Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (15)

Петнайсета глава

Рурк би предпочел прекрасното вино „Совиньон Блан“, реколта ’55, да бъде придружено с по-изискана храна от сандвича със сирене, но бе принуден да се примири с избора на Ив.

— Защо досега не си споменал, че имаш познат в „Алегейни“, който е работил по онзи проект? — намръщено попита тя, докато обилно поръсваше със сол пържените картофи.

Рурк настръхна:

— Наскоро мерила ли си кръвното си налягане?

— Не сменяй темата, а отговори на въпроса!

— Забелязах, че имаш куп задачи и реших да ти помогна. Освен това знаех, че Стайлс ще бъде много по-склонен да сътрудничи на мен, отколкото на представителка на полицията. Оказах се прав. Вярно, че помърмори, но се съгласи да прегледа файловете си и да се порови в паметта си. Докато приключим с храната, която сякаш е поръчана от хлапе, озовало се в евтина закусвалня, ще имаш необходимата информация. Искаш ли няколко кръгчета кромид лук?

— Доверяваш ли му се?

— Безрезервно. Той е грубиян и досадник, но под неугледната му външност се крие сърце от злато. Ще ти допадне.

Ясно й беше, че съпругът й харесва Стайлс, а тя бе свикнала да се доверява на интуицията му.

— Интересувам се от членове на екипа, които са били завладени от експеримента и са разказвали за него на родственици, приятели и колеги.

— Вече го обясних на Стайлс. Успокой се, лейтенант, че току-виж си хванала гастрит. — Той се усмихна, докато я наблюдаваше как усърдно набожда на вилицата си парченца лук. — Или дори язва, ако прекаляваш с кромида.

— Знам, че правиш фасони, задето не поръчах агнешко печено или нещо подобно. В момента изобщо не се вълнувам от храната… Имам чувството, че кълбото започва да се разплита. По някакъв начин убийствата са свързани с проекта. Остава да разбера откъде престъпниците се снабдяват с дрогата и защо убиват. Пласьорите търгуват само с производни на тези наркотици.

Тя вдигна чашата си срещу светлината и се загледа в светложълтата течност.

— Същото се отнася и за това вино. Няма начин да го купиш от някой денонощен супермаркет. Ще намериш „евтини ментета“, а за истинския продукт трябва да познаваш доставчика.

— Или да притежаваш лозови масиви и предприятия за производство на вино.

— Точно така — съгласи се тя. — Тогава можеш да пиеш вино, вместо вода. Престъпникът не се задоволява с евтини заместители, убеден е, че заслужава най-скъпото. Най-скъпите наркотици, най-скъпите вина, най-скъпите дрехи. И всяка жена, която му хареса.

— Притежава достатъчно средства да задоволява прищевките си, да се отдава на всички пороци. Може би е преситен и търси нови начини за забавление.

— Да, и справката, направена от компютъра, показва тази тенденция. Но нещата не са толкова прости, защото престъпниците са двама. Работят съвместно, конкурират се, взаимно се подкрепят. Първият се е провалил. Още не е свикнал да убива, затова е изпаднал в паника. Ала това само е повишило залозите — другият не е искал да остане по-назад от приятеля си. Той е склонен към насилие и не се страхува от жестокостта си — напротив, приятно му е да я осъзнава. Топката отново е в първия играч и той отново се проваля — жената остава жива. Той започва да губи играта.

— Напълно ли отхвърляш възможността за раздвояване на личността?

— Не, но съм склонна да приема по-елементарното обяснение. Имаме двама убийци, които действат по различен начин. Интересно дали някой от работилите по проекта има двама сина. Ако следваме пътя на логиката, убийците са братя… или приятели от детинство. — Тя се втренчи в Рурк. — Момчетата, които израстват заедно, са близки като кръвни братя, нали?

Той си помисли за Мик и кимна:

— Да. Дори повече, защото помежду им няма семейни противоречия. С Мик, Брайън и другите момчета от бандата бяхме създали свое семейство… Нямаш представа колко силно е подобно обвързване.

— Ще ти задам още един въпрос в качеството ти на представител на онази част от човечеството, която мисли само с пениса си…

— Моля, моля, без обиди. На мен ми се случва много рядко.

— Разправяй ги на старата ми шапка. Забрави ли какво направи преди малко?

— Откровено казано, за извършването на онова действие не се иска много мислене. Какъв беше въпросът ти?

