Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (7)

Седма глава

Тя с наслада отпиваше от превъзходното вино, отхапваше от препечената филийка хляб с черен хайвер и се стараеше да не мисли колко абсурдна е ситуацията. Ако някой от колегите й я видеше, щеше да я скъса от подигравки.

За разлика от нея, Рурк изобщо не се чувстваше неловко. Широко й се усмихна и подхвърли:

— Въведи псевдонимите, които те интересуват.

— Данте/Ню Йорк и Дориан/Ню Йорк. Фийни проверява всички псевдоними, завършващи с „Ню Йорк“, но…

— Е, и ние ще сторим същото. Предполагам, че ще открием милиони псевдоними, но може би ще ни излезе късметът.

— Важно е да се открие първоизточникът. Иначе убиецът може да използва различни псевдоними или да се откаже от тях, когато приключи.

— Ясно, отдръпни се за малко. — Рурк отмести стола й вляво и седна до нея. — Компютър, искам пълна информация за кореспонденцията на потребителя, използващ паролата „La Belle Dame“.

Започвам издирването…

— Фийни ми обясни, че за да преодолееш паролите, засекретяващи информацията, трябва да… — Тя млъкна и вдигна чашата си, когато съпругът й въпросително вдигна вежда. — Всъщност няма значение.

— Компютър, искам да ме уведомиш, когато горепосоченият адрес се активира. Определи източника на дейността.

Провеждам издирването. Очаквайте съобщение. Работя…

— Не вярвам да е толкова елементарно.

— Имаш право, не е. — Рурк се приведе и я целуна. — Не си ли щастлива, че имаш такъв съпруг? Всъщност въпросът е риторичен — добави, загреба от хайвера с лъжичка и я поднесе към устата й. — Почакай, сега ще видиш списъка на лицата и заведенията, които са купили бутилки „Пино Ноар“. — Той натисна няколко клавиша.

Като видя стотиците имена, Ив тежко въздъхна, сетне промърмори:

— Можеше и да е по-лошо. Ако ставаше въпрос за евтино вино, имената щяха да са стотици пъти повече.

— Имаш право. Предлагам да ги разделим в два списъка — продажби на частни лица и на ресторанти. Сега да видим с каква информация разполагаме относно мерлото.

— И то ли се произвежда в твоите заводи?

— Не. Марката принадлежи на конкуренцията. Но както знаеш, с желание всичко се постига. Ще ми отнеме само няколко минути.

Ив си каза, че е нередно една служителка на нюйоркската полиция да наблюдава как цивилно лице нарушава закона, затова стана и се приближи до екрана на стената:

— Компютър, покажи на монитор номер четири имената на неженените клиенти.

Знаеше, че трябва да се проучат и необвързаните жени, както и брачните двойки с общи банкови сметки, но реши да започне с двестате клиенти ергени.

— Компютър! — Тя присви очи. — Изнеси на монитор номер пет данните за неженени клиенти, които многократно са купували горепосочения продукт. Така се ядва — промърмори, когато броят се намали с осемдесет и шест души. — Рурк, готов ли си с информацията?

— Имай малко търпение, лейтенант. — Вдигна глава и я погледна. Тя усети как лицето й пламна, а краката й се подкосиха. За да прикрие смущението си, почти грубо попита:

— Какво ме зяпаш?

— Ако знаеш каква картинка представляваш! Истинско олицетворение на лошото ченге с леден поглед и сурово изражение. Идва ми да те схрускам! — Той се поусмихна, извърна се към екрана и едва чуто промърмори: — Един Бог знае защо толкова много те харесвам… Обърни внимание на информацията на монитор номер три.

— Дрънкаш врели-некипели, за да ме вбесиш ли?

— Не, скъпа, макар да съм луд по теб, когато си ядосана… Виж ти, през последните дванайсет месеца моето бяло вино се е продавало много по-добре от червеното на конкуренцията.

— Нима се учудваш? — кисело процеди тя и отново изкомандва машината: — Компютър, сравни имената на хората, които са купили бутилки от двете марки вино през дадения период от време. Ха! По-малко от трийсет души! — Сви устни и добави: — Очаквах да бъдат много повече.

— Очевидно малцина изневеряват на любимата си напитка.

