Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (11)

Единайсета глава

Наближаваше четири сутринта, когато напусна полицейското управление. Умората я обвиваше като влажно одеяло, което притъпяваше чувствата й. Тъй като не се доверяваше на рефлексите си, настрои компютъра на колата на автопилот. Надяваше се вечните й врагове от Отдела за поддържане на служебните автомобили да не са й скроили поредния номер.

Ала бе толкова изтощена, че не я беше грижа дали ще се озове например в Хубукън. И в Хубукън сигурно има легла.

Камионите за събиране на сметта вече обикаляха улиците, бавното им придвижване се придружаваше от рева на двигателите и от трясъка, придружаващ изсипването на боклука от контейнерите в ненаситната паст на машините. Боклукчиите се движеха като сенки, подготвяйки града да посрещне новия ден с чисти улици.

Работници в призрачни бели костюми събаряха сграда на ъгъла на Десета улица. Дрезгавият звук на хидравличния чук усили главоболието на Ив.

Докато чакаше на светофара, неколцина работници я изгледаха иззад предпазните си очила. Единият дори се хвана за чатала и поклати бедрата си — навярно в неговия ограничен свят това минаваше за ухажване. Колегите му гръмко се засмяха.

Ив осъзна, че е прекрачила прага на изтощението, щом дори нямаше сили да слезе и да ги арестува за неприлично поведение и сексуален тормоз. Облегна се назад и затвори очи, докато сензорите уловиха смяната на светофара и колата отново потегли.

В мислите си тя отново се бе пренесла в жилището на Моника. Този път убиецът бе купил шампанско. Етикетът й беше познат — шампанското бе от винарните на Рурк, бутилката струваше повече от хиляда долара. Винаги си бе казвала, че това е безумна цена за някакво си пенливо вино.

Този път бе занесъл чашите в спалнята, но „декорът“ бе същият като в жилищата на предишните две жертви.

„Сигурна съм, че са двама… — Насилваше се да разсъждава, въпреки че от безсънието и от главоболието й се виеше свят. — Подчиняват се на определени навици… редуват се при прелъстяването на жертвите.“

Но ако това за тях е само игра, може би се състезават помежду си и отбелязват точките си. С Моника целта не е била постигната. Ще се опитат ли да довършат започнатото? Или ще се спотаят, надявайки се тя да им помогне и да умре, без да излезе от кома.

Ив се настани по-удобно на седалката и се замисли върху задачите, които й предстояха сутринта, тоест само след няколко часа. Първо, да се обади на Майкълс и да се осведоми за състоянието на Моника. Второ, да даде инструкции на полицаите, които ще сменят колегите си, охраняващи болничната стая. В първата смяна беше включила Трухарт, на когото имаше пълно доверие. Трето, да проучи информацията за „Алегейни“ и „Джей Форестър“, да разпита доктор Макнамара. Четвърто, да пришпори Фийни да открие на кого принадлежи банковата сметка, която Чарлс им бе съобщил, както и да ускори възстановяването на информацията, съдържаща се в компютъра, конфискуван от малкия киберклуб.

До този момент нямаше никакви сведения за розите, налага се да наблегне и на този елемент от разследването.

Но преди всичко трябва да вземе от препарата, уместно наречен „Събуди се“, както и някакво болкоуспокояващо, иначе главата й ще се пръсне.

Мразеше лекарствата — притъпяваха съзнанието й, караха я да се чувства безсилна или кипяща от енергия.

Но именно лекарствата, които се вкарваха венозно в кръвта на Моника, щяха да спасят живота й. Ако е писано, тя ще излезе от комата. И ще си спомни какво й се е случило.

Ще изпита страх и объркване, отначало ще почувства съзнанието си отделено от тялото. Вероятно ще страда от частична загуба на паметта, следователно ще се наложи да й се задават насочващи въпроси.

Благословена бе тази способност на съзнанието да се защитава, заличавайки от паметта най-кошмарните преживявания.

Моника излиза от комата и разбира, че се намира в болница. Прикачена е към различни животоподдържащи устройства, изпитва нечовешка болка, заобиколена е от непознати. Какво й остава, освен да блокира съзнанието си?

— Как се казваш?

Това беше първият въпрос, който й зададоха лекарите и полицаите, надвесени над носилката с колелца, на която тя лежеше и се взираше в тях с невиждащи очи.

— Как се казваш, момиченце?

