Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (14)

Четиринайсета глава

Най-сетне Ив бе успяла да се свърже с неоткриваемия Тиодор Макнамара. Секретарката му, дребна женица, която приличаше на врабче, я поведе към кабинета му и побърза да я предупреди, че графикът на доктора е претоварен, поради което посещението й трябва да бъде максимално кратко.

— Днес е затънал до гуша в работа. Както знаете, той току-що се завърна от много важна консултация на Таурус II.

— А сега му предстои още по-важна консултация на планетата Земя — подхвърли Ив и нарочно ускори крачка. Секретарката заподтичва, за да върви редом с нея по остъкления коридор, свързващ кабинета на Макнамара с административната сграда на „Джей Форестър“. През стъклото Ив видя как един медицински вертолет зави наляво, за да се приземи на хеликоптерната площадка на болницата. Пет-шест души от персонала чакаха машината, бръмченето на двигателя навярно беше оглушително. Ала в остъкления коридор беше тихо и прохладно, долавяше се аромат на цветя.

Изглежда, Макнамара се стремеше да се откъсне от болките и страданията на хората, които постъпваха в болницата.

Остъкленият коридор водеше към служебно помещение, в което всичко беше в бяло — стените, килимите, компютрите, столовете, дори униформите на служителите.

„Все едно съм попаднала в черупка на яйце“ — помисли си Ив.

Преминаха през стъклени плъзгащи се врати, които безшумно се разтвориха при приближаването им, и тръгнаха по друг коридор. В дъното му имаше блестяща бяла врата. Секретарката почука боязливо, едва ли не със страхопочитание.

Вратата се плъзна встрани, но дребната жена не посмя да прекрачи прага, само каза:

— Лейтенант Далас и помощничката й са тук, доктор Макнамара.

— Да, покани ги да влязат и се погрижи да не ни безпокоят. Разполагам само с десет минути, лейтенант. Времето ми е много скъпо.

Той седна зад масивното бюро, което също беше в бяло и приличаше на масивен леден блок. Поставено беше на подиум, до който водеха три стъпала. Това позволяваше на Макнамара да гледа отвисоко посетителите, както орелът, приютил се в гнездото си на планинския връх, наблюдава простосмъртните.

Побелялата му коса беше късо подстригана. Имаше продълговато изпито лице, най-забележителни бяха черните му очи, които нетърпеливо се стрелкаха изпод бухлатите му прошарени вежди. Тъмният му костюм беше като контрапункт на белите стени и мебели.

— Майчице! — прошепна Пийбоди. — Попаднали сме при големия и страшен Оз.

— Бъдете по-кратки — отсече той, без да прояви поне елементарна учтивост. — Много съм зает.

„Освен това обичаш да командваш и да караш хората да треперят“ — помисли си Ив. Той не ги покани да седнат, но въпреки че стоеше права, тя бе принудена да отметне глава, за да го погледне в очите:

— Щяхте да спестите време и на двама ни, ако бяхте отговорили на съобщението, което ви изпратих на Таурус II.

— Бях прекалено зает с работата си. Не съм медицински консултант към нюйоркската полиция.

— Точно така. Това означава, че сте цивилно лице и законът ми дава право да ви призова за разпит в Централното полицейско управление. Ако се наложи, без колебание ще го направя. Какво ще кажете, да продължим ли да се наддумваме или ще ни сътрудничите?

— Намирате се в кабинета ми, което е равнозначно на съдействие.

Ив почувства как чашата на търпението й преля. Изкачи се по стъпалата на подиума и видя как лицето на Макнамара се изкриви от ярост — сега той беше принуден да отметне глава, за да се срещнат погледите им.

— Пийбоди, подай ми снимките!

Въпреки че беше доста дребнаво, Пийбоди със задоволство наблюдаваше как началничката й спечели победа в психологическата битка.

— Слушам, лейтенант. — Тя подаде фотосите.

Ив ги подреди върху бялото бюро:

— Познавате ли някоя от тези жени?

Макнамара набързо прегледа снимките, които очевидно не възбудиха интереса му.

— Не — отсече.

— Имената Брина Банкхед, Грейс Луц, Моника Клайн говорят ли ви нещо?

— Не!

— Странно, след като от няколко дни по телевизията много пъти показваха снимките и цитираха имената им.

