Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (5)

Пета глава

Нямаха представа как изглежда. Всеки път, когато страхът се опитваше да пропълзи в душата му като отровно насекомо, той си повтаряше тази простичка, но ключова фраза.

Нямаха представа как изглежда, следователно не можеха да го открият.

Свободен е да се движи по улиците, да се вози на такси, да се храни в ресторант, да обикаля нощните клубове. Никой няма да го разпитва, да го посочва с пръст или да повика ченгетата.

Бе отнел човешки живот, но беше в безопасност.

В живота му не беше настъпила промяна, ала все пак страхът го гризеше.

Разбира се, смъртта на жената беше нещастен случай. Непреднамерена грешка, породена от напълно оправдан излишък на ентусиазъм.

Обективно погледнато, донякъде и жената имаше вина.

Всъщност вината бе изцяло нейна.

След като го повтори няколко пъти, докато яростно гризеше нокътя на палеца си, събеседникът му въздъхна:

— Кевин, ако те успокоява да сновеш напред-назад и да се повтаряш, отиди някъде другаде. Изнервяш ме.

Кевин Морано, висок и мускулест двайсет и три годишен младеж, се тръсна на канапето и заудря с юмрук по страничната облегалка. Лицето му беше гладко като на дете, имаше светлосини очи и светлокестенява, въздълга коса. Накратко, беше от хората, които не бихте забелязали, дори всеки ден да ги срещате на улицата.

Макар и съвсем обикновено, лицето му щеше да бъде симпатично, ако не беше навикът на младежа да се цупи винаги, когато му правят забележка.

И сега със свъсени вежди наблюдаваше своя приятел, с когото бяха заедно от толкова дълго време, и си мислеше, че е редно онзи да прояви поне мъничко съчувствие, да му окаже морална подкрепа.

— Мисля, че тревогата ми не е безпричинна. — В гласа му се долавяха плачливи нотки, сякаш бе капризно дете. — Всичко отиде по дяволите, Лусияс.

— Глупости! — Думата бе по-скоро команда, отколкото коментар. Лусияс Дънуд беше свикнал да командва Кевин. Според него това бе единственият начин да успеят.

Отново се зае с изчисленията и измерванията — както обикновено работеше с лекота и увереност. Лабораторията, която бе проектирал и оборудвал, напълно задоволяваше изискванията му.

Като малък се славеше като дете-чудо. Беше красиво момченце с червеникави къдрици и интелигентни, блестящи очи, притежаващо невероятен талант в областта на математиката и точните науки.

Обграждаха го с грижи, глезеха го и го възхваляваха, осигуриха му най-доброто образование.

Чудовището, което се криеше в него, бе много лукаво и много търпеливо.

И той като Кевин бе израснал сред богатство и разкош, ползвайки всички привилегии на общественото си положение, двамата бяха почти като братя. И тъй като бяха създадени по един и същ начин, в името на една и съща цел, бяха по-близки от кръвни роднини.

Още в детството си бяха открили връзката помежду си, усещаха какво се крие зад невинните им личица.

Посещавали бяха едни и същи учебни заведения, помежду им имаше вечно съперничество не само по отношение на оценките, но в борбата за място в обществото. Въпреки това се подкрепяха взаимно, осъзнавайки, че общоприетите норми и закони не важат за тях.

Майката на Кевин бе поверила невръстното дете на грижите на дойки и бавачки, за да не й пречи при осъществяването на амбициозните й планове. Лусияс пък бе отгледан от собствената си майка, за която той беше най-голямата амбиция.

И двамата бяха обградени с прекомерно внимание, всяка тяхна прищявка бе задоволявана; възпитани бяха да се стремят към превъзходство над връстниците си, внушавано им бе, че един ден ще владеят света.

Лусияс често казваше, че след като вече са зрели мъже, могат да правят каквото си пожелаят.

Не им се налагаше да работят, за да си изкарват прехраната, пък и двамата намираха за абсурдна идеята за принос към обществото, което презираха. В къщата, която бяха купили с общи средства, те бяха създали свой свят, подчиняваха се на свои закони.

Основният закон повеляваше никога, абсолютно никога да не скучаят.

