Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (17)

Седемнайсета глава

Когато Ив отиде на местопроизшествието, трупът вече беше закаран в моргата, а районът беше отцепен. По брега нямаше жилищни сгради, само бетонени или тухлени постройки, които служеха за складове. И денем кварталът бе потискащ, а сега под светлината на полицейските прожектори гледката беше призрачна.

Представителите на медиите се бяха струпали около специалните сензорни прегради като хора, които в съботната вечер чакат на опашка пред елитен нощен клуб. Впечатлението се подсилваше от оживлението и подвикванията им към представителите на полицията.

Униформените стояха зад преградата с невъзмутими лица, сякаш бяха охранители на елитния клуб. Повечето стоически пренебрегваха молбите и обещанията за подкуп, с които репортерите ги обсипваха, само и само да се доберат до някаква информация. Ала Ив знаеше, че в края на краищата някой ще се поддаде на изкушението и това ще бъде като първата пробойна в бент, който след малко ще рухне под напора на водните маси.

Тя го възприемаше като нормално взаимоотношение между медиите и ченгетата и не упрекваше нито едните, нито другите. Извади значката си, прикрепи я на ревера на якето и си запробива път през тълпата.

— Далас, хей, Далас! — Надин Фарст я хвана за ръката. — Какво става? Защо са те повикали? Каква е връзката ти с Тиодор Макнамара?

— Аз работя в полицията, а той е мъртъв.

— Не ме баламосвай, Далас! — Дори под призрачната светлина Надин изглеждаше жизнена и готова да застане пред камерата. — Не те разкарват заради всяко убийство, което става в този град.

Ив я стрелна с убийствен поглед:

— Никой не ме разкарва, но аз ще разкарам теб, Надин! Чупката, препречваш ми пътя.

— Добре, де, добре. Казват, че докторът е станал жертва на грабеж, след което е бил убит. Вярно ли е?

— Още нищо не знам. А сега се отдръпни. Независимо че си ми приятелка, ще те арестувам, задето ми пречиш при изпълнение на служебните задължения.

Надин пъргаво отскочи встрани и прошепна на оператора:

— Нещо се мъти. Нещо голямо. Отваряй си очите на четири! Ще се обадя на моя човек в моргата, дано да изкопча нещо поне от него. Наблюдавай Далас — добави. — Тя винаги е в центъра на събитията.

Ив продължи да си пробива път сред множеството репортери и зяпачи. Откъм реката я лъхна неприятна миризма, която сякаш отравяше чистия нощен въздух. Хората от екипа за оглед на местопрестъплението вече работеха, флуоресциращите жълти инициали на гърбовете на якетата им се открояваха в полумрака. Под силната светлина на прожекторите катраненочерната водна повърхност блестеше като нефт. На Ив й хрумна абсурдната мисъл, ще нощем местопрестъпленията винаги изглеждат като черно-бяла фотография.

Направи знак на една униформена полицайка и я попита:

— Кой разследва този случай?

— Детектив Ренфру. Нисък, тъмнокос човек с кафяв костюм… и с вратовръзка — иронично добави младата жена. — Онзи, дето стои с ръце на кръста и се блещи във водата, като че очаква убиецът да изплува от дълбините.

— Добре, след малко ще поговоря с него. Запознай ме с първоначалната информация.

— Неколцина пристанищни работници забелязали течението да влачи трупа. Твърдят, че са били на брега, тъй като са били в почивка, но най-вероятно са се облекчавали в реката. Някой си Дики Джоунс се е обадил на 911 в двайсет и два и трийсет. Изглежда, трупът наскоро е бил хвърлен във водата или пък хищните риби не са проявили интерес към него. Главата му беше смазана, лицето — неузнаваемо. Беше гол, нямаше бижута, но го идентифицираха по пръстовите отпечатъци. Преди петнайсет минути го закараха в моргата.

— В този район ли работиш, полицай… Луис?

— Да, лейтенант. Тази вечер с моя партньор даваме дежурство. Бяхме тук три минути след обаждането на 911. Докерите се бяха скупчили около мъртвеца, но за щастие никой не го беше докоснал. И нещо любопитно, лейтенант… Споменах го пред детектив Ренфру, но той не ми обърна внимание. Имаме информация, че на около километър от тук е била подпалена лека кола. Последен модел седан лукс, в купето не е имало хора. Струва ми се, че двата инцидента са свързани. Възможно е убиецът да е подпалил колата, за да се отърве от доказателствата.

— Добре, благодаря. Ренфру ще ми създава неприятности, а?