Той невъзмутимо заяви:

— Както знаете, през последните дни бях на Таурус II.

— Доколкото ми е известно, и там се излъчват телевизионните програми от Земята.

— Нямам време за клюките и бръщолевенията на медиите, нито пък за игрички на отгатване. Предлагам да говорите по същество, госпожице Далас.

— Наричайте ме лейтенант Далас. Имаме информация, че сте работили по съвместен проект на „Джей Форестър“ и фармацевтичната компания „Алегейни“, включващ експерименти с определени вещества.

— Информацията ви е вярна. Целта ни беше да открием средство, с което да помагаме на хора с нарушени сексуални функции и да се борим с безплодието. Усилията ни се увенчаха с успех — добави гордо. — Създадени бяха два препарата, които бяха истински бум в медицината.

— Да, но проектът е бил изоставен поради превишени разходи, съдебни дела и слухове, че хората от изследователския екип злоупотребяват с наркотици и сексуално насилват жените, участващи в експеримента.

— В това отношение информацията ви е погрешна. Обвиненията не бяха доказани. Работата по проекта приключи, защото изпълнихме задачите, които си бяхме поставили.

— Изглежда някой продължава опитите. Две жени са мъртви, трета е в критично състояние в резултат от поемането на смъртоносни дози от наркотиците, известни като „Уличница“ и „Див заек“. Някой разполага със запаси от двете вещества или познава технологията за производството им.

— Лечебните средства, създадени да помагат на хората, могат да се превърнат в смъртоносно оръжие, ако попаднат в ръцете на престъпници. Защитата на гражданите не влиза в моите задължения, а във вашите.

— Кой от предишните ви сътрудници би могъл да има… престъпни наклонности?

— Никой — категорично заяви той. — Преди да бъдат включени в екипа, лекарите и лаборантите бяха проучени.

— И все пак някои от тях са използвали дрогата за развлечение. Не, не е слух — побърза да добави Ив, преди той да я прекъсне. — А сега се стигна до убийства, които разследвам. Комбинацията от секс и власт е неустоимо изкушение.

— Лейтенант, чуйте се какво говорите! Ние сме учени, не сводници!

— Защо цялата информация е засекретена? Защо са засекретени и гражданските искове срещу ръководителите на проекта?

— Да, имаше искове, но така и не се стигна до съд! Никога не са ни отправяни обвинения в нарушаване на професионалната етика. Ето защо беше наложително да се засекретят материалите, несправедливо очернящи специалистите, свързани с проекта. Мярката бе предприета за запазване на достойнството им.

Ив побутна към него снимките:

— Някой е нарушил тайната, докторе. И е лишил тези жени от достойнството им.

— Защо се обръщате към мен? Нямам нищо общо с тази неприятна история.

— Ръководителите на проекта и инвеститорите са станали милионери. Научих, че двете вещества, за които говорим, струват луди пари на черния пазар. Търся двама мъже, които притежават достатъчно средства да купят или да произведат значителни количества от тези вещества, и които са специалисти в областта на химията и електрониката. Двама престъпника, за които жените са само играчки, които унищожаваш, след като ти омръзнат. Тези хора са сексуални хищници, доктор Макнамара. Спомнете си кои от колегите ви отговарят на описанието.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Разследването, което ръководите, не засяга нито проекта, нито мен. Нашият екип създаде лекарствени препарати, които промениха живота на много пациенти. Не ще позволя да опетнявате репутацията и постиженията ми само защото не умеете да си вършите работата. — Побутна фотографиите към нея и добави: — Най-вероятно тези дами са насърчили използването на наркотиците. Според мен всяка жена, приемаща да се срещне с човек, с когото се е „запознала“ чрез електронната поща, открито му се предлага и си търси белята.

— От думите ви разбирам, че нямата особено високо мнение за представителките на нежния пол. — Ив взе снимките. — Въпреки твърденията ви, че не сте гледали телевизия, очевидно сте чули бръщолевенията на медиите. Знаете как жертвите са се запознали с убийците, макар че и дума не обелих по този въпрос.