Лусияс се обърна към един от мониторите и задълбочено започна да проучва компонентите и уравненията, пробягващи на екрана. „Успях! — помисли си. — Постигнах нещо съвършено!“ Усмихна се доволно и тръгна към махагоновия бар — скъпа антика, датираща от четирийсетте години на миналия век. Приготви си напитка и подхвърли на приятеля си:

— Изпий едно уиски със сода. Гарантирам, че ще се почувстваш по-добре.

Кевин само махна с ръка и тежко въздъхна.

— Не ставай досаден, Кев!

— Извинявай. Малко съм кисел, задето убих човек.

Лусияс се изкиска, взе пълните чаши и прекоси помещението:

— Случилото се е без значение, затова предлагам да го забравиш. Все пак държа да отбележа, че при други обстоятелства нямаше да ти се размине толкова лесно. Изрично те предупредих да спазваш дозата и какъв вид препарат да използваш. Не биваше да смесваш двата разтвора.

— Знам. Престани да ми четеш конско! — Кевин още повече се начумери, взе чашата и мрачно се втренчи в нея. — Поувлякох се, това е всичко. Нито една жена досега не е била така изцяло подвластна на волята ми. Не подозирах, че е възможно…

— В това е смисълът на играта, нали? — Лусияс усмихнато вдигна чашата си за наздравица. — Жените в нашия живот никога не са отговаряли на изискванията ни. Същото се отнася и за майките ни. Моята е безхарактерна, а твоята — безсърдечна.

— Твоята поне се интересува от теб.

— Приятелю, много си наивен — едва ли подозираш какъв късметлия си. — Лусияс жадно отпи от чашата си. — Проклетата жена ще виси на шията ми като воденичен камък, ако не стоя далеч от нея. Не е чудно, че добрият ми баща гледа през повечето време да е извън града. — Той се настани на едно кресло, протегна дългите си крака и продължи: — Но да се върнем към основната тема — жените. Онези, които проявяват интерес към двама ни, са скучни интелектуалки или безмозъчни красавици, интересуващи се само от парите ни. Заслужаваме много повече, Кевин. Заслужаваме всяка, която ни хареса; ще имаме колкото жени пожелаем, и то така, както ни харесва.

— Да, имаш право. Разбира се… Но знаеш ли какво изпитах, като разбрах, че е мъртва?

Лусияс се приведе към него с блеснали очи:

— Разкажи ми отново.

— Беше толкова сексапилна. Красива, екзотична, самоуверена. Жена, за каквато винаги съм мечтал. Отгоре на всичко непрекъснато ме опипваше. Можех да я имам още в таксито или в асансьора. Набрах много точки още преди да влезем в апартамента й…

— След малко ще ги изчислим — нетърпеливо го прекъсна Лусияс. — Продължавай.

— Наложи се да я… обуздавам. Не ми се щеше преживяването да свърши прекалено бързо. Исках да бъде романтично и за двама ни, бавно да преминем през всички етапи на прелъстяването. Разбира се… — той за пръв път кисело се усмихна, — гледах да не пропусна възможността да събера колкото е възможно повече точки през определеното време.

— Естествено — усмихна се в отговор приятелят му и отново вдигна чаша за наздравица.

— Препаратът действаше. Тя ми позволи да правя с нея каквото си пожелая. Знам още, че й харесваше.

— Да, да! Продължавай!

— Помолих я да почака, за да подготвя една изненада в спалнята. Всичко вървеше както го бях планирал. Обстановката беше съвършена — осветлението, музиката, уханието, изпълващо въздуха…

— Тогава тя ти се отдаде изцяло, нали?

— Даа — замечтано въздъхна Кевин и притвори очи. — Занесох я в спалнята, положих я на леглото и бавно я съблякох, докато тя тръпнеше от желание. Но постепенно я обзе апатия.

Лусияс разклати кубчетата лед в чашата си:

— Прекалил си с дозата.

— Знам, но ми се искаше нещо повече — кисело промърмори Кевин, а очите му потъмняха от едва сдържан гняв. — Исках нещо повече, отколкото тя да лежи под мен като парцалена кукла. Исках я възбудена, полудяла от страст. Заслужавах го, след като бях положил толкова много усилия.