— Да, лейтенант. — Луис кисело се усмихна. — Гарантирам.

На Ив не й беше до дипломатичност, но си каза, че трябва да прояви търпение и такт при взаимоотношенията с колегата.

Като чу стъпките й, Ренфру се обърна. Студените му светлосини очи я измериха от глава до пети, за миг се спряха върху значката й.

— Не сме викали ченгета от Централата! — заяви и изпъна рамене като боксьор, който се подготвя за първия рунд. Тъй като Ив беше поне с три сантиметра по-висока от него, той машинално се повдигна на пръсти.

„Луис беше права — помисли си тя, като забеляза враждебния му поглед. — Този ще ми разкаже играта.“

— Не са ме изпратили от Централното управление — отговори престорено смирено. — Нямам намерение да се намесвам в работата ти, детектив Ренфру. Интересът ми към мъртвеца е свързан със случая, който разследвам. Предполагам, че с теб взаимно ще си помогнем.

— Нямам нужда от помощ, нито от нафукани ченгета от Централното!

— Но аз се нуждая от съдействието ти.

— Не ми пука от какво се нуждаеш! Май станахме прекалено много началници. Пречиш на работата ми, лейтенант.

— Детектив Ренфру, информирай ме какво сте научили досега!

— Ще ми се правиш на голяма клечка, а? — Той отново изпъна рамене и заплашително размаха пръст. — Натоварен съм с разследването на убийство на важна личност, към което медиите проявяват жив интерес, а ти се каниш да ми изземеш функциите, та отново да те показват по телевизията. Само че няма да стане, аз командвам тук!

Ив си представи как хваща пръста му и го извива, докато костта се счупи, ала се помъчи да говори спокойно:

— Пет пари не давам за твоите функции и дали ще ме показват по телевизията! Но трябва да разбера защо трупът на човек, който утре трябваше да се яви на официален разпит, е бил хвърлен в реката. Най-колегиално те моля да си сътрудничим.

— Колегиалност и сътрудничество ли? Че откога познаваш тези думи? Спомни си какво направи в 128 участък само преди няколко месеца! Не съдействам на ченгета, които предават колегите си.

— Май пропускаш нещо, Ренфру. В 128 участък цареше истинска бъркотия, а едно ченге избиваше колегите си.

Той презрително изсумтя:

— Друг път!

— Ако щеш вярвай. Сега някой убива жени, които си въобразяват, че отиват на среща с романтичен непознат. Смъртта на Макнамара по някакъв начин е свързана с тези убийства. Сам избери дали да се джафкаме като злобни псета или да си съдействаме взаимно, за да приключим по-бързо разследванията.

— Тук командвам аз! — повтори Ренфру и отново размаха пръст. — Разкарай се или ще те отстраня със сила.

Ив пъхна ръце в джобовете си, преди да се е поддала на изкушението да забие юмрук в самодоволната му физиономия.

— Отстрани ме със сила, Ренфру! — Извади записващото устройство и го прикрепи към ревера на якето си, като не откъсваше поглед от лицето на детектива. — Но ще го направиш официално. На видеозапис ще бъде документирано как възпрепятстваш работата ми по важно разследване и как ме отстраняваш от местопрестъплението, след като най-учтиво ти предложих сътрудничество.

Втренчи се в него и не отмести поглед, докато той пръв сведе очи. С периферното си зрение забеляза, че полицаите от екипа бяха прекъснали работата си и ги наблюдаваха.

— Отстрани ме насила — повтори, — но преди това помисли как ще оправдаеш постъпката си, когато пишеш официалния рапорт, какво ще си помислят репортерите, които ни дебнат като хиени, и какво ще обясниш на шефовете си.

— Изключи проклетото устройство!

— Няма! Щом не разбираш от добро, ще си сърбаш попарата. — Тя задиктува: — Лейтенант Ив Далас официално изисква информация от детектив… — погледна значката му и продължи: — … Матю Ренфру относно смъртта на Тиодор Макнамара. Последният е потенциален свидетел и потенциален заподозрян за извършването на поредица от убийства, които се разследват от горепосочената лейтенант Далас.

— Няма да ти кажа нищо! — запъна се той. — Щом проявяваш толкова голям интерес, утре прочети рапорта ми.

Обърна й гръб и се отдалечи. Ив въздъхна и се обърна към един от полицаите:

— Ще ми съобщиш ли някакви подробности?