— Десетте минути изтекоха. — Той натисна някакъв бутон на бюрото си и вратата се плъзна встрани. — Ако желаете отново да разговаряме, обърнете се към моите адвокати. В случай, че в публичното пространство името ми, тази болница или проектът бъдат споменати във връзка с разследването, правните ми съветници ще ви потърсят.

Ив се поколеба дали да не го арестува веднага, но като си представи какъв шум ще вдигнат неговите адвокати и медиите, се отказа — можеше да се отрази отрицателно на разследването.

— Често се питам как е възможно някои лекари да проявяват такова неуважение към човешкия живот. — Тя слезе от подиума и подаде на помощничката си фотографиите. — Пак ще се видим, доктор Макнамара — подхвърли и излезе от кабинета миг преди плъзгащата врата да се затвори.

— Истински скапаняк — изкоментира Пийбоди. — Не стига, че е женомразец, ами се мисли за бог.

— Интуицията ми подсказва, че крие нещо. Няма да вдигаме шум около него, а ще действаме според изискванията на закона. Свържи се с адвокатите му — ще го призова за официален разпит. Най-важното в момента е да получа достъп до засекретената информация. А ти се връщай в управлението и се заеми с писмената работа.

— Великият доктор не е от хората, които си оставят магарето в калта. Ще се съпротивлява с нокти и със зъби.

— Но ще загуби битката. Доскоро, Пийбоди. Ще работя у дома и периодично ще ти препращам новата информация.

 

 

Когато се прибра, видя, че Рурк я е изпреварил, но не отвори вратата между двата кабинета. Седна зад бюрото и се зае да подготви куп докладни записки. Знаеше, че в лицето на Макнамара има опасен противник с големи връзки, затова трябваше да се застрахова. Знаеше, че заплахата му да я подведе под отговорност е съвсем реална. Не се съмняваше, че в най-скоро време той ще се оплаче от нея на командир Уитни, на началника на полицията, на кмета и дори на губернатора на щата.

Не се страхуваше от схватката с него, но той бе достатъчно влиятелен да й създаде неприятности и да забави работата й по разследването.

След изпращането на копия от докладната записка до съответните органи, следваше много по-трудната задача да осигури разсекретяването на файловете, аргументирайки се с разследването на двете убийства. Знаеше, че дори молбата й да бъде одобрена, ще загуби цял ден, докато се задейства бюрократичната машина.

Разбира се, имаше и по-бърз начин. Погледна към вратата, свързваща кабинета й с този на Рурк и си помисли, че ако му възложи тази работа, не само ще спести време, ами никой няма да разбере за интереса й към засекретената информация.

И преди беше прекосявала невидимата граница между законното и нелегалното и при необходимост отново щеше да го стори. Но засега щеше да действа по каналния ред.

— Компютър — обърна се към машината и машинално разтърка скованите си вратни мускули. — Изнеси на стенния монитор наличната информация за доктор Тиодор Макнамара.

Работя… Данните са на дисплея.

Тя се изправи, изпъна рамене, за да прогони напрежението, и зачете информацията. С изненада установи, че докторът е осемдесет и шест годишен — очевидно бе прибягнал до услугите на пластичен хирург, защото изглеждаше прекалено млад за възрастта си. Беше посещавал най-престижните учебни заведения, ползваше се с блестяща репутация сред колегите си. Само веднъж бе сключвал брак, от който имаше една дъщеря.

Ив сви устни и се замисли. Чу, че вратата зад нея се отвори, и без да се обръща, заговори:

— Днес имах удоволствието да се запозная с човек, който се мисли за богоизбран. Няма особено добро мнение за жените, дори ги смята за низши форми на живот. Нарече ме „госпожице“, представяш ли си?

— Не мога да повярвам, че още е жив. — Рурк пристъпи зад нея и замасажира раменните й мускули. За миг й хрумна, че освен всичко друго, съпругът й притежава и дарбата да лекува, да прогонва болката и напрежението.

— Щях добре да го подредя, но го съжалих — все пак е почти деветдесетгодишен… Както вече споменах, той е женомразец, но по ирония на съдбата единственото му дете е от женски пол. Сигурно е бил безкрайно разочарован.

— Сигурно, ако наистина е задник, какъвто го описваш.