— Мъжете са готови да изчукат всичко живо, което носи пола.

— И при това се гордеем с постижението си — подхвърли Рурк.

— Не се обиждай — така сте създадени. Но когато имат избор, дори някаква мечта, се стремят към определен тип. В повечето случаи фантазиите им се основават на образа на жена, която играе или е играла важна роля в живота им. Избраницата им прилича на тази жена или е нейна противоположност.

— Ако не слагаме в сметката любовта, силните чувства и взаимното привличане, сигурно теорията ти е правилна. Но не отричай, че и жените избират по същия начин партньорите си.

— Донякъде имаш право. И така, убиецът впримчва жертвите си, като се „моделира“ спрямо съвършения мъжки образ, който съществува във въображението им. Обзалагам се, че жените, които избира, търсят тъкмо човек като него или по-точно — за какъвто се представя. Мисля, че не му се налага коренно да променя външността и маниерите си. Хрумна ми идея, ще накарам компютъра да провери процента на вероятност.

Откъм кабинета на Рурк се дочу сигналът за постъпваща информация.

— Стайлс удържа на думата си, лейтенант. Ще прехвърля в твоя компютър сведенията, които той ми изпраща.

— Благодаря. — Тя погледна часовника си. — Девет и петнайсет е. Време за срещи на влюбените.

 

 

Тя се казваше Мелиса Котър и беше от Небраска. Бе типично провинциално момиче, което е избягало от затънтеното си родно място, за да заживее в големия град, изпълнен със светлини и трепети. Като хиляди млади жени, които ежедневно пристигаха в Ню Йорк, и тя мечтаеше да стане актриса. Театрална актриса, която никога няма да изневери на истинското изкуство, вдъхвайки нов живот на класическите роли, изпълнявани от великите примадони в миналото.

Докато чакаше някой режисьор да я забележи и да й повери главната роля в пиеса, поставена на Бродуей, тя работеше каквото й попадне и не пропускаше прослушване. Не се оплакваше, защото вярваше, че пътят към славата е осеян с тръни.

Беше едва на двайсет и една и бе изпълнена с оптимизма, присъщ на младите. Мечтаеше за деня, в който ще получи голямата роля, а междувременно безропотно сервираше на клиентите в закусвалнята. Невинността и вечната й усмивка им допадаше не по малко от бързината, с която ги обслужваше, затова винаги й оставяха големи бакшиши.

Беше русокоса, синеока, с крехко телосложение. Тъй като по природа бе много общителна, скоро след пристигането й в Ню Йорк Мелиса вече имаше много приятели. Беше доверчива, наслаждаваше се на интересните разговори и на новите преживявания.

От първия миг обикна града както се обиква любовник и макар да живееше тук вече шест месеца, чувствата й оставаха непроменени.

Тази вечер имаше среща. Не се стърпя и сподели радостта си със съседката Уанда, а когато приятелката й я предупреди да не се доверява на непознати, Мелиса звънливо се засмя. Телевизионните репортажи за двете убити жени не я засягаха. Самият Себастиан бе повдигнал въпроса — каза й, че няма да й се разсърди, ако тя откаже довечера да се срещнат. Нима ще я предупреждава, ако е опасен престъпник?

Тя не можеше да се нахвали пред Уанда — за пръв път срещала толкова прекрасен мъж — интелигентен, ерудиран, вълнуващ. И най-важното — пълна противоположност на младежите, които я бяха ухажвали в родното й градче, повечето от които не правеха разлика между Чосър и Честърфийлд. Себастиан познаваше творбите на повечето прочути поети и драматурзи. Бе пътувал по целия свят и беше посещавал постановки на всички известни театри.

Мелиса препрочиташе писмата му, изпратени по електронната поща, докато накрая ги наизусти. Сърцето й подсказваше, че човекът, който съчинява толкова вдъхновени послания, има прекрасна душа.

Беше й определил среща в „Жан Люк“ — един от най-изисканите клубове в Ню Йорк.

Сама бе ушила роклята си, използвайки модела на дрехата, която Хелена Грей носеше миналата година при връчването на наградата „Тони“. Тъмносинята материя беше изкуствена, но падаше тежко като коприна. Обиците, които Мелиса бе получила от баба си по случай двайсет и първия си рожден ден, сякаш бяха създадени за този тоалет, а перлите дори изглеждаха като естествени.