— Още не знаем нищо, лейтенант. Трупът е попаднал в рибарска мрежа, иначе течението е щяло да го отнесе. Не обръщайте внимание на Ренфру, той е тъпанар. Никой не може да го понася.

— Установихте ли кога е настъпила смъртта?

— В деветнайсет часа и четирийсет минути.

— Благодаря.

— Няма защо. За разлика от Ренфру, обичам да помагам на колегите.

Тя забеляза Пийбоди, махна й да се приближи:

— Ела с мен! — Хвана я под ръка и я поведе отвъд огражденията, като се стараеше да избягва репортерите. — Разбери на чие име е регистрирана колата, която е била изгорена на около километър от тук. Спешно е.

— Слушам, лейтенант.

Ив извади джобния си видеотелефон, но изведнъж зърна Макнаб и очите й се разшириха:

— Какво се е случило с теб?

— Имах премеждие.

— Пийбоди, ти ли го фрасна?

— Не, лейтенант.

— Макнаб, радвам се, че и ти си тук — имам задача за теб. Заеми се с подпалената кола, а ти, Пийбоди, поговори с колегите си. Първи на местопрестъплението са пристигнали полицай Луис и партньорът й. Поразпитай ги, виж какво можеш да изкопчиш. Стой далеч от детектив Ренфру, който води разследването и който е тъп задник.

— Фраснахте ли тъпия задник, лейтенант?

— Не, въпреки че ръцете ме сърбяха. — Ив застана встрани и се обади на Морис. След секунди лицето му се появи на екранчето. Едва говореше, очите му се затваряха.

— Божичко, Морис, нима те събудих?

— Знам, че почти не мигваш, Далас, но защо не оставиш нормалните хора да се наспят? Мамка му, кое време е?

— Време е да направиш услуга на една приятелка. — Морис стана от леглото, а тя направи кисела гримаса: — Човече, изключи видеокамерата или си обуй гащите!

— Въпреки твърденията на повечето представители на силния пол, официално заявявам, че топките на всички мъже си приличат — подхвърли той, но все пак загърна чаршафа около кръста си. — Но се чувствам поласкан, защото знам, че от днес нататък ще присъствам в мечтите ти. А сега кажи какво искаш.

— Преди малко в моргата са закарали някой си доктор Макнамара.

— За прочутия Тиодор Макнамара ли говориш?

— Именно.

Морис подсвирна:

— След като ти се интересуваш от него, предполагам, че прочутият доктор не е починал от естествена смърт.

— Преди около час са го извадили от река Ийст. Ако се съди по вида му, не е решил да поплува на лунна светлина.

— Ако се обаждаш да ускоря аутопсията, напразно си хабиш патроните. Прочутите мъртъвци се обслужват с предимство.

— Почакай, още не си чул всичко. Не разследвам този случай, но Макнамара е свързан с убийствата на двете жени, с които медиите се занимават вече няколко дни. Днес следобед си побъбрих с него, а за утре бе насрочен официалният му разпит. Спешно са ми необходими резултатите от аутопсията.

— Защо не ги поискаш от колегата ти, комуто е поверено разследването?

— Защото не ме харесва. Като си помисля, за това, сърцето ми се къса.

— Как се казва този симпатяга?

— Матю Ренфру.

— Ясно. — Морис се облегна на възглавницата. — Случайно го познавам. Дребнаво човече, което със зъби и нокти брани територията си, слави се с лошите си маниери и с нежеланието да разшири мирогледа си.

— С други думи — тъп задник.

— Много образно сравнение, лейтенант. Знаеш ли какво? Ще отида задочно да се запозная с прочутия доктор. Щом разбера нещо, ще ти се обадя.

— Благодаря, Морис. Задължена съм ти.

— Най̀ обичам да си ми задължена.

— Хей, каква е тази татуировка?

Съдебният лекар се ухили и докосна картинката под лявото си зърно:

— Смъртта с косата. В известен смисъл тя е моята работодателка.

— Ти си извратен, Морис! — тросна се Ив и прекъсна връзката.

Докато разговаряше по видеотелефона, стоеше с гръб към репортерите, като внимаваше някой да не я изненада. Знаеше, че поради липсата на информация са изнервени и готови на всичко, за да се доберат до някаква новина.

Макнаб тичешком се приближи до нея.

— Тръгвай с мен — нареди му тя. — Ще ме информираш в движение. Ако онези хиени надушат нещо, ще загубим преимуществото си.