— Добре, ще започнем с тези. Стандартна проверка, като начало се елиминират мъжете на възраст над петдесет години. Мъжът… или мъжете, които търсим, са по-млади. Разбира се, бутилката може би е купена от бащата, чичото или по-големия брат на престъпника. Или пък от мама и татко. — Тя погледна екрана, на който бяха изписани номерата на общи съпружески сметки. — Но интуицията ми подсказва, че съм на вярна следа. — Стана и започна да се разхожда, докато говореше. — Ще помоля Майра да състави психологически профил на убиеца и вероятно ще се окаже, че имам право. Казвал си е, че няма и капчица романтика, ако вземеш бутилката вино, която е купена от родителите ти — все едно си непослушно дете. А той е искал да докаже пред себе си и пред другите, че е истински мъж… Знаеш ли, Рурк, сякаш чета мислите му. Може да има всяка, която си пожелае. Ненапразно се е спрял на стихотворението „Безмилостната жена“. Според него жените са зли и безсърдечни и ще те унищожат, ако им позволиш. Но той няма да им го позволи, този път безропотно ще се подчиняват на желанията му.

Тя се втренчи в имената, изписани на монитора и продължи гневния си монолог:

— За него жените са мръсници, уличници, богини. Желае ги сексуално, но още повече му се иска да упражнява над тях абсолютна власт. Затова крои коварни планове, набелязва жертвата. Познавал я е, макар че тя никога не го е виждала. Трябвало е да я зърне, за да се увери, че е привлекателна, че не го е подвела, описвайки красива външност, съществуваща само във фантазиите й. Той има висок стандарт и не би си губил времето с жена, която е недостойна за вниманието му…

Рурк беше като хипнотизиран от анализа й. Облегна се назад и промълви:

— Продължавай.

— Набелязва жертвата, после се запознава с нея чрез електронната поща. Прелъстява я с романтично ухажване, с поезия. После подготвя сцената и декорите. Купува вино, което отговаря само на неговия вкус и на настроението му, свещи, чийто аромат му допада. А наркотиците… наркотиците са му необходими, за да упражнява пълен контрол. За да е сигурен, че тя няма да му откаже. Нещо повече — че ще го желае отчаяно.

— Всичко се свежда до секса, така ли?

Ив поклати глава, без да откъсва поглед от монитора:

— Не, до страстта. Двете понятия са твърде различни. За него да бъде желан е важно както да упражнява контрол. Тя непременно трябва да го пожелае. Не става въпрос само за подчинение и власт — прекалено много усилия е положил, за да я накара страстно да го желае. Трябва да се превърне в център на вселената й, да я накара да забрави всичко друго, защото това е неговата игра, неговият миг на победа.

— И неговото удоволствие — промълви Рурк.

— Да, неговото удоволствие. Но целта му е да омагьоса жертвата, да й внуши, че най-сетне е срещнала любовта на живота си. Преобразявайки външността си, той се превръща в мъж, какъвто би искал да бъде… какъвто според него допада на жените. Сексапилен, зашеметяващо красив, елегантен. Мъж, който знае наизуст цели куплети от стихотворения и съблазнява с рози, който кара жената да вярва, че тя е най-голямата му любов. Може би и той си внушава същото… поне в първия случай си го е внушавал. Самозаблуждавал се е, че връзката му с Брина е романтична. И все пак се усеща, че действията му не са спонтанни, а са били планирани. Този човек е истински хищник.

— Хората са хищници.

Тя го погледна, но личеше, че в мислите си е някъде далеч.

— Вярно е — промърмори разсеяно. — Но по отношение на секса мъжете са някак първични. Повечето приемат секса като нормална функция, докато повечето жени предпочитат да придават романтика на физическия акт. Правилото се отнася и за двете жертви, а убиецът е почувствал емоционалната им нагласа. Направил си е труда първо да ги опознае, да открие слабостите им и мечтите им, за да се възползва от тях. После е започнал да ги контролира като дроиди, само дето те са били от плът и кръв. Били са истински жени, затова и тръпката е била истинска. Когато е свършил с тях, вече са били омърсени. Отново ги е превърнал в уличници, недостойни за него. Не му остава друго, освен да потърси нова жертва.