Обувките и чантата беше купила по време на сезонна разпродажба в „Мейси“.

Завъртя се пред огледалото, радостно се засмя и попита:

— Как изглеждам?

— Изглеждаш фантастично, Мел — сбърчи чело приятелката й, — но ми се ще да беше отказала срещата.

— Не се тревожи, Уанда, нищо лошо няма да ми се случи.

Уанда прехапа устни. Мелиса й приличаше на невинно агънце, което радостно блее, докато го водят на заколение.

— Знаеш ли какво? Ще излъжа шефа, че съм болна, и ще изчакам да се върнеш.

— Не ставай глупава. Не можеш да си позволиш да отсъстваш от работа. Хайде, тичай да се приготвиш. — Мелиса я прегърна през раменете и я поведе към вратата. — Ще ти се обадя, веднага щом се прибера.

— Обещаваш ли?

— Честна дума. Знаеш ли какво съм намислила? Ще си поръчам мартини — не съм опитвала тази напитка. Какво ли да избера — водка или джин? Мартини с водка — отсече, преди да чуе мнението на Уанда. — И с парче лимон.

— Обади ми се веднага, щом се прибереш вкъщи. И за нищо на света не го допускай в жилището си.

— Няма. — Мелиса се завъртя още веднъж и с танцови стъпки излезе от апартамента. — Пожелай ми късмет.

— Всичко хубаво. И внимавай!

Мелиса на бегом слезе по стълбището. Чувстваше се като филмова звезда, която отива на раздаването на наградите „Оскар“. Бодро поздравяваше съседите и само се усмихна, когато господин Тайдингс от апартамент 102 одобрително й подсвирна. Лицето й беше пламнало от възбуда.

Поколеба се дали да не повика такси, но тъй като имаше повече време, отколкото пари, реши да вземе метрото.

Смеси се с множеството, тълпящо се на перона, като тихичко си тананикаше в очакване на незабравимата вечер. Качи се на мотрисата и замечтано се усмихна, без да се притеснява от обичайната блъсканица.

Тълпите от хора не я дразнеха, обичаше да се движи сред навалицата. Ако не бе погълната от мисли за предстоящата среща със Себастиан, щеше да поведе разговор с някой пътник.

Езикът й се връзваше само когато бе насаме с мъж, ала сега бе сигурна, че това няма да се случи, докато е със Себастиан.

Нещо й подсказваше, че са създадени един за друг.

Мотрисата внезапно спря, лампите примигнаха, сетне се включи аварийното осветление. Инерцията запрати Мелиса в прегръдките на едрия чернокож мъж, който стоеше на сантиметри от нея.

— Извинете — промърмори смутено.

— Няма нищо, сестричке. Не съм от стъкло.

— Какво ли се е случило? — Тя се повдигна на пръсти, опитвайки се да надникне над главите на хората.

— С мотрисите, дето пътуват към центъра, все става по нещо. Що не вземат да ги оправят? — Той я изгледа от глава до пети и вдигна вежди: — Май отиваш на среща, а?

— Да. Дано по-скоро отстранят повредата, иначе ще закъснея. Мразя да закъснявам.

— Ако имах чакалък с гадже като теб, щях да чакам до края на света. — Внезапно дружелюбната му усмивка помръкна, а враждебното му изражение накара Мелиса да се разтрепери. — Братче, разкарай си пръстите от чантата на дамата, че ще ти ги строша!

Тя се стресна, дръпна чантата си и я притисна към гърдите си. Извърна се и видя дребничък човечец с черен шлифер, който се шмугна между пътниците.

— Благодаря ви! Благодаря ви от сърце! Все забравям за крадците.

— Винаги бъди нащрек, сестричке. Пази чантата, чуваш ли?

— Да, непременно. Още веднъж ви благодаря. Казвам се Мелиса. Мелиса Котър.

— Аз съм Бруно Биг, ама ми викат само Биг. — Той широко се усмихна и равните му бели зъби проблеснаха. — Щото съм си голям, нали разбираш.

Мотрисата потегли отново едва след десет минути. Междувременно Мелиса научи, че новият й приятел работи в строителството, че има съпруга на име Риц и синче, което също се казва Бруно. Разменяйки откровеност за откровеност, тя му съобщи в кой ресторант работи и го покани на вечеря със семейството му. Преди да слезе, радушно му махна за сбогом и бе понесена от тълпата пътници.