Фразата накара сърцето й лудо да затупти, обзе я желание да се свие на кълбо, да се помъчи да стане невидима. Знаеше, че непослушните момиченца не ги чака нищо добро.

Отначало я бяха взели за глухоняма по рождение или поради психическо разстройство. Ала тя мълчеше, защото не можеше да отговори на въпросите им.

Полицаят имаше мършаво лице, клепачите му бяха зачервени от умора, а усмихнеше ли се, очите му оставаха сериозни. Но личеше, че е добър човек. Той бе последвал носилката, предвождана от лекари с развяващи се бели и зелени престилки.

По-късно й казаха, че той я е намерил в мръсната задна уличка, където се бе скрила сред кофите за смет, ала този момент завинаги се беше заличил от паметта й.

Първият й спомен бе от мощната лампа над нея, която светеше в очите й. Спомняше си и тъпата болка, докато наместваха счупената й ръка.

Беше мръсна, дрехите й бяха просмукани с пот и изцапани със засъхнала кръв.

Непознатите й говореха любезно и се усмихваха, докато я преглеждаха. Но и техните очи оставаха сериозни като очите на полицая. Погледите им бяха мрачни или безразлични, любопитни или изпълнени със съжаление. Една младичка сестра беше плакала, по лицето й още имаше следи от сълзи.

Когато понечиха да я прегледат там, където болката бе най-силна, където плътта й беше разкъсана, тя се опита да им попречи, съпротивлявайки се с нокти и зъби, докато от гърлото й се изтръгваше животинско ръмжене.

Именно в този момент сестрата се разплака. Сълзите безшумно се стичаха по лицето й, докато държеше ръцете на малката, за да й инжектират приспивателно.

— Как се казваш? — попита я полицаят, когато тя отново дойде в съзнание. — Къде живееш? Кой ти е причинил това?

Тя не знаеше. И не искаше да узнае. Затвори очи и се опита отново да потъне в тъмната бездна, от която току-що бе излязла.

Понякога лекарствата й действаха успокояващо, ала се случваше да я пренесат в миналото, където въздухът беше леденостуден и примесен с пулсираща червена светлина. Пренасянето в този свят я плашеше повече от въпросите на непознатите.

Понякога до нея в онзи студен свят имаше още някой. Усещаше дъха му и пръстите му, пълзящи по тялото й като хлебарките, които пълзяха по пода и се разбягваха при включване на осветлението.

Когато пръстите я докосваха, дори сънотворното не бе в състояние да спре неистовите й писъци.

Хората с бели престилки си въобразяваха, че тя не ги чува, че не разбира какво си шепнат.

— Многократно е била изнасилвана и пребивана до смърт. Страда от недохранване и обезводняване, налице са физическа и душевна травма.

— Има късмет, че е останала жива.

— Мръсникът, който й е причинил това, заслужава да бъде насечен на парченца.

— Поредната жертва… Като нея има стотици по света…

— Няма документи за самоличност. Ще я наречем Ив. Ив Далас.

Стресна се в съня си, когато колата спря, и озадачено впери поглед в приказно красивата каменна къща, зад чиито прозорци примамливо проблясваха светлини.

Ръцете й неудържимо трепереха.

„Преуморена съм — каза си, — това е всичко. Съвсем естествено е да се чувствам съпричастна с Моника Клайн. И тя като мен е била инструмент в ръцете на един престъпник.“

Знаеше коя е сега — Ив Далас бе нещо повече от име, което й бе дадено от обществото. Миналото не можеше да се промени и ако пребитото и изнасилено момиченце още живееше в нея, трябваше да се примири. Важното е, че напук на обстоятелствата и двете бяха останали живи.

Бавно се заизкачва по стълбището, в движение свали якето и кобура си, а като се добра до спалнята, набързо захвърли дрехите си и залитайки, тръгна към леглото. Сви се на кълбо под меките завивки и отчаяно пожела да заглъхнат гласовете, които още отекваха в съзнанието й.

В мрака Рурк я прегърна и я привлече към себе си. Ив потрепери — вече знаеше коя е.

Рурк се притискаше към нея, тя усещаше ритмичното биене на сърцето му, тежестта на ръката му, която обвиваше кръста й.

Внезапно се просълзи, гърлото й се стегна. Усещането я изплаши — знаеше, че студената вълна неизменно е следвана от неудържимо треперене.