— Разбира се. Затова си й дал да изпие другия препарат, който пласьорите наричат „Див заек“.

— Знам, че трябваше да го разредя, но повярвай, че бях много предпазлив — сложих само няколко капки на езика й. Само да я беше видял! — Той навлажни с език устните си. — Направо откачи, взе да крещи да я чукам. Буквално ме молеше, Лусияс. Съвкуплението ни беше почти като при животните. Представи се само — романтично ухажване, прелъстяване, примитивно съвкупление. Никога не съм изпитвал подобно чувство. Оргазмът беше като прераждане.

Той потрепери и отпи от чашата си, сетне продължи:

— Когато свърших, бях толкова изчерпан, че продължих да лежа върху нея. Целувах я и я милвах, за да разбере, че ми е било хубаво с нея. Погледнах я и зърнах изцъклените й очи, които не се откъсваха от мен. Отначало не разбрах какво се е случило, после… после осъзнах, че е мъртва.

— В мига, в който си се преродил, тя е преминала в отвъдното — отбеляза Лусияс. — Няма по-вълнуващо преживяване. — Отпи от уискито и се замисли. — Умряла е по същия начин, по който двамата с теб сме били заченати — в резултат на примитивно съвкупление под въздействието на синтетични наркотици. Ако съдим по нас двамата, експериментът е бил успешен.

— Имаш право — засмя се Кевин.

— Разбира се, за нас това е само игра. Ти се справи успешно в първия кръг. Сега е мой ред.

— За какво говориш? — Кевин скочи на крака, когато приятелят му се изправи. — Сигурно се шегуваш! Няма да го направиш, нали?

— Грешиш, драги. Не ми се ще да остана по-назад от теб.

— Лусияс, за Бога…

— Постъпил си глупаво, като си я хвърлил през прозореца. Ако си беше тръгнал, кой знае кога щяха да я намерят. Броят на точките ти ще бъде намален заради лошата стратегия. Няма да допусна същата грешка.

— Сериозно ли говориш? — Кевин го сграбчи за рамото. — Какво ще направиш?

— Драги ми приятелю, двамата с теб измислихме и осъществихме тази игра. Нима забрави, че целта ни е да се забавляваме, да обогатим сексуалните си преживявания. Всяка точка носи по един долар — по този начин се поддържат състезателният дух и интересът към играта.

— Никой не трябваше да пострада — нацупи се Кевин.

— Ами че ти си жив и здрав. Другите нямат значение, стига ни с теб да не пострадаме.

— Вярно е — колебливо промърмори Кевин, поуспокоен от желязната логика на съучастника си.

— И още нещо. — Лусияс се обърна и разпери ръце. — Нима не разбираш, че благодарение на нас се осъществява магическият преход от живота към смъртта? Каква ирония на съдбата — използвал си препаратите, станали причина за нашето съществуване, за да прекратиш съществуването на друго човешко същество.

— Да-а-а, имаш право — разколебано промърмори Кевин. Постепенно го обземаше вълнението, което бе изпитал при прелъстяването на жената. — И все пак…

— Залозите се увеличават, играта става все по-интересна. — Лусияс се извърна и сграбчи раменете на съучастника си: — Поздравявам те — ти си убиец!

Кевин пребледня като платно, ала уважението, което зърна в погледа на приятеля си, го изпълни с гордост.

— Беше нещастен случай — промърмори колебливо.

— Факт е, че си убил човек. Нима си въобразяваш, че ще остана по-назад от теб?

— Да не би… — От възбуда стомахът му се сви на топка. — Ще го направиш нарочно, така ли?

— Погледни ме в очите и признай, че най-голямата тръпка си изпитал, когато жената е умряла в ръцете ти. Не ме лъжи, защото те познавам по-добре от себе си. Според мен смъртта й е била непредвидена премия в нашата игра.

— Ами… — Кевин вдигна чашата си и отпи голяма глътка уиски. — Да! Да, така беше.

— Нима ще ми попречиш да изпитам същото преживяване? — Той прегърна Кевин през раменете и го поведе към асансьора. — В края на краищата те са само жени, нали?