— Изгорената кола е на Макнамара. Била е залята с вещество, ускоряващо химическите реакции — нещо като запалима киселина, която при горенето разяжда метала. Свидетелят видял как лумнал огън, приближил се да разбере какво се случва и за щастие съобразил да запише номера на колата, преди тя да се изпари пред очите му. Ако беше закъснял с петдесет минути, щяхме да останем с пръст в устата.

— Няма спор, че престъпникът е умен, но както се казва, и най-мъдрият си е малко прост. Трябвало е да премахне регистрационния номер, преди да подпали автомобила. — Тя се обърна и се загледа в тъмните води на реката. — Понякога дори най-малкото камъче преобръща колата. — Допуснал е и още една груба грешка. Кой нормален крадец ще пречука някого, ще му вземе дори дрехите, после ще затрие луксозния му автомобил? Искаш ли да се обзаложим, че след нашето посещение Макнамара се е срещнал с убиеца?

— Бих заложил цялото си имущество, че тъкмо това се е случило.

— Ако Ренфру не беше такъв кретен, още тази вечер щяхме да приключим разследването. — Тя се замисли, сетне продължи: — Дънуд не знае, че Ренфру е кретен. Както му е редът, колегата ще уведоми най-близките за смъртта на Макнамара, но ще се обърне към съпругата на покойника, не към неговия внук. Нищо не ми пречи да посетя въпросния внук, да му изкажа съболезнованията си и да го разпитам. Намери ми адреса на Лусияс Дънуд. Ще го изненадам приятно.

— Веднага, лейтенант.

Когато той се отдалечи, Ив се свърза с Рурк.

— Здрасти — усмихна се престорено. — Инквизиторките там ли са още?

Оглушителната музика и смеховете на хора, замаяни от алкохола, бяха най-красноречивият отговор. Рурк само вдигна вежда.

— Извинявай, че ти ги натресох. Знаеш ли какво — заключи се в някоя стая. Къщата е толкова голяма, че никога няма да те намерят.

— Нищо чудно да го направя. Обаждането ти ми подсказва да не те очаквам скоро.

— Нямам представа кога ще се прибера. Събитията започнаха да се развиват прекалено бързо. Ако не заловя убиеца този нощ, все пак ще ми се наложи да прибягна до услугите на Трина и Мейвис. По-разумно е да заключиш тях в някоя стая.

— Не се безпокой. Попрекалиха с алкохола и скоро ще спят като заклани.

— Дано. А дотогава бъди смел… Един момент. — Тя се обърна към Макнаб: — Казвай.

— Намерих адреса, но е фалшив.

— Какво означава това?

— На адреса, на който е записано лицето Лусияс Дънуд, се намира развлекателен компютърен център. Самият аз често го посещавам. В близост до него няма жилищни сгради.

— Този тип си пада по игричките — промърмори тя. — Макнаб, остави ме да довърша разговора си. Слушай, Рурк…

— Знам — искаш да ти намеря истинския адрес на Дънуд.

— Макнамара сигурно го има, но докато съм тук, не мога да прегледам файловете му. Детективът, който разследва смъртта му, е враждебно настроен към мен и отказва да ми съдейства.

— Ясно — каза Рурк и по заглъхването на музиката тя разбра, че съпругът й вече отива към кабинета си.

— Разбира се, мога да поискам разрешение от Уитни, но ще ми отнеме време. Освен това не ми се ще да натопя колега, пък бил той и кръгъл идиот.

— Разбирам, лейтенант.

— Другата възможност е да се свържа с Фийни и той да получи разрешение за достъп, но вече вдигнах един човек от сън… — Погледна към Макнаб и добави: — Може би дори повече.

— А пък аз така и не съм си лягал, значи съм най-подходящ за задачата.

— Благодаря за разбирането, макар да долавям известна ирония в гласа ти. Не мисля, че нарушавам правилника — в крайна сметка имам право на достъп до информацията за Дънуд, защото той е сред заподозрените… пък и без това утре сутринта ще имам разрешение, затова…

— Защо да чакаш до сутринта? — прекъсна я той. — Искаш ли веднага да ти дам адреса или ще продължаваш да се самоубеждаваш, че не престъпваш закона?

Ив въздъхна и забеляза, че той вече е в кабинета си.

— Отказвам се да разсъждавам. Дай ми адреса.

Рурк препрати информацията на джобния й компютър, сетне закачливо се усмихна:

— Хей, лейтенант, виждам, че твоят човек живее близо до дома ни. Няма да е зле след като приключиш посещението да се прибереш вкъщи, докато напълно не съм обезумял.

— Ще се постарая. И без това съм ти длъжница за услугата.