— Описанието ми е съвсем точно. Питам се защо не е предприел нови опити, докато улучи пола на отрочето си. Дори съпругата му да е имала гинекологични проблеми, и преди четирийсет и пет години са съществували ефикасни методи за лечение на безплодието. А може би вината е в него…

— Представям си колко трудно му е било да приеме факта, че е неспособен да създаде дете — отбеляза Рурк и леко я целуна по страната. — На негово място бих сторил дори невъзможното, стига да желая продължаване на поколението.

— Представям си колко унизителни са му били изследванията на семенната течност — промърмори Ив. — Особено за човек с неговото огромно самочувствие.

Тя се обърна и многозначително изгледа съпруга си.

— Навярно се интересуваш от мнението ми, защото смяташ, че и аз притежавам огромно самочувствие, така ли?

— Твоето самочувствие е толкова голямо, че може да запълни площад „Медисън“, приятелче. Само че не го натрапваш на хората като онзи нещастник. Даа, може би поради тази причина Макнамара се е отказал от досадната частна практика и се е включил в проекта, свързан с лечението на сексуалните проблеми и безплодието. Да видим какво знаем за дъщерята. Компютър, искам биографична справка за Сара Дънуд, по баща Макнамара.

Работя…

— За да ти докажа, че имам златно сърце, ще пренебрегна оскърблението — каза Рурк — и ще те зарадвам с новината, че изпълних поставената ми задача. Кореспонденцията на Финч е блокирана, съобщенията й ще бъдат препращани на адрес, който току-що създадох.

— Не съм те молила да ги отклоняваш.

— Получаваш две услуги на цената на една. — Той впи устни в нейните и я притисна към себе си. — Ето така. Сметките ни са уредени.

— Престани! Главата ми се замая, а нямам време за губене.

Имам информацията… Да я покажа ли на монитора или предпочитате да я прочета?

— На монитора! — заповяда Ив в мига, в който Рурк нареди на машината да използва аудио метода.

Противоречиви команди. Изчаквам…

— Престани! — изсъска Ив, когато Рурк измъкна ризата от панталона й. — Какво ти става?

— Погледни ме и ще разбереш — усмихнато отвърна той, но все пак й позволи да го изблъска. — Компютър, изнеси данните на монитора.

— Петдесет и три годишна е — отбеляза Ив. — От малка е вървяла по стъпките на баща си — посещавала е същите учебни заведения, стажувала е в същата болница, а след дипломирането си се е посветила на изследователска работа. Омъжвала се е само веднъж, има едно дете. Животът й е като копие под индиго на живота на баща й, само дето вместо дъщеря, тя има син. Погледни — синът й се е родил дванайсет месеца след като е започнала работата по проекта, а е била омъжена от осем години. Нищо чудно лично да се е подложила на експериментите.

Тя отчаяно въздъхна:

— Само дето не разбирам каква е връзката й с убийствата. А връзка има, сигурна съм. Съпругът й също е бил член на екипа, но е прекалено възрастен, за да извърши престъпленията. Синът й пък е прекалено млад — трябва да е двайсет и една — двайсет и две годишен. Бил е пеленаче по времето на възход на проекта. И все пак… Компютър, покажи на стенния монитор наличната информация за Лусияс Дънуд.

Работя…

 

 

Докато Ив четеше биографичната справка за Лусияс, младежът тътреше крака към салона, в който приемаше официални гости. Дядо му рядко стъпваше в тази къща, а посещенията му никога не бяха спонтанни.

Лусияс си мислеше, че щом кралят е благоволил да го удостои с присъствието си, то има някаква сериозна причина. Замисли се защо ли идва старият глупак и усети как от притеснение дланите му се изпотиха. Машинално ги избърса от панталона си, приглади червеникавите си къдрици и се постара да си придаде любезно изражение:

— Дядо, каква приятна изненада! Не знаех, че си се върнал.

— Пристигнах снощи. Къде е Кевин?

— Играе си с любимите си компютри… както обикновено. Ще пийнеш ли нещо? Имам страхотно уиски, много ще ти хареса.

— Не съм дошъл на гости, Лусияс. Повикай Кевин, искам да разговарям и с двама ви.

— Добре. — Младежът усети как по гърба му се стече струйка ледена пот. Махна на дроида лакей и му нареди: — Предай на господин Морано, че дядо ми е тук и държи да се срещне с него.

— Незабавно! — натърти Макнамара.