 

 

Тя се казваше Грейс — толкова симпатично и старомодно име. Работеше в Централната нюйоркска библиотека — осем часа дневно разнасяше дискове и книги в читалните, обслужвайки посетители, дошли в библиотеката да учат, да направят справки или да прекарат приятни мигове с любимите си автори.

Тя обичаше поезията.

Беше едва двайсет и три годишна — красива, крехка блондинка, стеснителна по природа, но със златно сърце. Вече бе влюбена в човека, който се подписваше като Дориан и я примамваше в безопасния свят на киберпространството.

Не бе споделила с никого за него. Струваше й се, че връзката им ще бъде много по-романтична, ако я запази в тайна. По случай първата им среща си купи дълга рокля в преливащи пастелни цветове, които й напомняха за дъгата, появяваща се на небето след проливен дъжд.

Когато напусна скромния си апартамент и се качи на метрото, се чувстваше като истинска авантюристка, но същевременно тръпнеше в очакване. Имаше среща в ресторант „Старвю“ с човека, за когото бе сигурна, че ще се омъжи.

Нещо й подсказваше, че е красив — нямаше начин да не е красив. Вече знаеше, че е богат и начетен, че е пътувал по целия свят и че също като нея обича книгите и поезията.

Бяха създадени един за друг.

Беше прекалено щастлива, за да бъде изнервена, не изпитваше и капчица съмнение как ще завърши вечерта.

И дори не подозираше, че ще бъде мъртва, преди часовникът да удари полунощ.

 

 

Тя се казваше Грейс и му беше първата. Не само първата му жертва, но първата жена, която бе имал. Дори Кевин не подозираше, че никога досега не бе успял да стигне до оргазъм.

Когато се озова на тясното моминско легло в мизерното жилище, той се превърна в бог. Бог, който накара жената под него да крещи, да плаче и да моли за още. Тя непрекъснато повтаряше колко го обича, безпрекословно изпълняваше желанията му, без да откъсва от лицето му очите си, замъглени от дрогата.

Беше девствена, което го изненада, и първия път той свърши прекалено бързо. Ала Грейс му прошепна, че й е доставил неповторимо удоволствие, че го е чакала през целия си живот, че е запазила девствеността си заради него.

Бръщолевенията й дотолкова го отвратиха, че отново се възбуди.

Когато извади от чантата си последното флаконче, някакво перверзно чувство го накара да й го покаже — стъкленицата и течността проблеснаха на светлината на свещите. Заповяда й да отвори устата си и тя се подчини като пиленце, очакващо червей.

Докато забиваше члена си в нея, усети как сърцето й шеметно ускори ритъма си… и се пръсна. В този момент разбра, че Кевин има право. Усещането бе като прераждане.

Като свърши с нея, стана и се втренчи в трупа й върху смачканите чаршафи и листенцата от рози. И осъзна още нещо — че е имал право да отнеме живота й. Тя олицетворяваше всички момичета, които го бяха отблъснали, или го вземаха на подбив, когато не успяваше да ги задоволи.

Казано накратко, тя бе едно нищожество.

Облече се, внимателно издърпа маншетите на ризата си, приглади сакото си. Излезе от апартамента, без да изгаси свещите. Нямаше търпение да се прибере и да се похвали на Кевин.

 

 

Ив се чувстваше като на седмото небе. „Няма нищо по-хубаво от секса, съчетан със здрав сън — помисли си. — А когато започнеш деня, преплувайки няколко дължини в басейна, и после изпиеш огромна чаша силно кафе, си в състояние да повдигнеш планини. Ако знаят в какво настроение съм, престъпниците ще се скрият в миша дупка.“

— Изглеждаш… отпочинала, лейтенант — отбеляза Рурк, който се облягаше на рамката на вратата между двата кабинета.

— Готова съм за нови подвизи — отвърна тя, отпи от чашата си и го изгледа. — А ти имаш много да наваксваш.

— Не мислиш ли, че вече започнах?

Тя презрително изсумтя:

— Не се оплаквам от представянето ти, но нямах предвид секса, а работата.

— О, не се притеснявай, работата ми никога не изостава. — Той прекоси помещението и застана така, че я заклещи между себе си и бюрото. Наведе се и помилва Галахад, който се беше проснал като килимче върху видеотелефона.