Прекъсна връзката и махна на Макнаб да се приближи:

— Намери Пийбоди. Отиваме на гости на господин Дънуд.

Като приближи до колата си, видя, че Надин Фарст е седнала на предния капак и задълбочено разглежда маникюра си.

— Хей, известно ли ти е, че си разположила скъпоценния си задник върху обществена собственост?

— Питам се защо е необходимо служебните коли да са толкова грозни — невъзмутимо подхвърли Надин.

— Нямам представа, но при първа възможност ще попитам моя представител в конгреса.

— Носят се слухове, че си имала малка схватка с детектив Ренфру.

— Не се интересувам от слухове — те са твоя специалност.

— Така ли? Тогава няма да ти кажа, че той е абсолютен гадняр и че всички те поздравяват, задето си го поставила на мястото му. — Надин отметна русата си коса. — Предлагам да си поиграем на детективи, защото това е по твоята специалност. Досещам се например, че доктор Тиодор Макнамара по някакъв начин е замесен в сексуалните убийства, които разследваш. Че не е станал жертва на обир, след което е бил хвърлен в реката, и че ти знаеш кой му е размазал главата. И че този някой играе главната роля в убийствата на двете жени.

— Много си досетлива, Надин.

— Потвърждаваш ли предположенията ми?

Ив безмълвно й направи знак да я последва и така кръвнишки погледна оператора, че той не посмя да тръгне след репортерката.

— Чакай ме тук — обърна се Надин към него. — Човекът само си върши работата, Далас.

— Всеки от нас изпълнява служебните си задължения! — озъби се Ив. — Изключи записващото устройство.

— Какво записващо устройство?

— Не ми губи времето. Ако настояваш да записваш, няма да ти кажа нито дума.

Надин примирено въздъхна, сетне изключи устройството, което беше скрито в златната й брошка:

— Сега доволна ли си?

— Имам още едно условие — ще излъчиш репортажа едва когато ти дам разрешение.

— Ще ми дадеш ли интервю?

— Надин, нямам време за пазарлъци. Боя се, че тази вечер е била убита още една жена, но все още никой не е намерил трупа й. Ако изкажеш предположенията си публично, нищо чудно утре да имаме нова жертва.

— Добре, ще чакам разрешението ти.

— Макнамара е замесен в престъпленията. Днес следобед го посетих, но той се държа много нелюбезно и отказа да ми помогне. Още тогава предположих, че той познава убиеца. Вероятно по-късно се е срещнал с него, затова и се е озовал в реката.

— Това само потвърждава предположенията ми.

— Почакай, още не съм свършила. Убедена съм, че в основата на убийствата е съвместен проект на „Джей Форестър“ и фармацевтичната компания „Алегейни“, който е бил изоставен преди около двайсет и пет години поради скандала, възникнал във връзка със слуховете за сексуално насилие, злоупотреба с наркотици и подкупи. Проучи информацията, свързана с този проект, и ще бъдеш няколко стъпки пред колегите си от другите телевизионни канали.

— Макнамара ли е извършил престъпленията?

— Изразходвал е много време, енергия и средства, за да уреди засекретяването на фактите и криминалните деяния, които неминуемо биха станали обществено достояние. Отказа да ни даде информация, подпомагаща разследването на убийствата на двете жени и покушението срещу третата. Дали е извършил престъпленията? Не, но носи моралната отговорност за извършването им. Което също не е по моята специалност.

Тя се обърна и понечи да се отдалечи, но Надин докосна рамото й:

— Познавам един човек, който работи в моргата и от време на време ми дава сведения. Каза ми, че според съдебния лекар Макнамара бил жестоко пребит около час преди настъпването на смъртта. Дясната му китка е било счупена — сигурен признак, че се е съпротивлявал. Първоначалните наранявания по главата и лицето са били причинени от удари с тъп предмет с дължина около двайсет сантиметра, но смъртта е настъпила след удар с друго оръжие — метален лост или щанга, каквото има в багажника на всяка кола. — Тя замълча за миг и се усмихна: — Както виждаш, постъпвам колегиално и приемам взаимното ни сътрудничество.

— Да му се не види, тази фраза сигурно ще ме преследва през следващите месеци — изпъшка Ив. Върна се при колата и изкомандва: — Премести се отзад, Макнаб!

— Ама защо? Първо, имам по-висок чин от Пийбоди, второ, краката ми са по-дълги.

— Тя ще седне отпред, защото е моя помощничка, а ти си само баласт. — Седна зад волана и не проговори, докато младежът неохотно изпълни нареждането й. — Отиваме на гости на Лусияс Дънуд.