— Преди малко се оплакваше, че не можеш да проникнеш в съзнанието му — отбеляза Рурк, — но мисля, че се справяш чудесно. Питам се как е възможно да запазиш истинската си същност и едновременно да разсъждаваш като безумците и престъпниците.

— Ще ти издам една тайна — справям се, защото знам, че няма да загубя битката. Моята загуба ще означава победа за всички тях, за чудовището, което се наричаше мой баща.

— Знам… — Той се изправи, приближи се до нея и я прегърна. — Никога не съм се съмнявал в теб, иначе щях да се страхувам…

Активирана паролата La Belle Dame…

Ив се изтръгна от прегръдките на съпруга си и се извърна към компютъра:

— Искам псевдонима на човека, който го използва, и откъде се е свързал с Мрежата!

Име на потребителя Оберон/Ню Йорк. Свързва се от клуб „Кибер маниаци“ на Пето авеню и Петдесет и осма улица…

Тя хукна към вратата, но Рурк я изпревари. Отвори и й направи път да мине, като подхвърли:

— Аз ще шофирам.

Ив реши да не спори — всяка от неговите коли беше много по-бърза от служебната й таратайка. Тичешком слезе по стъпалата, извади комуникатора си и напрегнато заговори:

— Диспечер, обажда се лейтенант Ив Далас! — Докато даваше нареждания, грабна якето си и побягна към външната врата.

Шест минути и двайсет и осем секунди след предупреждението, получено от компютъра, Рурк удари спирачки пред клуба. Ив изскочи навън преди още колата да е спряла.

Затича към сградата и мимоходом забеляза патрулната кола и униформените полицаи, които бе повикала като подкрепление.

Влезе в клуба, извика „Никой да не излиза!“, показа значката си, сетне я закачи на видно място на колана си.

Посрещна я оглушителна музика, напомняща на приливна вълна, която заглушаваше гласовете на посетителите и заплашваше да спука тъпанчетата й.

Стори й се, че е попаднала в непознат свят, претъпкан с хора от различни полове и раси, които работеха на компютри или се придвижваха с ролери между масите и бюрата. Но под привидния хаос се долавяше някакъв порядък.

Пънкарите с боядисани коси и обички на езиците заемаха един сектор от просторната зала, характеризиращ се с разноцветните маси. Компютърните специалисти, различаващи се по сериозните изражения и развлечените ризи, работеха в мъничките кабинки без врати. Между масите се пързаляха с ролери тийнейджърки, които се кискаха и се преструваха, че не забелязват момчетата на тяхната възраст, макар че единствената причина за присъствието им тук бе да ги съблазнят.

Кафенето бе окупирано от студенти, които се опитваха да изглеждат отегчени от живота. Сред тях се забелязваха облечени в черно младежи с революционни възгледи, които очевидно бяха пример за подражание на по-младите си колеги.

Разбира се, не липсваха любопитни туристи и случайни посетители, които търсеха развлечения или ново място за среща с приятели.

„Кой от тях е моят човек?“ — запита се Ив. Прекоси помещението и се приближи до остъклената кабинка, на чиято врата пишеше „Информационен център“. В центъра на кулата на въртящи се столове седяха трима служители с червени униформи, които обслужваха командните табла. Носеха слушалки с микрофони и като че провеждаха непрекъснати разговори.

Тя си набеляза един и почука на стъклото.

Хлапакът, по чиято брадичка бяха избили младежки пъпки, стреснато вдигна поглед. Поклати глава, помъчи да си придаде строг и авторитетен вид и посочи слушалките пред Ив. Тя ги сложи и чу мутиращия му глас:

— Не докосвайте кулата! Не престъпвайте зелената линия! В кафенето има свободни компютри. Ако предпочитате кабинка, в момента има свободна. По желание можете да си запазите компютър за…

— Спри музиката!

— Какво? — Очите му се стрелкаха като подплашени птици. — Не пристъпвайте зелената линия, в противен случай ще повикам охраната.

— Спри музиката! — повтори тя и допря до стъклото значката си. — Веднага!

— Ама… не мога. Забранено ми е! Какво става? Чарли? — Завъртя се на стола си, в същия миг настъпи адска суматоха.