Чернокожият я проследи с поглед и забеляза, че отново нехайно е преметнала чантичката си през рамо.

Поклати глава и миг преди мотрисата да потегли, скочи на перона.

Младата жена тичешком изкачи стъпалата. Знаеше, че ще закъснее за срещата, ако не пробяга разстоянието до клуба, който се намираше на три преки от метростанцията. Хукна да пресече улицата, но някой я блъсна отзад и тя се озова на платното. Изпищя, чантата й падна на земята. Изскърцаха спирачки, разнесоха се викове, след миг тя усети неописуема болка, която замъгли съзнанието й. Като в просъница чу как нещо изпращя.

— Госпожице Котър! Мелиса! — Бруно се наведе над нея. — Леле, сестричке, онзи автобус за малко щеше да те премаже! Изпусна си чантичката.

— Пак се разсеях…

— Няма нищо, малката. Да повикам ли линейка? Боли ли те някъде?

— Ръката… ужасно ме боли.

Бе счупила ръката си, което спаси живота й.

 

 

— Осемстотин шейсет и осем души! — отчаяно възкликна Ив и притисна длан до челото си. — Ще измине цяла вечност, докато ги проучим!

— В списъка не са включени чиновниците от администрацията и хората, отговарящи за поддържането на устройствата и на сградата.

— И деветстотин души са ми напълно достатъчни! Ще насочим вниманието си към онези, които според Стайлс са били порицани, задето са използвали дрогата за развлечение, както и към членовете на екипа, чиито имена се цитират в съдебните искове. Ще работим с всички едновременно, но преди това ще ги групираме според длъжностите, които са изпълнявали, и според възрастта им. Специален интерес представляват семейните двойки и възрастта на децата им. Искам списък с имената на служителите, които са били уволнени преди приключването на работата по проекта.

Ив вдигна поглед и забеляза ироничната усмивка на съпруга си.

— Лейтенант, май ме вземаш за дребен служител от вашия компютърен отдел — развеселено подхвърли той.

— Просто знам, че по-бързо от всекиго ще се добереш до информацията.

— Имаш право, но…

— Но ще искаш отплата. Много си извратен! — Замисли се, после лицето й се разведри. — Ето какво ще направим — ще ми помогнеш в проучването, в замяна ще бъда твой консултант в поредната сделка, която ангажира вниманието ти.

Рурк пребледня:

— Много мило, лейтенант, но не бива да губиш от ценното си време.

— Страхливец!

— Такъв съм си, признавам.

— Хайде, сподели с какво се занимаваш.

— С няколко важни сделки… — смотолеви Рурк, пъхна ръце в джобовете си и се опита да прецени кой проект ще пострада най-малко от намесата на съпругата му.

Видеотелефонът на бюрото й иззвъня и той побърза да заяви:

— По-късно ще обсъдим предложението ти.

— До довечера трябва да ми съобщиш решението си — предупреди го Ив.

— Дано до довечера забравиш желанието си — промърмори той, като видя, че Ив вече е заета с телефона.

— Далас.

— Лейтенант Далас, обажда се Стефани Финч. Разбрах, че сте ме търсили.

— Да. Къде се намирате?

— В Ню Йорк. Защо ме търсите?

— Не мога да ви обясня по телефона, госпожице Финч. Ще бъда при вас след двайсет минути.

— Хей, почакайте, току-що се връщам от Лондон, имам много работа. Кажете за какво става въпрос.

— Ще бъда при вас след двайсет минути — повтори Ив. — Чакайте ме.

Миг преди да прекъсне връзката, чу как Стефани изруга. Взе кобура с оръжието си, но преди да излезе, й хрумна нещо.

— Случайно да си собственик на въздухоплавателната компания. „Интеркъмютър Еър“? — попита Рурк.

Без да откъсва поглед от монитора на компютъра, той отвърна:

— Не. Оборудването им е безнадеждно остаряло. За пълното обновяване са необходими десет-петнайсет милиона долара. От три години компанията е на червено, освен това държат рекорд по лошо обслужване на пътниците. Давам им най-много осемнайсет месеца, преди да фалират. — Едва сега той отмести поглед от екрана и добави: — Тогава ще купя компанията.

— Ще изчакаш, докато се превърне в труп. — Ив сви устни. — Планът си го бива. Мислех заедно да посетим Финч, но не е редно, след като ще бъде твоя служителка. Ще взема Пийбоди. Полицейската униформа вдъхва респект.