— Как научихте адреса? — поинтересува се Пийбоди.

Ив вдигна очи към огледалцето за обратно виждане и срещна погледа на Макнаб:

— Имам си начин да науча каквото ме интересува. Пийбоди, идваш с мен. Макнаб, ти оставаш в колата.

— Но…

— Искам да ме придружава само униформен полицейски служител, не цивилен детектив. Още по-малко детектив, който изглежда така, сякаш цяла нощ се е бил по улиците. Оставаш в колата, но няма да изключваш комуникатора си, за да поддържаме непрекъсната връзка. Ако ни се случи нещо неприятно, ще повикаш подкрепления и ще прецениш дали да го изчакаш или да ни се притечеш на помощ. Но първо ми дай адреса на Кевин Морано.

Той извади джобния си компютър и се понамести на тясната седалка. Изведнъж изненадано възкликна:

— Хей, на гърба на седалката с лепенки е прикрепено шоколадче!

Пийбоди веднага се обърна да погледне какво има зад нея, а Ив се озъби:

— Ако някой пипне шоколадчето, ще му откъсна ръцете и ще му ги натикам в носа.

Помощничката й се обърна и обвинително я изгледа:

— Запасявате се със сладкиши, а?

— Глупости! Това е неприкосновен резерв, който още не е открит от крадеца на шоколадчета, който редовно тършува в бюрото ми. Ако намери и това скривалище, ще знам кой му го е съобщил. — Тя многозначително изгледа помощничката си. — Тогава ти ще го отнесеш.

— Притрябвало ми е вашето шоколадче — нацупи се Пийбоди. — И без това съм на диета.

— Защо ти е тази диета, красавице? — обади се Макнаб. — Сега си идеално парче.

— Макнаб! — каза Ив.

— Какво, лейтенант?

— Млъкни!

— Не му се сърдя, лейтенант. — Пийбоди се обърна и го дари с разнежена усмивка. — Ние вече сме двойка.

— Двойка идиоти ли? Не, не ми отговаряйте, не искам да знам! Не разговаряйте и помежду си. Нека тишина обгърне тази страна!

Помощничката й едва се сдържа да не се изкиска. За да прикрие усмивката си, се наведе към таблото и ръчно включи климатичната инсталация.

— Не работи! Млъкни, не искам никакъв коментар.

Пийбоди безмълвно свали стъклото.

Макнаб се надигна от задната седалка:

— Лейтенант, разрешете да говоря по служебен въпрос.

— Какво има?

— На адреса, на който е регистриран Кевин Морано, се намира стадион „Янки“. Желаете ли да се свържа с Рурк и да го помоля да… — Като видя погледа й в огледалцето, побърза да се поправи: — Желаете ли да приложите вашия начин за достъп до необходимата информация?

— Не. Знам къде живее.

Минаваше един след полунощ, когато спря пред красивата старинна къща. Сградата тънеше в мрак, проблясваше само червената лампичка на алармената система.

— Въоръжен ли си, Макнаб?

— Нося само електрошокова палка — нали тази вечер теоретично съм в почивка.

— Настрой я на най-ниското ниво и не изключвай комуникатора си. Ще влезеш в къщата само по мое нареждане. Ела, Пийбоди, да събудим онзи гад.

Когато застанаха на първото от стъпалата, водещи към входната врата, алармената система предупредително забръмча. Ив натисна бутона на звънеца. Мигом се включи лампата над вратата, механичен глас заговори:

— Намирате се под наблюдение. Моля, съобщете името си и целта на посещението. При опит да се проникне в сградата или да се причини разрушение на последната, системата незабавно ще се свърже с полицията и с бригадата, охраняваща квартала.

— Лейтенант Далас, нюйоркска полиция. — Тя приближи значката си към монитора на устройството. — Търся Лусияс Дънуд. Посещението е служебно.

— Ако обичате, изчакайте проверката на документа за самоличност… На господин Дънуд ще бъде съобщено за посещението ви…

— Лейтенант, мислите ли, че…

Ив леко помръдна и настъпи крака на помощничката си така, че да остане извън обсега на камерата:

— Да, полицай, много неприятно е, че трябва да събудим господин Дънуд, за да му съобщим за смъртта на дядо му. Но за лошите новини няма удобен момент, затова не бива да чакаме до сутринта.

— Имате право, лейтенант. — Пийбоди се прокашля и си придаде печално изражение — беше разбрала намека на Ив, че не само ги наблюдават чрез видеокамера, но и ги подслушват.