Ревът на тълпата заглуши дори гръмката музика. Посетителите наскачаха от столовете и изскочиха от кабинките, като надаваха оглушителни викове, пищяха и ругаеха. Озверелите хора се втурнаха към информационната кула като селяни, щурмуващи двореца на краля — изпълнени със страх и ярост, жадуващи за мъст.

Ив посегна да извади оръжието си, но някой я удари с лакът по брадичката. Главата й се удари в остъклената кабина, пред погледа й избухнаха хиляди звездички.

Не беше свикнала да получава удари и това я вбеси.

Изрита в чатала някакъв зеленокос пънкар, блъсна някакъв стенещ компютърен специалист и три път стреля в тавана.

Тълпата се стресна и престана да щурмува командния център, но още неколцина посетители бяха запратени от инерцията към стъклената стена.

— Полиция! — кресна тя и вдигна значката си. — Спрете скапаната музика! Веднага! Всички да се върнат по местата си, в противен случай ще бъдат обвинени в нарушаване на обществения ред!

Думите й почти бяха заглушени от виковете и заканите, ала по-страхливите незабавно минаха в отстъпление.

Близо до Ив лежеше някаква тийнейджърка, ролерите й се бяха закачили един в друг. От носа й течеше кръв, тя неудържимо ридаеше.

— Нищо ти няма! — Ив леко я побутна с крак. — Опитай се да седнеш.

Крясъците отново набираха сила. След секунди чувството за граждански дълг и страхът щяха да бъдат изместени от гнева.

— Проблемът няма да се разреши, докато не млъкнете! — извика тя.

— Това е зона, защитена от вируси! — кресна някой. — Искам да знам какво се е случило, кой е отговорен!

Думите на непознатия бяха подкрепени с одобрителни възгласи.

Рурк си проби път сред множеството като острие, разсичащо с лекота плътна тъкан.

— В системата е проникнал вирус — прошепна на Ив. — Унищожил е програмите във всички компютри едновременно. Лейтенант, изправена си пред неколкостотин разгневени маниаци.

— Благодаря за информацията. Изчезвай от тук! Повикай подкрепление!

— Изобщо не си въобразявай, че ще те оставя сама. Ще се помъча да ги усмиря, а ти се погрижи за подкреплението.

Преди тя да успее да възрази, Рурк заговори, без дори да повиши глас. „Страхотна тактика!“ — одобрително си помисли Ив, докато изваждаше комуникатора си. Мнозина от присъстващите престанаха да викат, за да чуят какво казва. Тя също го чуваше, но повечето думи, свързани с компютърната техника, й бяха непонятни.

— Тук лейтенант Далас — извика на диспечера. — Намирам се в клуб „Кибер маниаци“ на Пето авеню. Незабавно изпратете подкрепление.

Докато съобщаваше подробностите, забеляза как все повече посетители преставаха да крещят и колебливо се връщаха на местата си. Сега протестиращите бяха не повече от петдесет души, предвождани от революционерите, които крещяха за заговори, междузвездни войни и терористи, заплашващи киберпространството.

Реши, че е време отново да промени тактиката. Набеляза си един от протестиращите — младеж, облечен от глава до пети в черно и с тежки черни обувки. Изрусената му коса беше нарочно разчорлена, очите му фанатично блестяха.

Тя застана пред него, за да му попречи да предаде ентусиазма си на другите.

— Май не си чул, когато казах всеки да се върне на мястото си!

— Клубът е обществено място — озъби се русокосият. — Имам право да изкажа мнението си.

— А пък аз съм овластена да ти отнема това право, ако го използваш да предизвикаш бунт, да нанесеш физически или материални щети. — Тя посочи девойката, която бе станала, но продължаваше да ридае, докато нейна приятелка бършеше кръвта от лицето й. — Приличат ли ти на терористки? Ами този? — Посочи с палец хлапака, който притискаше към стъклената стена пребледнялото си лице.

— Пионките се отстраняват, след като изпълнят предназначението си.

— А онези хлапета пострадаха заради хора като теб, които самозадоволяват самочувствието си на публично място.

— Полицията е само оръдие, чрез което бюрократите от десницата и финансовите магнати, които се смятат за полубожества, сломяват волята и отнемат свободата на народните маси.