— А ти по халат ли ще отидеш? Поне си сложи обувките.

Тя се навъси, грабна обувките си и забърза към вратата:

— Доскоро!

 

 

Стефани ги посрещна с неприкрито негодувание. Отвори вратата и без да поздрави и да спазва учтивото обръщение, се сопна:

— Легитимирай се! — Продължително се взира в значката на Ив, сетне промърмори: — Чувала съм за теб — ти си полицайката, която впримчи Рурк. Поздравления, лейтенант.

— Много благодаря. Ще му предам думите ти.

Финч вирна палец към Пийбоди:

— Коя е униформената?

— Моята сътрудничка. Ще ни поканиш ли, Стефани, или ще разговаряме в коридора?

Домакинята неохотно им направи път да влязат, после затвори вратата:

— Само ченгета ми липсваха! Току-що двама клиенти отказаха чартърните полети, от профсъюзите организират стачка, която ще ме довърши, совалката, която пилотирам, е купчина старо желязо. Интуицията ми подсказва, че след по-малко от година ще бъда безработна…

— Той никога не греши — измърмори под нос Ив.

— Отгоре на всичко едно ченге ми досажда! Как да не съм в отвратително настроение, лейтенант? Ако скапаният ми бивш съпруг пак е сгазил лука, ще ви кажа, че пет пари не давам за него!

— Не съм тук заради скапания ти бивш съпруг. Напоследък по електронната поща си си кореспондирала с мъж, който се е представил под името Уърдсуърт.

— Откъде знаеш? Никой няма право да чете кореспонденцията ми!

— Човекът, който се представя като Уърдсуърт, е заподозрян в извършването на две убийства и в едно покушение върху живота на друга жертва. Мисля, че е много по-важно от факта, че някой е прочел съобщенията в електронната ти поща.

— Не може да бъде! Шегуваш се!

— Пийбоди, погледни ме. Приличам ли ти на клоун?

— Не, лейтенант.

— След като уточнихме тези важни подробности, предлагам да седнем.

— Утре следобед имам среща с него — промълви Стефани и обгърна с ръце раменете си, сякаш изведнъж я втресе. — Когато чартърните полети се отложиха, от пилотската кабина изпратих съобщение на Уърдсуърт, че ще се върна в Щатите по-рано от очакваното. Той предложи утре да си организираме пикник в парка Грийнпийс.

— В колко часа?

— В един.

„Отново променя стила си — помисли си Ив. — Този път рискът е много по-голям, а с него и удоволствието от преживяването.“

— Седни, Стефани — промълви тя.

— Абсолютно ли си сигурна за него? — Стефани седна и се втренчи в нея. — Да, сигурна си, познах по изражението ти. Божичко, срамувам се да те погледна! Чувствам се като кръгла глупачка!

— Но си жива, а това е най-важното — побърза да я успокои Ив. — Ще се постарая да не те сполети съдбата на неговите жертви. Опиши ми този Уърдсуърт.

— Нямам представа как изглежда. Каза ми, че търгува с произведения на изкуството и поради естеството на работата си пътува по цял свят. Обича операта, балета, поезията. В негово лице срещнах сродна душа. Бившият ми съпруг имаше мозък на амеба — интересуваше се само от футбол. През последните шест месеца преди развода проклетият нехранимайко изцяло беше на моя издръжка. Два пъти го арестуваха за пиянство и нарушаване на обществения ред, и двата пъти платих да го освободят под гаранция. После… — Тя замълча, усмихна се: — Още му имам зъб… Описах го, за да разбереш защо търсех мъж, който да е негова противоположност. Мечтаех за културен и възпитан партньор, с когото да разговарям. Бившият ми изобщо не говореше, ако не се брои ръмженето, с което ме подканяше да му занеса поредната бира. Изглежда, несъзнателно съм жадувала за малко романтика.

— А Уърдсуърт те е ухажвал, обграждал те е с внимание…

— Точно така. Толкова се увлякох, че забравих простата истина: „Ако нещо е прекалено хубаво, значи е опашата лъжа.“ Мислиш ли, че ще ми стори нещо посред бял ден в парка? Мога да се защитавам — добави. — Всеки ден правя по петдесет коремни преси, изкарала съм курс по бойни изкуства и съм носителка на черен колан. Онзи тип ще бъде изненадан, като разбере, че няма срещу себе си беззащитна жертва.