— Пречиш ми, приятелче — промърмори Ив. — Нямам нито минутка свободно време.

— Пет минути няма да бъдат фатални.

Тя наклони глава и погледна ръчния си часовник:

— Добре, но само пет! — Прегърна го през кръста и добави: — Може би ще ни стигнат да… — игриво захапа долната му устна, но в този момент чу приближаващи се стъпки и безпогрешно разпозна скърцането на тежки униформени обувки. — Пийбоди е подранила.

— Да се престорим, че не сме я чули — предложи Рурк и я целуна. — Че не я виждаме… — очерта с езика си устните й. — Че дори не знаем името й.

— Планът си го бива, но… — Страстната му целувка запечати устните й, очите й се премрежиха. — По-кротко, момче! — промърмори, тъкмо когато Пийбоди влезе в кабинета.

— О! Хмм… извинете!

Рурк се обърна, грабна Галахад и го почеса зад ушите:

— Здравей, Пийбоди.

— Здрасти… и добре дошъл. Аз… такова… първо ще отида в кухнята да си налея кафе…

Ала когато понечи да излезе, Рурк протегна ръка да я спре, повдигна с пръст брадичката й и я огледа. Забеляза, че е бледа като платно, а под зачервените й очи има сенки.

— Изгледаш изтощена — подхвърли, сетне прокара пръст по страната й.

Тя буквално се разтопи — идваше й да се разплаче, да му се довери, но вродената й сдържаност надделя.

— Прекарах безсънна нощ — промълви, сведе поглед и добави: — Ще се съвзема, като изпия чаша силно кафе. — Обърна се и тичешком излезе от кабинета.

— Ив…

— Не сега — прекъсна го тя. — В момента нямам нито време, нито желание да обсъждаме този въпрос. Ако ме бяхте послушали, когато предупреждавах, че обвързването й с Макнаб няма да доведе до нищо хубаво, подобен разговор щеше да бъде излишен.

— Но все пак го водим, нали?

— О, млъкни! Пет пари не давам за отношенията помежду им. Знам обаче, че и двамата ще се стегнат и ще изпълняват задълженията си! — Тя гневно ритна бюрото, после го заобиколи: — А сега изчезвай!

— Безпокоиш се за нея, нали?

— Как да не се безпокоя, като я гледам как страда? Как да остана безразлична?

— Неспособна си да останеш безразлична към чуждото страдание — отбеляза Рурк.

Тя понечи да му отговори, но отново чу стъпки по коридора:

— Точка по въпроса! — Сетне повиши глас: — Пийбоди, Фийни дойде. Донеси му чаша кафе с много захар и гледай да не е силно!

— Как позна, че съм аз? — попита ирландецът, като влезе в кабинета.

— Влачиш си краката.

— Друг път!

— Точно така, влачиш си краката. Пийбоди тропа като подкован кон, а Макнаб се придвижва на подскоци.

— Ако нося като неговите обувки, и аз ще подскачам. Здравей, Рурк. Мислех, че си в Ирландия.

— Върнах се снощи. — Той се обърна към Ив: — Смятам да поработя вкъщи час-два, после ще отида на работа. Оставям ти книгата. Ако ти потрябва, вземи диска със запис на текста.

— Каква книга? — любопитно попита Фийни.

— Сборник със стихотворения. Изглежда, нашият човек е заел псевдонима си от стихотворение на някой си Кийтс, който е живял преди около двеста години.

— Обзалагам се, че дори не е в рими — кимна ирландецът. — Вземи Спрингстийн, Макартни, Ленън — тези момчета са истински поети. Ненапразно се смятани за класици.

— Не стига, че нито една дума не се римува, ами отгоре на всичко стихотворението е странно, потискащо и безсмислено — добави Ив.

— След като изслушах проникновения ви литературен разбор, спокойно мога да се заема за работа. — Рурк грабна котарака и тръгна към своя кабинет. Преди да отвори вратата, спря и се обърна: — Струва ми се, че чувам как Макнаб подскача по коридора.

Младежът носеше яркочервени маратонки с дебели подметки и пъстра риза, но въпреки това изглеждаше зле като Пийбоди. Ив се престори, че не забелязва опечалената му физиономия, приседна на ръба на бюрото си и ги запозна с новопостъпилата информация.