— Май не си много наясно — подигравателно подметка тя. — Кои са главните причини за тежкото положение на масите? Междузвездните войни, тероризмът в комуникациите или бюрократите от десницата? Ако обичаш, уточни. Ето какво ще направим — върни се на мястото си, а пък аз ще изпратя при теб човек, който ще изслуша интересните ти теории. Но първо ще се погрижа за хората, на които трябва да бъде оказана медицинска помощ. Отдръпни се, пречиш ми да си върша работата и да разбера какво се е случило тук.

Човекът в черно подигравателно се усмихна, без да знае, че допуска фатална грешка:

— Защо не стигнеш докрай при нарушаването на гражданските ми права и не ме арестуваш?

— С удоволствие. — Ив, която възнамеряваше да направи тъкмо това, щракна около китките му белезниците, преди онзи да осъзнае какво се случва и да окаже съпротива. — Какво е следващото ти желание? — попита учтиво, забелязвайки с крайчеца на окото си пристигането на подкрепленията. Човекът в черно отново закрещя и тя побърза да го предаде на един от униформените.

— Не беше зле — изкоментира Рурк, — като се има предвид, че си само оръдие за потискане на масите, използвано от финансов магнат, смятащ се за полубожество.

— Благодаря за комплимента. Необходима ми е малко време да възстановя реда. — Тя се огледа и добави: — Човекът, когото търсим, вече не е тук.

— Имаш право — съгласи се Рурк. — Искаш ли да поговоря с хлапетата от командния център? Може би ще науча нещо интересно.

— Ще ти бъда много задължена.

Първо разпита ранените и побърза да ги освободи, после повтори същата процедура с посетителите под двайсет и над петдесет години. Записа имената и показанията им, макар да бе сигурна, че птичката, която я интересува, отдавна е излетяла.

Накрая останаха само хората от персонала. Помоли ги да я почакат в кафенето и се уедини с Рурк в една от кабинките. На монитора на компютъра се виждаха хаотични цветове и непознати символи като на екраните на всички останали машини. Встрани беше поставена голяма чаша със силно кафе, подправено с екзотични аромати.

— Това ли е първопричината? — обърна се тя към съпруга си.

— Да. Ще го…

— Не докосвай нищо! — Сграбчи го за китката и повтори: — Нищо не пипай! — Тя направи знак на един от униформените полицаи: — Донеси ми твоята чанта с приспособления.

— В колата имаме само от малките.

— И това ще ми свърши работа. След това, полицай Рински — добави тя, като прочете името му на табелката, — ще уведомиш собственика, че клубът се затваря по заповед на полицията до второ нареждане.

— С най-голямо удоволствие. — Рински широко се усмихна и отиде за чантичката.

— Нямаше да докосна компютъра — обясни Рурк, когато тя отново се обърна към него. — Не съм новак в професията, лейтенант.

— Не се засягай. Между другото, това е моята професия, не твоята. Как разбра, че вирусът е проникнал чрез този компютър?

Той сви пръсти и се загледа в ноктите си.

— Моля? — промълви разсеяно. — Каза ли нещо? Аз съм само един аматьор, който чака красивата му жена да приключи работата си, за да я заведе вкъщи.

— Господи! — Тя забели очи. — Добре, де, извинявай, задето ти се нахвърлих. Малко съм напрегната… След като си толкова умен, ще ми обясниш ли как разбра, че това е източникът на вируса?

— Щях да повярвам, че си искрена, ако не свиваше презрително устни, но все пак приемам извинението. А сега да отговоря на въпроса ти — чрез централната система проследих вируса до изходната му точка. Първо е била заразена тази машина, а вирусът е бил програмиран да се самоклонира и чрез централния компютър да проникне във всички останали, като ги повреди почти едновременно. Човекът, който е измислил този план, е бил истински гений.

— Става все по-хубаво — измърмори тя.

Рински се приближи и й подаде чантичката:

— Заповядайте, лейтенант.

— Благодаря. — Взе чантичката, отвори я, напръска дланите си със защитен спрей, после подаде флакона на Рурк, като отново го предупреди да не докосва нищо. Извади приспособление, което приличаше на малък жезъл, насочи го към чашата с кафе и от върха му бликна синя светлина. — Хм, май имаме добър отпечатък… Да, от показалеца е. Носиш ли джобния си компютър?

— Никога не се разделям с него — отговори съпругът й.