Ив я огледа и кимна — при нормални обстоятелства Стефани щеше да се справи дори с атлетичен мъж.

— Възнамерява да те дрогира с много силен наркотик, който въздейства на половата активност. Ще ти завърти главата със сладки приказки, а ти ще го поканиш тук, защото ще си въобразиш, че си срещнала мъжа на мечтите си. Той ще запали свещи, ще пусне нежна музика по стереоуредбата, ще те накара да изпиеш чаша вино, което е смесил с друг вид наркотик, ще обсипе леглото с листенца от рози.

— Глупости! — сопна се Стефани, но пребледня.

— Няма да разбереш, че те изнасилва, безропотно ще изпълняваш желанията му. Вторият наркотик ще изпиеш пред очите му. Сърцето ти няма да издържи натоварването, смъртта ти ще бъде неизбежна.

— Ако целта ти е да ме изплашиш, смятай, че си я постигнала. — Стефани скочи на крака, сякаш не я сдържаше на едно място.

— Да, искам да те изплаша, но не те заблуждавам относно похватите на престъпника. Ако бе приела поканата му, утре следобед вече щеше да бъдеш мъртва. Ала това няма да се случи, ако стриктно изпълняваш указанията ми.

Стефани отново седна и промърмори:

— Той не знае адреса ми.

— А може би вече го е научил. Докато подготвя „удара“, той внимателно следи набелязаната жертва. Напоследък някой изпращал ли ти е цветя?

— Господи! — Стефани затвори очи. — Розови рози! Получих букета, докато бях в Лондон. В спалнята е…

— Искате ли да ги изхвърля, госпожице Финч? — услужливо предложи Пийбоди.

— На мига! — Стефани притисна длани до слепоочията си. — Господи, цялата треперя. Без да ми мигне окото прелетях океана с онази трошка, дето заплашваше да се разпадне, а сега треперя като лист. С нетърпение очаквах срещата си с този човек, представях си колко щастливи ще бъдем заедно. Знаеш ли, с всеки изминал миг все повече харесвам бившия си съпруг.

— Най-важното в момента е с никого да не споделяш онова, което ти казах. В никакъв случай не изпращай съобщение на Уърдсуърт. Имахте ли уговорка да потвърдиш срещата?

— Не. Но ме помоли ако по някаква причина не мога да отида, да му се обадя до обяд.

— Стани, ако обичаш — помоли я Ив и също се изправи. Заобиколи я, като преценяваше телосложението и ръста й.

Накрая промърмори:

— Не само онзи тип може да се преобразява. Ето какво ти предлагам, Стефани — да опаковаш най-необходимото и да те заведа в някоя тайна квартира. Ако пък настояваш да останеш тук, ще ти изпратя охрана. Каквото и да избереш, сънят ти ще бъде по-спокоен.

— О, да, ще спя като къпана.

 

 

Не само Ив работеше извънредно. Макнаб също си беше наумил да свърши нещо и за целта се бе подкрепил с две бутилки долнопробен алкохол, който заплашваше да пробие дупки в лигавицата на стомаха му. Спрял бе тъкмо навреме, за да не се напие. Искаше съзнанието му да е бистро, когато изрита в задника онова противно жиголо Чарлс Мънроу.

 

 

Без да подозира какво му крои един полупиян и ревнив детектив, Чарлс игриво захапа пръстите на Луиз. Намираха се в неговото жилище и въпреки късния час, едва сега вечеряха.

— Благодаря, че се съгласи да се срещнем толкова късно.

— Няма защо да ми благодариш, Чарлс. И двамата сме с ненормирано работно време. — Тя отпи от чашата си. — Виното и храната са превъзходни, домът ти е прекрасен. Чувствам се много по-приятно, отколкото ако бяхме отишли на ресторант.

— Цял ден мечтаех да останем насаме двамата.

— Споделих с теб, че досегашните ми връзки все се проваляха. — Тя стана и се приближи до прозореца. — Прекалено съм отдадена на професията си, не обръщам на партньора си вниманието, което заслужава.

— Мисля, че този път късметът няма да ти изневери. — Той я привлече към себе си. — Най-сетне и аз разбрах какво е щастието, Луиз… — Сведе глава и нежно я целуна по устните. Когато Луиз се притисна към него и затрепери, целувките му станаха по-страстни.