— Разбира се. Как мина пътуването ти? — Лусияс се приближи до старинния шкаф, в който бяха подредени бутилките с напитки. Дядо му беше отказал уискито, но той чувстваше, че трябва да пийне нещо силно.

— Беше изключително ползотворно. Дума, която за теб е непозната, откакто завърши колежа.

— С отличен успех — напомни му младежът и наля уиски в кристална чаша. — И престани да ми натякваш — дълги години се трудих усилено, затова заслужавам да си почина. Ако искаш да знаеш, не седя със скръстени ръце, а работя в лабораторията по един любопитен проект. — Той вдигна очи, срещна погледа на дядо си и се усмихна: — Накратко, вървя по стъпките ти.

Макнамара побърза да извърне поглед. Младежът беше истинско разочарование за него. В известен смисъл бе съдействал за раждането му, като лично избра съпруг, подходящ за Сара. Човек, който бе негово копие — интелигентен, отдаден на работата си, със силен характер, амбициозен.

Горчиво беше разочарован, когато двамата не можаха да създадат поколение, но това го стимулира да сложи начало на изследванията, свързани с безплодието и половата немощ. Работата по проекта спомогна за шеметната му кариера, даде му внука, за който мечтаеше… но едва не провали живота му.

Ала той преодоля всичко, името му не беше опетнено. И никога нямаше да бъде.

Отдал се бе на грижи за момчето. Погрижи се то да получи най-доброто образование, даде му големи възможности да развие блестящия интелект, с който беше надарено по рождение, но в края на краищата от него излезе само един разглезен младеж. „По вина на майка му — мрачно си помисли Макнамара. — Цял живот се е отнасяла към него като с рохко яйце. Тя го провали!“

А днес бе научил, че разглезеният му внук е поставил на карта неговата кариера, блестящата му репутация сред специалистите от света на науката.

— Какво си направил, Лусияс?

Младежът на един дъх изпи уискито, наля в друга чаша от кехлибарената течност, сетне промърмори:

— Не желая да говоря за експеримента, въпреки че резултатите са отлични. Престани да ме разпитваш. Как е баба?

— Както обикновено. — Макнамара взе чашата, която Лусияс му подаде, и се втренчи в лицето му. Както обикновено изпита усещането, че се е изправил пред гола стена. — Каза, че й липсваш. Изглежда, по време на отсъствието ми не си намерил време да се отбиеш при нея.

— Честно казано, бях много зает — същинска трудолюбива пчеличка. — Уискито му беше помогнало да възвърне самочувствието си. Усмивката му беше по-естествена, очите му трескаво блестяха. — Кажи й, че много скоро ще поправя грешката си. А, ето го и Кевин.

Върна се при бара, наля уиски на приятеля си и допълни чашата си.

— Доктор Макнамара, каква приятна изненада!

— И аз казах същото. — Лусияс му подаде чашата с питието. — Дядо рядко ни удостоява с посещенията си. — Свободен си — каза на дроида, после се настани на едно удобно кресло.

— Е, за какво ще си говорим?

— Искам да разгледам лабораторията ви! — изненадващо заяви дядо му.

— Страхувам се, че е невъзможно. — Младежът отпи от уискито си. — От собствен опит знаеш как умопобърканите учени ревниво пазят тайните си.

— Отново вземаш наркотици!

— Не е вярно. Взех си поука, нали, Кевин? И двамата с теб си взехме поука, когато дядо тайно ни изпрати в клиниката за наркомани на планетата Делта. Никой не разбра къде сме — изкиска се той. — Мисията ни беше свръхсекретна.

— Лъжеш! — Макнамара скочи на крака, приближи се до младежа и изби от ръката му чашата. — Мислиш ли, че не познавам признаците? И двамата пак се друсате! Унищожавате интелекта, бъдещето си заради някакво временно удоволствие.

— Чашата беше от сервиз, който се предава от поколение на поколение — промърмори Лусияс. Ръцете му трепереха от гняв и от страх, от вродената омраза, която изпитваше към своенравния си дядо. — Редно е да проявяваш по-голямо уважение към семейните ценности.

— Как не те е срам да говориш за уважение и почит? Известно ли ти е, че имах посещение от полицията? Разпитваха ме, получих и призовка утре да се явя на официален разпит. Подадена е молба за отваряне на засекретените файлове по проекта.