— Сега разбирам защо нямахме късмет в кафенетата, които предлагат достъп до Мрежата — изкоментира Макнаб. — Необяснимо беше, че никой не е виждал човека на снимката, която показвах.

— Може да поискам от компютъра да направи сравнителен анализ и да ни даде вероятната структура на лицевите кости, цвят на очите и косата… — замислено каза Фийни. — Но в общи линии ще работим на сляпо, без визуална идентификация на престъпника.

— Вече разполагаме с такъв анализ — обясни Ив. — Най-вероятно търсим неженен мъж на възраст между двайсет и пет и четирийсет години, с високи доходи и добро образование, който има проблеми със секса или пък е склонен към извращения. Най-вероятно живее в Ню Йорк. Фийни, откъде могат да се купят скъпи наркотици?

— Пласьорите на „Див заек“ обслужват малка група богати клиенти. Доколкото ми е известно, в града има само един търговец, който продава тази дрога, но за всеки случай ще направя справка в Отдела за борба с наркотиците. Никой обаче не търгува с „Уличница“ поради изключително високата й цена.

— Но навремето именно този наркотик е бил използван при лечението на пациенти със сексуални отклонения, както и при обучаването на лицензираните компаньонки.

— Вярно е, но по-късно са се отказали поради високата цена и заради непредсказуемите странични ефекти. Макнаб, заеми се със сравнителния анализ, Фийни, от теб искам да се свържеш с Отдела за борба с наркотиците. А когато Дики най-сетне благоволи да ми съобщи марката на козметичните средства, които е използвал убиецът, ще тръгнем и по тази следа. Поне относно виното имаме достоверна информация. От моя източник научих, че на различни магазини в Ню Йорк са били доставени общо три хиляди и петдесет бутилки вино от марката и реколтата, които ни интересуват. С Пийбоди ще се опитаме да разберем откъде са купени бутилката, намерена в апартамента на Брина, и розовите рози. Този тип е пръснал луди пари за вино, цветя, козметични средства, наркотици. Няма начин при подобни покупки да не е оставил следа — важното е по-бързо да попаднем на нея. Пийбоди, идваш с мен.

 

 

Когато се качиха в колата, Ив въздъхна и промърмори:

— Ако страдаш от безсъние, вземи сънотворно.

— Тъкмо от вас не очаквах подобен съвет.

— Тогава го приеми като заповед.

— Слушам, лейтенант.

— Киселата ти физиономия ме дразни! — заяви Ив и бясно подкара по алеята. Като забеляза как помощничката й вирна брадичка, си помисли: „Цяло чудо е, че не проби предното стъкло!“ и едва сдържа усмивката си.

— Лейтенант, моля да ме извините, ако личните ми проблеми ви създават душевен дискомфорт — надуто заяви Пийбоди.

— Само това ли успя да измислиш? Опитите ти да ме иронизираш са обречени на неуспех! — Тя се стрелна през портала, сетне рязко удари спирачки: — Ако искаш, вземи си няколко дни отпуска.

— Не желая, лейтенант.

— Престани да се държиш толкова официално, че ми идва да ти отвъртя един шамар.

— Не знам какво ми е — неочаквано изхлипа сътрудничката й. — Дори не харесвам Макнаб! Той е само един досаден и безмозъчен фукльо. Вярно е, че в леглото го бива, но какво от това? Позабавлявахме се заедно, но никога не сме ходили сериозно. Няма право да ми поставя ултиматуми, да подхвърля язвителни забележки и да си вади прибързани заключения…

— Спала ли си с Чарлс? — прекъсна я Ив.

— Какво?! — Пийбоди се изчерви като рак. — Не, разбира се!

— А може би трябва да го направиш. Може би… Господи, невероятно е, че водим този разговор, но след като започнахме, няма връщане назад. И тъй, ако се освободиш от стреса, мозъкът ти ще се проясни и отново ще си бъдеш предишната Пийбоди.

— Невъзможно е! С Чарлс сме само приятели.