Обърна се към Рурк и прошепна:

— Желая те — а устните й търсеха неговите. — Желая те.

Отчаяно желаеше топлината му, желаеше го целия, затова се вкопчи в косата му и го придърпа към себе си.

Въпреки че не го виждаше в мрака, познаваше вкуса на устните му, аромата на кожата му. Когато бе заедно с него, нямаше въпроси, само отговори. Отговори на всичко, което я интересуваше. Сърцето му, което допреди малко биеше ритмично, сега се блъскаше в гърдите му като птица в клетка.

Рурк, нейният съпруг! За пръв път в живота й имаше човек, на когото безрезервно да вярва, който да бъде нейна опора в трудните мигове.

— Кажи името ми — прошепна му.

— Ив… — Устните му докоснаха раната на шията й и като магия прогониха болката й. — Моята Ив!

„Толкова е силен — помисли си тя. — Няма защо да се плаша от чудовищата, които живеят в съзнанието ми, защото той ще ми помогне да ги сразя.“ Не търсеше в прегръдките му нежност, а безмилостно успокоение. Той плъзна ръката си надолу и с устни и пръсти я доведе до първия оргазъм.

Ив затрепери, но не от студ. Болката, която разтърсваше тялото й, вече не беше от преумора. Когато Рурк захапа зърното й, тя се изви като дъга, наслаждавайки се на ухапванията, които възпламеняваха огъня в слабините й. Езикът му предизвикваше усещането, че я заливат вълна след вълна от нагорещена лава.

Обзе ги умопомрачителна страст. Пламналото й от желанието тяло се окъпа в пот, ръцете на Рурк продължаваха да я милват, задоволявайки неизказаните й желания.

Той я обсипваше с целувки, бе ненаситен за близостта й. Движеха се в синхрон, горещата й, влажна кожа се плъзгаше под дланите му като мокра коприна. А когато тя впи жарките си устни в неговите, ги обзе чувство, близо до лудостта.

— Искам те целия в мен! — Ив се претърколи и седна върху него. — Искам те целия в мен! — повтори тя задъхано.

Сякаш мъгла обгърна съзнанието му, очите му се премрежиха. В мрака долавяше само силуета й и блясъка на очите й, докато тя безмилостно го водеше към ръба на пропастта.

Удоволствието бе толкова невероятно, че изцеди и последните му сили. Позволи на Ив да води любовната игра, докато усети как оргазмът я разтърсва като стъкло, разбито от удар с юмрук.

Докато тя стана на късчета.

После придърпа към себе си все още тръпнещото й тяло. И тя притихна.

Обърна се по корем и веднага заспа, сякаш пропадна в дълбока пропаст. Когато след три часа се събуди, тя се чувстваше по-добре. Опита се да си внуши, че главоболието й е престанало — желанието й да се отърве от болката бе толкова силно, че това внушение подейства. Каза си, че ако през деня успява да подремне за малко, резултатът ще бъде много по-благоприятен от въздействието на някакви си лекарства.

Ала преди да стане, Рурк, който вече се беше облякъл за излизане, приседна на ръба на леглото. На екрана на компютъра вече се нижеха сведенията за бордовите индекси, а от каната с кафе на масата в дневната се носеше божествен аромат.

Рурк й подаде някакво хапче, а на нощното шкафче Ив забеляза чаша с подозрителна течност.

— Отвори уста! — нареди той.

— Ммм, не искам.

— И без това си цялата в синини, една повече няма да се забележи — не ме принуждавай да прибягвам към сила.

Тя присви очи — и двамата знаеха, че използването на сила ще му достави удоволствие.

— Добре съм, не искам лекарства. Знаеш ли, че си по-лош от пласьор на наркотици.

— Скъпа, знаеш как да правиш комплименти. — С ловко движение той отвори устата й и я накара да изгълта хапчето, сетне доволно отбеляза: — Първият етап приключи.

Ив замахна да го удари, но не успя, защото се задави от хапчето. Докато разбере какво се случва, Рурк я хвана за косата, отметна главата й и изля малко от течността в гърлото й.

Наложи й се да преглътне, за да не се задави. Когато съумя да си поеме въздух, изсъска:

— Ще те убия!

— След като изпиеш всичко. — Без колебание хвана китките й като в окови и я насили да изпие до дъно чашата. — Вторият етап на мисията приключи успешно.