— Охо! — В светлосините очи на Лусияс заблестяха дяволити пламъчета, все едно бе палав хлапак, заловен по време на поредната лудория. Погледна Кевин и добави: — Представяш ли си какъв скандал ще избухне, когато се разкрие тайната около нашето зачеване?

— Ще навреди на репутацията на някои хора…

— Именно. Двойки, които се съвкупяват под зоркия поглед на доктор Тиодор Макнамара. Не горят ароматни свещи, не звучи музика, която създава романтична обстановка… само съвкупяващи се двойки, участващи в клиничен експеримент, подпомогнат от вещества за повишаване на половата потентност с една-едничка цел — нашето създаване. — Гръмко се разсмя, наля си уиски и на един дъх го изпи. — Двамата с теб, приятелю, сме живото свидетелство за шеметния успех на експеримента.

— Престани! — кресна Макнамара. Гласът му трепереше от гняв. — Опитите се извършваха в името на напредъка на медицината, в името на продължаване на съществуването на човешкия род. Жалко, въобразявах си, че вие двамата сте достатъчно зрели да разберете колко грандиозен е бил проектът, част от който бяхте и вие.

— Не е вярно — подхвърли Лусияс, който бе добил достатъчно смелост да му противоречи. — Не сме част от проекта, а резултат от осъществяването му. Не сме имали избор, нали? Всъщност и повечето участници не са имали избор. С Кевин открихме истината, когато се запознахме със съдържанието на файловете.

— Невъзможно е да сте ги прочели. Те са засекретени.

— Кодовете са създадени, за да бъдат дешифрирани — лъчезарно се усмихна Лусияс. — А законите — да бъдат нарушавани. В името на науката си нарушил не един закон, скъпи дядо. Защо ние с Кевин да не направим същото в името на… забавлението?

— Какво сте направили? — напрегнато попита Макнамара.

— Нищо, което те засяга.

— Засяга ме, когато ме викат в полицията за разпит. Засяга и вас, защото ченгетата подозират, че вие сте убили онези жени.

— Така ли? — Кевин остави чашата на масичката. — Невъзможно е. Как са узнали, че…

— Млъкни! — извика Лусияс и скочи на крака. — Какво казаха за нас? А ти какво им отговори?

— Господи, вярно е! Няма смисъл да си затварям очите пред истината. — Макнамара залитна и се хвана за облегалката на стола. — Вие сте убили онези жени.

— Не ставай смешен. Какви ги говориш, май полудяваш. Ако имаш неприятности с полицията… — Лусияс стреснато млъкна, когато дядо му го зашлеви.

— Отвращаваш ме! Мечтаех да бъдеш велик учен, а сега разбирам колко безумни са били фантазиите ми. Двамата с жалкия ти приятел сте нищожества, кръгли нули! Пропиляваш таланта си в игрички, дрогираш се, интересуваш се само от задоволяване на идиотските ти прищевки.

— Какво, не ти ли харесвам? — възкликна Лусияс. Унижението от плесницата го бе накарало да се просълзи. — Не харесваш ли собственото си творение?

— Дадох ти всичко от себе си, оказах ти пълна морална и материална подкрепа, но ти все беше недоволен.

— Даваше ми заповеди и напразни надежди! Мразя те от дъното на душата си! Живея както ми харесва, а ти не можеш да ми попречиш да правя каквото си поискам.

— Точно така. Имаш право. Дори пръста няма да си мръдна, за да ти помогна. Този път няма да те измъкна от кашата. Няма да раздавам подкупи на висши служители, за да не бъдеш замесен в скандал, няма да се жертвам, за да те защитя, когато ченгетата те открият… което ще се случи по-скоро, отколкото предполагаш.

— Няма да им позволиш да ме арестуват. Аз съм най-скъпото, което притежаваш.

— Тогава Бог да е на помощ и на двама ни!

Променяйки тактиката, Лусияс се вкопчи в рамото на доктор Макнамара и умоляващо го изгледа:

— Дядо, не бива да се караме. Моля да ме извиниш, задето избухнах. Напоследък с Кевин се претрепахме от работа.