— Има ли начин да получиш достъп до файла, в който се съхранява информацията по случая? Искам да сравня отпечатъците. — Тя насочи устройството към масата и разочаровано въздъхна: — Тук имаме прекалено много отпечатъци, повечето са размазани и неясни.

— Заповядай, лейтенант. — Рурк й подаде разпечатка на информацията, която беше поискала.

Ив присви очи и сравни отпечатъците, сетне радостно възкликна:

— Улучихме десетката — това е нашият човек! Почакай! — С помощта на устройството взе чашата, като придържаше дъното, и изсипа течността в торбичка за веществени доказателства. — Защо хората развалят хубавото кафе с разни аромати? — подхвърли, запечати торбичката, пъхна чашата в друго пликче и също го запечати. — Имам въпрос.

— Казвай.

— Откъде е знаел, че идваме? Разбира се, че е знаел, затова е пуснал вируса. Озовахме се тук пет минути след съобщението, което получихме от моя компютър. Само че нашият човек ни е засякъл, унищожил е програмите и преспокойно си е излязъл. Как е възможно?

— Имам си теория, но преди да я споделя с теб, ми се ще да я проуча.

— Да я проучиш ли? Как? — попита тя, предчувствайки, че отговорът няма да й хареса.

— Искам да разглобя компютъра.

Ив се поколеба. Процедурата изискваше да повика Фийни или Макнаб, за да проверят на място машината. Или пък да се обади на друг служител от Отдела за електронна обработка на информацията.

Защо да губи време, когато Рурк е до нея? Ако той беше ченге, с познанията, които притежаваше, вече щеше да бъде началник на Отдела за електронна обработка на информацията.

— Назначавам те за цивилен консултант по случая — каза най-накрая.

— Титлата ужасно ми допада. — От вътрешния си джоб той извади малка кутия и размърда пръстите си, напръскани със защитен спрей: — Разрешаваш ли да докосна компютъра?

С помощта на микроскопична бормашина за секунди отстрани кутията, промърмори нещо и се наведе над компютъра.

— В този клуб има три системни нива — обясни. — Това е най-високото и достъпът до него струва от един до десет долара на минута в зависимост от броя на използваните функции.

Ив усети, че стомахът й се свива на топка:

— Имам лошото предчувствие, че клубът е твоя собственост.

— Вярно е — кимна Рурк. Свърза с тънък кабел портативния си персонален компютър с машината, която току-що беше разглобил, и добави: — Но това няма никаква връзка със случая, върху който работиш. Безобидното приключение, което преживяхме, засяга само мен — косата ми настръхва, като си представя как ще мрънка управителят заради затварянето на клуба и задето съм разглобил тази машинка. — Той развеселено я изгледа, а Ив си помисли, че зърне ли невероятните му сини очи, сърцето й винаги ще се свива. — Пък и ти ще си спестиш част от писмената работа.

— Знаеш какви са полубожествата с десни възгледи — за тях бюрокрацията е като въздуха и водата.

— Известно ли ти е, че на брадичката имаш една хубава синина, която постепенно се разраства?

— Така ли? — Тя разсеяно потърка удареното място. — Да му се не види, само това ми липсваше.

— Боли ли те?

— Повече ме боли прехапаният език. А ти пострада ли?

— Нищо ми няма. Системата напълно е съсипана — добави. — Човекът, когото издирваш, си разбира от работата. Разбира се, машината трябва да премине диагностичен преглед, но те предупреждавам, че си имаш работа с много добър специалист, който отгоре на всичко е подготвен за всякакви непредвидени обстоятелства. Не е лесно да се настрои обществен компютър така, че да предупреди използващия го за предприетото издирване. Обзалагам се, че е имал преносим и свръхчувствителен скенер, който е свързал с машината. Браво на него — действал е много предпазливо и много умно.

— Можеш ли да пробиеш защитата?

— Да, но не веднага. Компютрите в клуба са проектирани така, че да се самоизключват при всеки опит за заразяване. Снабдени са и с вградени детектори и филтриращи системи. Въпреки това твоят човек е съумял да вкара вирус, който е унищожил всичките машини. Направил го е за броени минути, след като е разбрал, че сме го проследили.

Ив се облегна назад:

— Говориш така, сякаш уменията му са ти направили голямо впечатление.