— Мъртъв си, Рурк! — Тя избърса с длан течността, покапала по брадичката й. — Още не го знаеш, но вече не дишаш. Ти си жив мъртвец.

— Нямаше да подлагам и двама ни на подобно… изпитание, ако ти полагаше елементарни грижи за здравето си.

— А когато разбереш, че си мъртъв, и рухнеш на пода…

— Поразмина ли ти?

— … когато рухнеш на пода, ще прекрача през трупа ти, ще отворя вратите на универсалния магазин, който наричаш „дрешник“, и ще го опожаря.

Рурк повдигна вежда:

— Не бъди толкова отмъстителна. Да, очевидно се чувстваш малко по-добре. Но този презрителен поглед има по-голям ефект, когато очите ти не са кървясали.

— Мразя те!

— Знам. — Той се наведе и леко я целуна. — И аз те мразя. Знаеш ли, с удоволствие ще хапна яйца по бенедиктински. Предлагам да вземеш душ, а по време на закуската ще ми разкажеш докъде е стигнало разследването.

— Никога повече няма да ти проговоря!

— Наистина ли? — усмихна се Рурк и се изправи. — Прибягваш към баналното оръжие на жените, скъпа. — Обърна се, тръгна към стълбището и изобщо не се изненада, когато тя го нападна в гръб.

— Е, истинската Ив отново се върна — изрече задавено, защото тя така го стискаше за шията, че заплашваше да го удуши.

— Друг път внимавай кого наричаш „жена“, приятелче! — озъби се тя. Пусна го и се запъти към банята. Макар че беше гола, пристъпваше с достойнството на оскърбена кралица.

Рурк одобрително изгледа задника й и усмихнато подхвърли:

— Извинявай, объркал съм се.

 

 

Нахрани се насила, защото нямаше смисъл да се изхвърля храната. Разказа на Рурк за разследването само защото по-добре се ориентираше в информацията, когато я съобщаваше на глас.

Рурк внимателно я слушаше и машинално галеше котарака, чиито пъстри очи бяха приковани в парчето шунка, останало в чинията на Ив.

— Обзалагам се, че все някой от болничния персонал вече е осведомил медиите — промърмори замислено, когато тя приключи с излагането на фактите. — Може би този вариант е по-изгоден за теб.

— И аз съм на същото мнение. Двамата престъпници няма да си подвият опашките и да се скрият в миша дупка — самочувствието им е прекалено голямо, въобразяват си, че са господари на света. Имам много информация за тях. Всъщност може би е прекалено много и това ми пречи да се съсредоточа върху най-важното. Все едно размотавам кълбо — дръпна ли погрешна нишка, всички ще се оплетат. — Стана, препаса кобура си и добави: — Налага се да отсея най-необходимото.

— Позволи ми да заема с „Алегейни“. В края на краищата аз съм собственик на компанията и служителите ще бъдат много по-откровени с мен, отколкото с полицията. Ако пък премълчат нещо, имам начини да го открия. Не ме гледай така — побърза да добави. — Методите ми са горе-долу законни, тъй като компанията ми принадлежи.

— Страхувам се, че нашите представи за понятието „горе-долу“ се различават — измърмори, но не се възпротиви на предложението на съпруга си. Знаеше колко време ще й спести, а както винаги всяка секунда бе ценна. — Постарай се да не престъпваш границата.

— Коя граница? Онази, която съществува в твоите представи или в моите?

— Хмм. Имам съвещание в управлението с хората от моя екип. Изпрати ми информацията, до която се добереш.

— Разбира се. — Без да изпуска Галахад от прегръдките си, той стана, приближи се до Ив и я целуна: — Пази се, лейтенант.

— Че защо? — Тя се фръцна и тръгна към вратата. — Нали ти бдиш над мен?

Рурк се вслуша в потракването на тежките й обувки по коридора, погали котарака и промълви:

— Има право, нали?

 

 

Когато хората й се събраха в залата за съвещания, Ив нареди на компютъра да пусне видеозаписа, направен от охранителната камера в сградата на Моника. Докато кадрите течаха на големия стенен екран, тя коментираше:

— Забелязвате, че Моника и Брина Банкхед си приличат не само външно, а и по своята разкрепостеност и начина си на живот. Престъпникът е преобразен като съвсем различен човек, което означава, че предпочита да се превъплъщава в различни роли. Предполагам, че това поддържа интереса му. Използва един и същ метод, но подходът му е различен, Фийни, да чуем какво си открил.