— Работа ли? — възрастният човек затвори очи. — Защо се превърнахте в чудовища? Имате всичко, за което хората мечтаят, светът можеше да бъде ваш…

— Ние сме учени, доктор Макнамара. — Кевин застана до приятеля си. — Сам знаете, че при провеждане на опити се допускат грешки… стават нещастия.

— Да, става въпрос за нещастни случаи — намеси се Лусияс и поведе дядо си към креслото. — Е, признавам, че може би се поувлякохме. Но когато експериментираш, се случват неприятни инциденти. В края на краищата онези жени бяха само опитни зайчета.

— Не смей да ме докосваш! Този път няма да ти се размине! Двамата със скъпия ти приятел ще си платите за забавлението. Ако искате да ви помогна, утре ще дойдете с мен в полицията. Ще наема най-добрите адвокати, ще поискам психиатрична експертиза…

— Как не! Още не сме полудели. Наистина ли ще им позволиш да ме тикнат зад решетките? Ще предадеш ли собствената си плът и кръв? — Той скочи и се спусна към дядо си, като преобърна масичката. Безценната старинна лампа падна на пода, стъкленият абажур се пръсна на парчета.

Макнамара гневно отблъсна младежа и се помъчи да възвърне равновесието си.

— Години наред си затварях очите за истинската ти същност, самозаблуждавах се… вярвах, че вие двамата сте съвършени човешки същества. — Той успя да коленичи и се подпря на страничната облегалка на креслото.

— Направихме същото, което си сторил преди двайсет и две години. — Лусияс избърса устните си с опакото на дланта си. Ръцете му неудържимо трепереха. — Дрогирал си участниците в опитите — понякога с тяхно съгласие, друг път против волята им, с цел съвкупление и зачеване. Твърдиш, че си го правил, за да продължиш съществуването на човешкия род. Ние пък го правим за удоволствие, при това много по-елегантно.

— Убили сте две жени!

— Белите мишки и морските свинчета понякога умират при опитите.

Макнамара се задави, за миг гласът му пресекна от ужас и отвращение.

— Самоунищожили сте се! Още сега отивам в полицията. Вие двамата сте само резултат от провалил се експеримент!

Лусияс нададе гневен вик, сграбчи металната поставка на лампата и я стовари върху главата на дядо си.

— Ние сме мъже! Истински мъже! — Кръв изпръска креслото и килима, Макнамара вдигна ръце, напразно опитвайки де се предпази. — Ще ни тикнат в затвора! В затвора, дърт тъпанар такъв! — крещеше неистово, докато налагаше стареца с металния предмет. — Няма да гния в затвора заради един долен страхливец!

Задъхвайки се, отскочи назад и захвърли окървавения метален предмет, който беше използвал като бухалка.

— Господи! — почти благоговейно прошепна Кевин. — Мъртъв ли е?

Лицето на Макнамара представляваше кървава маска, очите му бяха затворени. Лусияс се наведе и опипа пулса му:

— Още не е пукнал проклетникът! — Приклекна до безжизненото тяло на възрастния човек и опита да се съсредоточи. — Но ние ще го довършим — няма друг начин. Иначе ще ни предаде на полицията, без да му мигне окото.

Кевин, който от ужас бе стаил дъх, кимна и прошепна:

— Няма да го позволим, нали?

— Няма! Ще го довършим, но не тук. — Лусияс бавно се изправи. — Ще го закараме далеч от къщата, ще инсценираме убийство с цел обир.

— Ти направи… никога не съм виждал…

— Направих услуга и на двама ни. — Лусияс, който се взираше в стареца, проснат на пода, машинално потупа Кевин по рамото. Изведнъж осъзна, че може би за пръв път през живота си е господар на положението. — Старият мръсник вече е безполезен, освен това представлява заплаха за нас. Затова ще го елиминираме от уравнението.

— Да, трябваше да го отстраниш, но… Божичко, никога не съм виждал толкова много кръв.

— Ако ще повръщаш, отиди в тоалетната.

— Не, няма. — Погледът на Кевин бе прикован в окървавения човек на пода. — Толкова много кръв… гледката е фантастична. Жените умряха пред очите ми, но смъртта им не беше жестока. Ала това… — Той навлажни с език устните си и извърна блесналите си очи към съучастника си: — Какво почувства, когато го удари?