— Това е самата истина, скъпа. Човекът е истински гений. Жалко, че е безполезен като този компютър.

— Да, сърцето ми се къса за него! — Тя си изправи. — Ще разпитам хората от персонала, после ще се погрижа компютърът да бъде изпратен в Отдела за електронна обработка на информацията. Като приключа, ще изгледам записите от охранителните камери. Любопитна съм как е изглеждал убиецът тази вечер.

 

 

Докато гледаше видеозаписа, реши, че престъпникът изглежда адски самодоволен. Усмихваше се кротко, но същевременно с нескрито пренебрежение оглеждаше присъстващите в клуба. Премина през множеството, без да размени поздрави с някого, и влезе в кабинката. Седна с гръб към стената, очевидно за да наблюдава каква се случва в голямата зала.

— Идвал е в клуба и преди — отбеляза Ив.

Нито един служител не бе потвърдил предположението й. Пък и едва ли трябваше да се учудва — управителят беше извън себе си не заради намесата на полицията или заради бунта, който едва не бе избухнал, а поради присъствието на Рурк в клуба. От притеснение човекът дори забрави името си.

Компютърът и кабинката бяха предварително запазени от някой си Р. Емерсън. След направената проверка Ив разбра, че това е името на поет, умрял много отдавна.

Този път косата на престъпника беше кестенява и пригладена назад, очите му бяха скрити зад тъмни очила с квадратни рамки. Носеше моден панталон тип „шалвари“, високи обувки и дълга широка риза с цвят на кехлибар. На дясната му китка се виждаше широка златна гривна, няколко обички със скъпоценни камъни проблясваха на ухото му.

Поръча кафето и проведе разговор по видеотелефона. Отпи от чашата си, докато зорко наблюдаваше залата.

— Иска да се увери, че не го заплашва опасност — промълви Ив. — Тръгнал е на лов — виж как оглежда жените и ги преценява. Възможно е да изпратиш съобщение до друг компютър в клуба, нали? Мисля, че това е една от причините, поради които хората посещават компютърните зали, вместо на спокойствие вкъщи да бродят из Мрежата.

— Да, това е начин на общуване — съгласи се Рурк. — Възбуждащо анонимен, граничещ с воайорството. Изпращаш съобщение до жена, която се намира недалеч от теб, наблюдаваш реакцията й и преценяваш дали да предприемеш следващата стъпка и да й се представиш. Машините са оборудвани със специална защита за онези, които не искат да ги безпокоят.

Ив видя как заподозреният въведе паролата и включи компютъра чрез натискане на няколко клавиша, избягвайки гласовата команда.

— Погледни! — Рурк докосна рамото й, после нареди на компютъра да увеличи кадъра. — Включва скенера!

Заподозреният бе поставил на бюрото приспособление, което приличаше на сребърна кутийка за визитни картички. Извади от единия му ъгъл тънък кабел и го включи в компютъра.

— Отново се потвърждава мнението ми, че този тип е истински гений — промълви Рурк. — Никога не съм виждал толкова компактно устройство. Обзалагам се, че е негово изобретение. Питам се дали…

— Сега не му е времето да мислиш, че твоите служители в изследователските институти не са стигнали до подобно изобретение — прекъсна го тя. — Погледни го! В този момент разбира, че сме го разкрили.

Непознатият се вцепени, челюстта му провисна, вече не изглеждаше самодоволен. Очите му зад модните очила се стрелкаха като подплашени птици.

Изключи скенера и го пъхна обратно в джоба си, сетне се приведе над клавиатурата, сякаш бе погълнат от работата си.

— Вкарва вируса — отбеляза Рурк. — Бърза, но действа уверено.

Заподозреният трепереше като лист, непрекъснато прокарваше по устните си опакото на дланта си. Ала не помръдваше от мястото си, а погледът му бе прикован към монитора. След няколко секунди рязко се изправи и без да допие кафето си, забърза към вратата, като се блъскаше в масите и в хората, които се изпречваха на пътя му. Накрая не издържа и затича. Отвори вратата и миг преди да изчезне от погледа й, Ив забеляза, че тръгва надясно.

— Отправил се е към жилищната част на града! — възбудено възкликна тя. — Бяга към дома си като подплашен заек.