— Прегледах пощата в домашния й компютър и установих, че той се е представил под името Байрон. Предполагам, че като го е избрал, е мислил за поета Байрон. За лорд Байрон. Започнал е да й изпраща съобщенията преди две седмици.

— Отново работи по познатата схема. Не бърза, наблюдава отдалеч набелязаната жертва, докато я опознае и научи навиците й. После намира компютърен клуб, който е близо до жилището й или до работното й място. Ще проверим и двете възможности.

Тя вдигна поглед, когато вратата се отвори. Младият полицай Трухарт се изчерви, когато всички се обърнаха да го погледнат.

— Извинете — избърбори смутено. — Извинете за закъснението, лейтенант.

— Не си закъснял, идваш тъкмо навреме. Рапортувай.

— Моника Клайн още е в кома. По време на дежурството не напуснах стаята й. Гарантирам, че не са влизали външни лица.

— Някой обаждал ли се е да се осведоми за състоянието й?

— Да, имаше няколко обаждания, лейтенант. Първото беше приблизително в шест, след като медиите разгласиха новината за осуетеното убийство. Позвъниха петима репортери, които настояваха да разговарят с лекуващия лекар.

— Съвсем нормално — кисело промърмори тя. — По служебния видеотелефон вече ме потърсиха двойно повече представители на медиите. Свободен си, Трухарт. Гледай да се наспиш. Точно в осемнайсет отново ще застъпиш в болницата. Бъди спокоен, ще поискам разрешение от прекия ти началник.

— Слушам, лейтенант. Благодаря, че ми възложихте тази задача.

Когато младежът излезе, тя поклати глава:

— Чуден човек — благодари ми, задето го натоварих с най-скучната работа на света. И така, Рурк се зае с „Алегейни“. От вас искам най-подробна информация за „Джей Форестър“ и за доктор Тиодор Макнамара, който засега не отговаря на съобщенията ми. Предстои ни трудна работа — да открием пласьорите, които работят чрез Мрежата. Важно е да разберем как и откъде се снабдяват със синтетичната дрога.

— Колегата от Отдела за борба с наркотиците ми даде името само на един потенциален заподозрян — обади се Фийни. — Известен местен пласьор, който изкарвал добри пари от търговия със скъпи наркотици, повишаващи половата възбуда. Името му е Отис Гън, бил е в занаята преди десетина години. Бизнесът му процъфтявал, докато той станал прекалено самоуверен и започнал сам да приготвя и да предлага „Див заек“ на гостите си.

— Къде е в момента?

— Бил е осъден на двайсет години затвор, сега излежава едва десетата. — Фийни извади от джоба си пакетче със захаросани бадеми. — В „Райкърс“ е.

— Така ли? Отдавна не съм посещавала това приятно местенце. Питам се дали им е домъчняло за мен… — В този момент комуникаторът й избръмча. Тя каза нещо в микрофона, после обясни на колегите си: — Луиз всеки момент ще бъде тук. Твърди, че има важна информация за снощното покушение.

Погледна таблото и новата снимка, която беше прикрепила встрани от другите. Не искаше изображението на Моника да стои редом с фотографиите на мъртвите жени. Помисли си, че всяка жена трябва да бъде спасена. Като се обърна, забеляза погледът, който си размениха Пийбоди и Макнаб. И тъй като се страхуваше отново да не получи тик, побърза да извърне очи:

— Пийбоди, защо в чашата ми няма кафе?

— Нямам представа, лейтенант, но веднага ще поправя пропуска.

Тя пъргаво скочи и се залови да програмира автоготвача, като тихо си тананикаше. Цялото й същество излъчваше щастие.

— Май тия дни си хапнала вкусна пица — изсъска Ив, когато помощничката й донесе чашата с кафе.

Лицето на Пийбоди мигом помръкна, тя виновно сведе поглед:

— Може би съм хапнала едно-две парченца.

Ив се приведе, за да й прошепне:

— Изяла си я цялата, нали?

— Ами… признат грях не е грях. Пицата си я биваше. Нали разбирате, напоследък бях зажадняла именно за такава храна.

— Не ме интересува какво правиш, когато не си на смяна, но ти забранявам да тананикаш през работно време!

Пийбоди изпъна рамене:

— Слушам, лейтенант! Тананиканията незабавно ще бъдат прекратени!