Едва след няколко минути осветлението се включи в стая на първия етаж. Не се чу изщракването на ключалката, което означаваше, че вратата е звукоизолираща. След секунда Лусияс застана на прага.

Рижавата му коса беше разрошена, клепачите му бяха подпухнали, беше бос. Носеше дълъг бял халат, пристегнат с колан. Изглеждаше тъкмо като човек, който се пита защо посред нощ са го вдигнали от леглото.

— Извинете — промърмори и глуповато примигна. — От полицията ли сте?

— Да. — Тя отново показа значката си. — Вие ли сте Лусияс Дънуд?

— Да, аз съм. Какво се е случило? Да не са обрали къщата на съседите?

— Не. Може ли да влезем и да поговорим, господин Дънуд?

— Разбира се. Извинете, но бях дълбоко заспал и още съм като замаян. — Отстъпи назад и им направи знак да влязат. Озоваха се в просторно фоайе с под от бял мрамор, който блестеше под светлината на сребърния полилей, наподобяващ триетажна торта. Лусияс се усмихна с невинното изражение на очарователен хлапак: — Не съм свикнал полицията да ме посещава.

— Съжалявам, че идваме в този късен час. Трябва да ви съобщя една неприятна новина. Мисля, че е по-добре да седнем.

— Каква новина? Какво се е случило?

— Господин Дънуд, много съжалявам, но дядо ви е мъртъв.

— Дядо ми ли?

Ив, която внимателно го наблюдаваше, неволно се възхити от актьорските му способности. Той пребледня и притисна длан към устните си. Ръката му трепереше.

— Мъртъв ли е? Господи, не мога да повярвам! При катастрофа ли е загинал?

— Не, бил е убит.

— Убит ли? О, Господи, о, Боже! Ако обичате да седнем. — Олюлявайки се, той пристъпи към дългата сребриста скамейка и тежко се отпусна на нея. — Не е за вярване… Струва ми се, че сънувам кошмар. Ще ми кажете ли какво се е случило?

— Преди няколко часа трупът му е бил открит в река Ийст. Незабавно започна разследване на обстоятелствата около смъртта му. Приемете най-искрените ми съболезнования за тежката загуба, господин Дънуд. Знам че моментът не е подходящ, но ще ви помоля да ни помогнете, като отговорите на няколко въпроса.

— Разбира се, разбира се.

— Сам ли живеете?

— Да. — Той вдигна глава и недоверчиво я изгледа, сетне отново сведе поглед.

— Може би е по-добре помощничката ми да повика някого, за да не сте сам в този труден момент.

— Не, не е необходимо. Дайте ми няколко минути и ще се съвзема.

— Кога за последен път видяхте дядо си?

— Ами… преди няколко седмици. Той отсъства известно време — повикаха го на друга планета за консултации.

— Сподели ли с вас, че някой го заплашва.

— Не, за Бога! — Лусияс отново вдигна поглед, беше се просълзил. — Не разбирам как се е случило…

— Твърде е възможно убиецът да е човек, когото доктор Макнамара е познавал. Колата на дядо ви е била изгорена. Била е изоставена близо до Сто четирийсет и трета улица. Имате ли представа каква работа би могла да го отведе в този квартал?

— Абсолютно никаква. Казвате, че колата му е била изгорена. Това прилича… прилича на отмъщение. Не, невъзможно е! Дядо е… беше велик човек, който бе посветил живота си на медицината и на научните изследвания. Вероятно са го убили по погрешка.

— И вие ли следвате медицина?

— В момента съм прекъснал следването си. — Той затри с длани лицето си, а Ив се втренчи в драконовата глава, гравирана в сапфира, украсяващ пръстена на дясната му ръка. — Необходимо ми е време да размисля, да реша кой дял от медицината да избера окончателно. Дядо ми… — Гласът му пресекна, той извърна поглед. — Дядо ми беше истински пример за подражание. Беше моят учител, моето вдъхновение.

— Сигурно много се е гордеел с вас. От думите ви разбирам, че с него сте били много близки.

— Смея да кажа, че наистина бяхме много близки. Дядо беше невероятен човек, който се стремеше към съвършенство и го изискваше от другите. Дано да бъда достоен негов ученик. Господи, каква ужасна смърт! Да бъде захвърлен в реката като… боклук, да бъде лишен от достойнството си в последните минути от живота си! Не би искал подобен край, повярвайте ми. Когато откриете убийците му, лейтенант, те ще си платят за стореното.