— Искам да се любим — прошепна той. — Позволи ми да те докосна.

Луиз отметна глава и позволи на устните му да оставят жарки дири по шията й.

— Почакай… Чарлс… не бързай. — Леко се отдръпна и добави: — Откакто се запознах с теб, през цялата нощ и днес сутринта мислих за… това. Мисля, че донякъде несполучливите ми връзки с мъже се дължат на факта, че прекалено много обмислям какво ще се случи. — Тя отстъпи още една крачка назад. — Ще ти призная, че никога досега не съм изпитвала подобно привличане. Но няма да легна с теб. Не мога!

Без да откъсва поглед от лицето й, той кимна:

— Разбирам. Трудно ти е да приемеш мисълта за интимна връзка с мен.

— Трудно ли? — Луиз насила се усмихна. — Не бих казала.

— Не искам обяснения. Знам какво представлявам.

— Така ли? И какво представляваш?

— Професията ми стои между нас. Също като лекарите, отдадени на професията си, и компаньоните нямат късмет в личния живот.

Тя вдигна ръка:

— Почакай, не прави прибързани заключения. Ако мислиш, че отказвам да се любя с теб заради професията ти, обиждаш и двама ни.

Чарлс се приближи до масичката и взе чашата си.

— Не разбирам… — промълви.

— Не искам да спя с теб… засега, защото е прекалено рано. Смятам, че чувствата ми към теб са много по-дълбоки, ще ми се да свикна с тях, напълно да осмисля какво изпитвам, преди да… Не те отблъсквам, само те моля за малко търпение. Трябва ми време да се поопознаем взаимно. Мислиш ли, че сега щях да бъда тук, ако професията ти ме отблъскваше? Нима ме смяташ за толкова тесногръда?

— Предчувствам, че ще се влюбя в теб — прошепна той.

Дъхът й секна, сърцето й лудо затуптя.

— Знам — прошепна в отговор. — Аз също започвам да се влюбвам в теб. И това мъничко ме плаши.

— Така ли? А мен ме плаши ужасно. — Върна се при нея, хвана ръката й. — Ще намалим темпото и ще видим какво ще се случи. — Целуна ръката й, сетне китката й. Взе я в прегръдките си, докосна с устни слепоочието й.

Пулсът й се ускори:

— Това ли наричаш „забавяне на темпото“?

— Няма да те насилвам. — Чарлс повдигна брадичката й, погледна я в очите и усмихнато добави: — Довери ми се, нали съм професионалист.

Луиз избухна в смях. В този момент на вратата се позвъни.

— Не очаквам никого — каза Чарлс. — Дай ми десет секунди да се отърва от неканения посетител… и запомни докъде бяхме стигнали.

Когато отвори вратата, Макнаб връхлетя върху него:

— Сега ще ти дам да се разбереш, подлецо!

— Детектив…

— За кого се мислиш? — Младежът отново го блъсна. — Избий си от тъпата глава, че можеш да се перчиш пред нея с поредната фуста, дето си забърсал!

— Детектив, да не си посмял да ме докоснеш!

— Бре да му се не види! — извика Макнаб. За миг му хрумна, че втората бутилка му е дошла в повече, но прогони предателската мисъл и сви юмруци: — Само ела по-близо, гад такъв!

— Детектив Макнаб! — Луиз застане между тях. — Явно нещо ви тревожи. Седнете и се успокойте.

— Доктор Димато, не ви видях — облещи се той и отпусна ръце.

— Чарлс, защо не приготвиш кафе? А ние с Иан… нали мога да ти говоря на „ти“, Иан, ще поседнем.

— Не искам никакво кафе, само да изритам скапания му задник! — Той посочи с пръст съперника си. — Съжалявам, че те забърках. Остави ме да си разчистя сметките с този мръсник!

— Предполагам, че „посещението“ ти е заради Дилия — промърмори Чарлс, а младежът се извърна към него:

— Леле, колко си прозорлив! Въобразяваш си, че само защото я влачиш по разни опери и баровски ресторанти имаш право да я захвърлиш, когато намериш нещо по-засукано.

— Не е вярно! Много ценя Дилия.

От ярост на Макнаб му причерня. Рязко замахна и юмрукът му попадна право в целта. Главата на Чарлс се отметна. Преди да се е съвзел, младежът го удари в корема.