— И престани да се хилиш, нямаш представа колко глупаво изглеждаш — промърмори Ив, рязко отвори вратата и надникна в коридора да провери идва ли Луиз.

— И вие щяхте да се хилите, ако бяхте хапнали вкусна пица — избърбори Пийбоди, а когато началничката й гневно изръмжа, реши да не насилва късмета си.

— Далас! — провикна се Луиз, като се втурна в залата. Тази сутрин не носеше елегантен костюм, а протърканите джинси и широката тениска, които обикновено обличаше, когато отиваше в болницата. — Толкова се радвам, че те открих тук. Не ми се искаше да ти предам информацията по видеотелефона…

— Седни — прекъсна я Ив. Беше забелязала колко бледа е лекарката, въпреки че бе препускала из лабиринтите на Централното полицейско управление. Хвана я под ръка и я накара да седне. — Поеми си дъх, после ще ми разкажеш всичко.

— Не… нямам търпение. Снощи имах среща в ресторант „Ройъл“.

— В хотел „Палас“ ли?

— Да. Видях ги. Далас, видях ги да седят в сепарето до нашата маса. А когато отидох да пооправя грима си, разговарях с нея!

— Почакай, нищо не разбрах. Пийбоди, ако обичаш, донеси чаша вода.

— Не им обърнах внимание — продължи Луиз. — Ако ги бях наблюдавала по-внимателно, щях да забележа… лицето й е пред очите ми, спомням си погледа й, докато седеше пред огледалото. Да му се не види, нали съм лекарка — трябваше да забележа, че е дрогирана. Уви, едва сега го осъзнавам!

— Обикновено събитията и образите по-късно се избистрят в съзнанието ни. Ето, пийни глътка вода и се успокой. — Тя тикна чашата в ръката на Луиз. — Овладей се, за Бога, и ми разкажи какво си спомняш.

— Извинявай. — Лекарката жадно отпи от чашата. — Като видях утринните новинарски репортажи, веднага я познах. Разбрах… — Тя отпи още една глътка вода. — Преди да дойда тук, се обадих в болницата да проверя какво е състоянието й. Обясниха ми, че няма промяна. С всеки изминал час се намалява шансът й да остане сред живите.

— Не мисли за това, съсредоточи се и си спомни всичко за снощи. Спомена, че си имала среща в ресторанта. Какво се случи после?

Луиз Димато притвори клепачи и тежко въздъхна, но се взе в ръце.

— Пихме шампанско, той поръча черен хайвер… Беше прекрасно. Разговаряхме, вниманието ми беше приковано към него, не забелязвах какво се случва наоколо. Но влюбената двойка в сепарето се набиваше на очи. Мисля, че също бяха поръчали шампанско и хайвер. Да, почти съм сигурна. Когато ние влязохме, сервитьорът излизаше от сепарето. Двамата седяха един до друг и се държаха много… интимно. Бяха много ефектна двойка.

— Продължавай.

— С моя познат танцувахме и аз напълно забравих влюбената двойка. В един момент реших да отида до тоалетната под предлог, че искам отново да се гримирам, но всъщност исках да остана сама, за да възвърна равновесието си. Никога не съм изпитвала такива силни чувства при първата среща. Докато се гримирах, тя излезе от помещението с тоалетните кабинки. От нея сякаш хвърчаха искри, изглеждаше много сексапилна. Подхвърли, че се казвала Моника и че трябвало да я поздравя, защото най-сетне се била запознала с мъжа на нейния живот. Честно казано, досмеша ме, същевременно ми се прииска да имам поне частица от нейната самоувереност. Като излязох, двамата тъкмо напускаха ресторанта, но изобщо не им обърнах внимание. — Тя въздъхна. — Лицето на Моника бе пламнало, очите й бяха изцъклени. Едва сега разбирам значението на онова, което видях.

— Какво си спомняш за човека, с когото е била?

— Беше изискан и много привлекателен. С нея бяха идеална двойка… той се държеше съвсем естествено, сякаш бе свикнал да посещава луксозни заведения. Ако знаех кой е, щях да го разгледам по-обстойно. — Тя прокара пръсти през косата си… — Може би Чарлс е забелязал нещо повече.

Стомахът на Ив се сви, а с крайчеца на окото си видя как Пийбоди машинално изпъна рамене.

— Чарлс ли?