— О, разбира се — присмехулно изрече Ив. — Съвсем естествено е, че най-добрият ти приятел е скъпо платено жиголо, нали? Мисля, че той с удоволствие ще ти помогне.

— Не е същото, като да ми заеме двайсетачка, докато получа заплата — измънка Пийбоди, сетне с въздишка добави: — Все пак си струва да обмисля предложението ви.

— Мисли по-бързо, защото отиваме при него.

Сътрудничката й сепнато я изгледа:

— Какво? Сега ли?

— Ще го използваме като консултант — нали е експерт в областта на секса. Да видим дали познава наркотиците, повишаващи сексуалната възбуда.

 

 

Тази сутрин сексуалният експерт очевидно си беше дал почивка, защото отвори вратата едва на третото позвъняване. Клепачите му бяха подпухнали, а разрешената му коса и сънената усмивка го правеха още по-привлекателен. Носеше само син копринен панталон на пижама.

„Ако оприличим мъжете на шоколади — помисли си Ив, — този е най-вкусен. Не е чудно, че толкова много клиентки плащат да си отхапят от него.“

— Каква приятна изненада! — галантно възкликна той. — Две привлекателни дами са дошли да ме събудят.

— Извинявай, че те вдигнахме от леглото — заяви Ив, като се опита да прикрие усмивката си. — Имаш ли малко свободно време?

— Готов съм да отделя часове за сладката лейтенант Далас. — Той отстъпи назад и ги покани да влязат. — Искате ли да закусим заедно? Автоготвачът ми е зареден с палачинки.

— Благодаря за любезното предложение, но ще отложим закуската за друг път — побърза да каже Ив, като видя как радостно проблеснаха очите на сътрудничката й. — Сам ли си или някоя клиентка е останала да пренощува при теб?

— Сам-самичък съм — отвърна той, сетне я изгледа: — Посещението официално ли е?

— Разследваме едно убийство и решихме да потърсим помощта ти.

— Познавам ли жертвата?

— Става въпрос за Брина Банкхед. Живеела е в сграда в търговския район на града.

— Името ми е познато отнякъде… А, спомних си — това е жената, която е скочила от прозореца на апартамента си. Мислех, че се е самоубила…

— Била е убита — прекъсна го тя. — Тази сутрин ще го съобщим на медиите.

— Моля, седнете. Ей сега ще приготвя кафе…

— Пийбоди, заеми се с кафето — нареди Ив и седна на удобно кресло в елегантно обзаведената всекидневна, като си мислеше, че сигурно качествените сексуални услуги са добре платени. — Преди всичко, Чарлс, трябва да те предупредя, че информацията по случая е поверителна.

— Ясно. — Той седна срещу нея. — Да разбирам ли, че този път не съм заподозрян?

— Този път официално ти е отредена ролята на цивилен консултант. — Тя извади записващото устройство.

Чарлс вдигна вежди:

— О, значи чудовището, наречено „секс“, е надигнало страховитата си глава!

— Консултация с Чарлс Мънроу, лицензиран компаньон — задиктува тя, — поискана от лейтенант Ив Далас във връзка с разследвания от нея случай № 78926Б. Разпитът се провежда в присъствието на полицай Дилия Пийбоди. Господин Мънроу, съгласен ли сте да отговаряте на въпросите ми?

Той отвърна, като едва сдържаше смеха си:

— Готов съм да изпълня гражданския си дълг, лейтенант.

— Какво знаете за синтетичния наркотик, известен с названието „Уличница“?

Усмивката му мигом помръкна:

— Да не би някой да го е дал на бедната жена?

— Отговорете на въпроса, господин Мънроу.

— Господи! — Той скочи на крака и едва не се сблъска с Пийбоди. Взе чаша кафе от подноса, машинално промърмори: „Благодаря, скъпа“, сетне продължи да кръстосва дневната. — Използването на този наркотик се смяташе за незаконно още когато започнах обучението си. Но съм наясно какво представлява — навремето посещавах специален семинар на тема „Разрешени и забранени сексуални забавления“. Използването на каквито и да било наркотици е табу и води до отнемането на разрешителното. Разбира се, мнозина мои колеги и колежки, както и клиентите, прибягват до различни… помощни средства. Но не и аз.

— Защо?