Двамата се изправиха един срещу друг със стиснати юмруци като боксьори, всеки от които търси слабото място на противника си. Луиз тичешком излезе от дневната. Върна се след секунди и ги завари вкопчени един в друг да се търкалят на пода. Тя плисна върху тях кофата с леденостудена вода, която беше наляла от банята.

— Достатъчно! — извика, захвърли кофата и сложи ръце на кръста си. Двамата противници, които приличаха на мокри кокошки, зяпнаха от изумление. — Как не ви е срам? Биете се заради една жена, като че сте гладни песове, ръфащи се заради парче месо! Дълбоко грешите, ако си мислите, че Пийбоди ще бъде поласкана, ако разбере за схватката ви. Хайде, ставайте!

— Никой не му дава право да й причинява страдания… — подхвана Макнаб.

— Не позволявам и прашинка да падне върху нея — заяви Чарлс. — И ако съм я наранил с поведението си, ще се постарая да изкупя вината си. — Той отметна мократа си коса… и пред очите му сякаш просветна. — Тъпако, признал ли си й, че си влюбен в нея?

— Кой казва, че съм влюбен? — Лицето му, което бе покрито с драскотини, пребледня. — Интересува ме само… Все ми е тая, ако е навита да се чука с теб, докато работиш други мацки. Но да не си посмял да се отнасяш така с нея! — Той посочи Луиз. — Доктор Димато не ти е клиентка!

— Имаш право, не е.

— Не разрешавам никому да се подиграва с Пийбоди!

— Слушай, изглежда, си останал с впечатлението, че ние с Дилия сме…

— Стана случайно — прекъсна го Луиз и му хвърли предупредителен поглед. — Не го направихме нарочно. Чувствам се виновна заради случилото се…

— Не обвинявам теб.

— Не ме прекъсвай! И аз имам известна вина. Но разбери, че помежду ни с Чарлс се зароди нещо прекрасно и не искаме да пропуснем възможността да бъдем щастливи заедно.

— Значи Пийбоди е вън от играта.

— Съжалявам. — Чарлс, който беше разбрал целта на Луиз, бавно се изправи на крака. — Дано да ме разбере и да останем приятели. Тя е прекрасна жена. Мисля, че не я заслужавам.

— За пръв път каза нещо разумно! — Макнаб също се надигна от пода. Болеше го навсякъде, виеше му се свят, отгоре на всичко дрехите му бяха подгизнали. — Намери начин да й се извиниш за стореното.

— Непременно. Обещавам. Ще ти донеса пешкир.

— Притрябвал ми е проклетият ти пешкир!

— Тогава приеми един съвет от мен. Пътят ти е свободен. Гледай да не се отклониш от него.

— Благодаря за мъдрите напътствия! — Макнаб вирна глава и тръгна към вратата. Мокрите му маратонки издаваха странен шляпащ звук.

Чарлс въздъхна:

— Беше забавно, нали?

— Почакай! — нареди му Луиз. — Устната ти кърви. — Грабна салфетка и я притисна, за да спре кръвта.

Той наклони глава:

— Освен това съм мокър до кости.

— Вярно е.

— Май имам и счупено ребро.

— Сега ще те прегледам. Хайде, сваляй мокрите дрехи. Доктор Димато ще те позакърпи. Хубаво е в подобни случаи да имаш под ръка медицинско лице — добави, като видя усмивката му.

— Обичам да си играя на „чичо доктор“, Луиз! — Той хвана ръката й. — Ние с Дилия… Много държа на нея, но никога не сме се любили.

— Досетих се. — Тя нежно докосна страната му. — Още не мога да повярвам, че смяташе да го признаеш пред Иан.

— Главата ми още беше замаяна от удара — оправда се Чарлс. — С Дилия сме само приятели — добави. — Всъщност тя е най-вярната приятелка, която съм имал.

— Току-що й направи голяма услуга. А сега ела с доктор Луиз. — Тя го прегърна през кръста. — И все пак е много трогателно, задето Иан се бори да защити честта й.

— Трогателно ли? — Чарлс предпазливо докосна долната си челюст и от болка му се зави свят. — Що за човек е този Макнаб? Побеснява от мисълта, че спя с Дилия. После решава, че вече не спя с нея, и побеснява дотам, че прибягва към саморазправа. Много трогателно, няма що.

— Въпрос на гледна точка. Хайде, събличай се. Първият преглед в дома на пациента е безплатен.