— Да, обещавам да ги заловим и да си платят. Извинете, но трябва да ви задам един стандартен въпрос. Имате ли алиби за периода от деветнайсет часа до полунощ?

— Алиби ли? Господи, и през ум не ми е минавало… — той отново притисна длани до лицето си, сетне прокара пръсти през буйните си червеникави къдрици. — И през ум не ми е минавало, че ще бъда заподозрян. Прибрах се у дома към осем и половина, после отидох в един клуб. Не разговарях с никого, защото не видях интересни хора. Ще бъда откровен с вас. — Той печално се усмихна. — Надявах се да се запозная с някое момиче и да го заведа у дома, но нищо не се получи. Прибрах се рано, някъде около десет и половина. Часът може да се установи с точност по видеозаписа, направен от охранителните камери.

— Излиза, че сте били сам.

— Да… между другото, притежавам домашен дроид — Лусияс стана от скамейката. — Ще го доведа, за да го разпитате кога съм излязъл и в колко часа съм се върнал. О, сетих се още нещо — имам касова бележка за напитките, които си поръчах в клуба. На нея са отбелязани датата и часът. Ще ви бъде ли от помощ?

— Разбира се. Ще приключим набързо тук и ще се заемем със следващата задача.

— Готов съм на всичко, за да ви помогна. Ей сега ще доведа дроида, а докато го разпитвате, ще потърся касовата бележка. Сигурно е някъде по джобовете ми.

— Благодаря за съдействието. О, между другото, адресът ви е записан погрешно в общинския регистър.

— Моля?

— Адресът ви е сгрешен — повтори Ив. — Намерих къщата ви едва след като взех адреса ви от файловете на дядо ви. Когато имате време, погрижете се за отстраняване на грешката.

— Колко странно. — За миг усмивката на Лусияс помръкна. — Да, непременно ще го сторя. Извинете за момент.

Той изведе дроида във фоайето, като се надяваше, че Кевин не е сгрешил при препрограмирането му. Сетне се втурна в спалнята, давайки воля на гнева си. Кевин изникна зад него и плачливо промърмори:

— Нали твърдеше, че няма начин да идентифицират колата!

— Успели са, но какво от това? — сопна се Лусияс. — Всичко е под контрол. Всяко зло за добро — онази тъпа кучка не дойде на срещата в „Жан Люк“, но пък си имам желязно алиби. — Той извади от джоба на панталона си касовата бележка. — Спокойно мога да играя ролята на опечаления внук.

— Ами с мен какво ще стане?

— Не знаят за теб и няма да узнаят. Ченгетата никога няма да свържат убийството с работата по проекта, която е приключила толкова отдавна. Няма начин да докажат, че съм убил проклетия старец. Ти не мърдай от тук. Ще те повикам, когато полицайките си отидат.

Той тичешком слезе във фоайето и размаха касовата бележка:

— Лейтенант, както предполагах, беше в джоба ми. — Той й подаде листчето.

— Благодаря. Помощничката ми ще изготви копие, което ще приложим към веществените доказателства.

— Разбира се.

Лусияс изчака Пийбоди да сканира бележката, сетне попита:

— Мога ли да ви помогна с още нещо?

— Засега не. Ще ви се обадим, ако открием нещо ново.

— Нали ще ме уведомите, когато откриете човека, който е причинил смъртта на скъпия ми дядо?

— Вие ще бъдете първият, който ще узнае — обеща Ив.

Едва когато седна зад волана, даде воля на чувствата си:

— Какъв хладнокръвен мръсник! Лъжеше ме в очите и се забавляваше.

— Възможно е дроидът да е препрограмиран — обади се Макнаб. — Също и алармената инсталация, фасулска работа за човек със солидни познания по електроника.

— Жалко, че не научихме почти нищо от него — промърмори Пийбоди.

— Дълбоко грешиш. — Ив забарабани с пръсти по волана. — Нито веднъж не споменах името на дядо му, а той изобщо не ме попита, въпреки че и другият му дядо живее в Ню Йорк. Но най-издайническа беше фразата, че в края на живота си докторът е бил лишен от достойнството си. Тъкмо към това се е стремял… и в края на краищата го е постигнал. Дори не спомена, че снощи няколко часа е бил заедно с неговия приятел и съквартирант Кевин. Не иска да споделя с никого славата.

— Изглежда, вие сте научили от него повече, отколкото предполагах.

— Точно така. Разбрах, че понякога най-незначителната грешка променя хода на събитията.