— Да. Бях с Чарлс Мънроу. Като чух новината, веднага му позвъних, но видеотелефонът му беше включен на секретар.

— Добре — каза Ив, като се стараеше да говори спокойно, въпреки че й идваше да закрещи. — Може би ще се наложи отново да те разпитам.

— През целия ден ще бъда в болницата. — Луиз се изправи. — Съжалявам, че не мога да ти окажа по-голяма помощ.

— Всяка подробност ни приближава с една стъпка към престъпника.

 

 

Ив шофираше, без да каже нито дума. Ако зависеше от нея, до края на живота си не би говорила по този въпрос. Ала мълчанието на Пийбоди, което бе толкова нетипично за нея, я изплаши.

— Хей, Пийбоди, горе главата. Да не би да са ти потънали гемиите?

— Бях се замислила, лейтенант. За него това не е било работа.

— Моля?

— Още вчера ми се стори, че някаква искра прелетя между тях. За Чарлс тя не е клиентка, а жена, която харесва и с която би искал да задълбочи отношенията си. — Тя тръсна глава. — Разбира се, не му се сърдя, с него сме само приятели. Само дето срещата му с Луиз ми дойде като гръм от ясно небе.

Когато Ив паркира пред сградата, в която живееше Чарлс, Пийбоди вирна глава — не й беше лесно, но беше решила да не показва огорчението си.

Слязоха от асансьора и едва не се сблъскаха с Чарлс, който възкликна:

— Лейтенант, тъкмо идвах при вас! Току-що видях…

— Да влезем у вас и да поговорим.

— Добре, но… Искам да разбера как се чувства Луиз. Разстроена ли е? Извинете, но трябва да й се обадя.

Ив учудено повдигна вежди, докато го гледаше как с треперещи ръце се мъчи да набере кода за отключването на външната врата. До този момент си бе казвала, че нищо не е в състояние да наруши душевното му равновесие.

— Ще й се обадиш по-късно — каза му. — Луиз е добре.

— В главата ми е пълна каша — призна той и машинално докосна рамото на Пийбоди, когато тя мина покрай него. — Тази сутрин прекарах около час в басейна за релаксация. Едва преди няколко минути включих телевизора. Като чух новината, сякаш ме ударих с чук по челото. Двойката от снощи още беше пред очите ми — престъпникът и жената, която се е опитал да убие.

— Опиши ги.

Показанията му почти съвпадаха с тези на Луиз, разбира се, липсваше епизодът в дамската тоалетна. Интересът й бе привлечен от предположението на Чарлс, че онзи човек е професионален компаньон.

— Какво те накара да останеш с подобно впечатление?

— Изглеждаше някак… безразличен. Не, не мога да намеря подходящата дума. Беше съвършеният кавалер, но ми се стори, че в поведението му долавям някаква пресметливост. Жената непрекъснато се притискаше до него, целуваше го, но инициативата бе само нейна, той не й отвръщаше. Позволи й да плати сметката, което ми подсказа, че може би тя плаща и за сексуалните му услуги. Честно казано, умът ми беше зает с друго, но все пак забелязах какъв поглед хвърли на жената, когато тя тръгна към тоалетната. Изглеждаше адски самодоволен. Виждал съм мои колеги да се отнасят по подобен начин с клиентките си.

— А клиентките какво мислят?

— Моля?

— Обзалагам се, че някои клиентки гледат на компаньоните като на хора от по-долна класа.

Чарлс дълго се взира в Ив, сетне кимна:

— Да, имате право.

Тя тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна:

— Направи ми една услуга, Чарлс. Поразпитай колегите си дали са имали клиентка, която си пада по романтична музика, рози и приглушена светлина на запалени свещи. И да се интересува от поезия. Чувала съм, че хората от вашия бранш имат картотеки с имената на клиентите и с предпочитанията им.

— Да, това е задължително в нашата професия. Ще разпитам всички мои познати. Дилия, може ли поговорим насаме?

Ив отвори вратата и подхвърли:

— Ще повикам асансьора.

— Знам, че за тази вечер имахме уговорка… — смотолеви той, без да погледне Пийбоди в очите.

— Не се притеснявай, разбирам те. — Тя откри, че не й е трудно да се усмихне и да го целуне по страната. „Приятел в нужда се познава“, помисли си. — Харесвам Луиз.

— Благодаря за разбирането. — Чарлс стисна ръката й. — И аз я харесвам.