— Първо, защото в нашите среди „Уличница“ се ползва с много лоша слава — някога са я прилагали върху начинаещите в занаята, за да ги направят по-отстъпчиви. Ненавистна ми е идеята да те превърнат в сексуален роб. Ние сме професионални компаньони, лейтенант Далас. Не сме проститутки, нито кукли на конци.

— Познавате ли някого, който е използвал въпросния наркотик?

— Чувал съм, че в миналото са го вземали мои колеги. Нали знаете как е — разказват се какви ли не истории, свързани с различни… експерименти. Например, че са принуждавали стажантката да приеме голяма доза наркотик, след което са й се изреждали. Все едно, че ние, професионалните компаньони, сме опитни зайчета — с погнуса добави той.

— Научих, че цената на този наркотик е изключително висока. Познавате ли някого, който го използва?

— Не, но мога да разпитам.

— Бъдете много предпазлив — предупреди го тя. — Какво знаете за дрогата, наречена „Див заек“?

Той сви рамене:

— Използват я само аматьорите и полово извратените хора, когато се самозадоволяват или правят секс с партньор. В моите среди прилагането й се смята за проява на лош вкус.

— Опасна ли е за живота?

— Разбира се, ако си глупав или невнимателен. Най-важното правило е наркотикът да не се смесва с алкохол или с друг стимулант. Предозирането също е опасно, но не съм чул някой да е починал от свръхдоза, тъй като веществото е много скъпо.

— Познавате ли пласьори, предлагащи този наркотик, или пък клиенти, които го използват?

Той се поколеба, сетне възкликна:

— Не искайте отговор на този въпрос, лейтенант!

— Бъдете спокоен, анонимността ви е гарантирана.

Чарлс поклати глава, приближи се до прозореца и вдигна щората. Утринната светлина нахлу в дневната.

— Чарлс, наистина е много важно. — Пийбоди застана до него и сложи ръка на рамото му. — Иначе нямаше да те поставяме в неудобно положение.

— Много добре знаеш, че не вземам наркотици, Дилия.

— Да, знам.

— Нямам право да обсъждам клиентите, които са пристрастени към дрогата. Не съм опекун на никого.

Ив се наведе и изключи записващото устройство:

— Информацията, която искам, ще бъде неофициална, Чарлс. Давам ти дума, че срещу клиентката ти няма да бъдат повдигнати обвинения за злоупотреба със забранени вещества.

— Няма да ви кажа името й! — промълви той и се обърна с лице към тях. — Няма да измамя доверието й. Но лично ще разговарям с нея и ще разбера кой я снабдява с дрогата, сетне ще ви уведомя.

— Благодаря за съдействието. — Комуникаторът й избръмча. Тя го извади и промърмори: — Ще проведа разговора в кухнята.

Когато излезе, Пийбоди докосна ръката на Чарлс:

— И аз ти благодаря. Знам, че те поставихме в много неловко положение.

— За теб съм готов на какви ли не жертви — усмихна се той и стисна дланта й. — Изглеждаш капнала от умора, Дилия.

— Да, днес ми го казаха поне петима души.

— Каня те на вечеря през тази седмица. Ще приготвя нещо вкусно, ще бъдем само двамата. Почакай да прегледам бележника си и ще се уговорим.

— Приемам с удоволствие.

Чарлс се наведе и нежно я целуна по устните, а тя затвори очи в очакване да изпита вълнението от физическия допир. Идваше й закрещи, защото не усети познатата тръпка — все едно целуваше някого от братята си, не един ослепителен красавец.

— Какво те мъчи, миличка?

— Тревожа се за глупости. — Тя се насили да се усмихне. — Не се притеснявай за мен, скоро ще преодолея кризата.

— Ако ти се прииска да споделиш мъката си с някого, винаги съм на твое разположение.

— Да, знам. Благодаря за разбирането и съчувствието.

В този момент Ив забързано излезе от кухнята и се отправи към външната врата, като извика:

— Да тръгваме, Пийбоди! Чарлс, дано по-скоро се добереш до някаква информация.

Сътрудничката й сви рамене и се втурна да я настигне:

— Лейтенант, какво се е случило?

— Имаме още една жертва.