Лусияс се замисли. Окървавените му ръце вече не трепереха, съзнанието му постепенно се проясняваше.

— Почувствах се като господар на света — отсече. — Усещането бе необичайно и много възбуждащо.

— И аз искам да го изпитам.

— Заедно ще довършим стареца. Но не тук — повтори Лусияс и погледна часовника си. — Да побързаме, довечера имам среща.

 

 

Инсценировката не им отне много време. Първо прибраха в гаража колата на Макнамара. Докторът се гордееше с факта, че се придвижва навсякъде, като шофира собствения си автомобил. „Само няма да шофира катафалката, дето ще го откара до последното му жилище“ — помисли си Лусияс. С Кевин увиха в найлоново платно голия труп и го напъхаха в багажника на колата.

— Ами ако е казал на някого, че идва при теб? — разтревожено попита Кевин.

— Едва ли. Проклетникът беше много потаен.

— Може би е предупредил баба ти.

— Тази възможност е напълно изключена — заяви Лусияс и хвърли в багажника чантата, натъпкана с дрехи и ценни предмети. — Никога не й дава обяснения, а на нея и през ума не й минава да го разпитва за плановете му. Готово! — Той затвори капака на багажника и доволно потри ръце. — Препрограмира ли дроида?

— Разбира се. Никой няма да разбере, че сме имали посещение.

— Браво на теб. Компютърът вече посочи най-подходящото място да се отървем от стареца. Ще ме последваш с твоята кола. Ще довършим дъртия глупак, после ще го хвърлим в реката заедно с чантата. Хей, постави ли тежести в нея, за да не изплува?

— Не се безпокой, ще потъне като камък.

— А старецът — не. Прекрасно. Ще подпалим колата му, ще се приберем у дома. Дори ще ми остане време да се преоблека за приятната вечер, която ме очаква.

— Възхищавам се от хладнокръвието ти, Лусияс!

— Благодаря за комплимента. Е, да тръгваме. Хей, хрумна ми нещо — в една нощ ще извършим две съвършени престъпления. Но да сме наясно — приносът ми е по-голям, затова ми се полагат по-голям брой точки.

— Безспорно — Кевин приятелски го потупа по рамото.

 

 

— Чист е като изворна вода — заяви Ив, като се запозна с информацията за Лусияс. — Все едно е дроид. В училище никога не е бил наказван за провинения, никога не е нарушавал правилата за движение. Накратко — подчинява се на семейните традиции.

— Какви ли ще бъдат нашите семейни традиции? — замислено промърмори Рурк. — Престъпленията, разбира се, но дали ще ги извършваме, или ще ги преследваме?

Тя се престори, че не е чула думите му, а продължи да разсъждава на глас:

— Притежава къща тук, в Ню Йорк. Ще отделя време да го посетя… Въшлив е с пари, предполагам, че жените са луди по него. Освен това има солидни познания в областта на химията.

— Привлекателен младеж — отбеляза Рурк, след като разгледа снимката, придружаваща информацията. — Не очаквах, че е толкова млад. Няма и година, откакто се е дипломирал.

— Непременно ще го разпитам. Може би това ще направи дядо му по-сговорчив.

— Май доктор Макнамара ти е скъсал нервите.

— Позна. Но ще му го върна тъпкано, когато получа разрешение за достъп до засекретените файлове.

— Само кажи и ще ти помогна да се запознаеш със съдържанието им.

— Вече те накарах да блокираш един компютър, което според закона е престъпно деяние. Предпочитам да ограничим до минимум незаконните действия.

— Чрез блокирането на компютъра може би ще спасим човешки живот. Освен това мога да ти осигуря достъп до засекретената информация по съвсем законен начин. Ще се обадя на служител на „Алегейни“, който навремето е работил по проекта. Предполагам, че ще те улесня, като ти дам списък с имена на хора, от които трябва да се заинтересуваш.

— Само едно обаждане, така ли?

— Да.

— Тогава се свържи с твоя познат.

— А какво ще получа в замяна?

Ив присви очи:

— Вън! Не заменям секс за информация.

— Постигането на голямата цел изисква малки жертви — философски отбеляза Рурк и я повали върху стола, който служеше като легло.

Когато най-сетне се отплати за услугата, ушите й бучаха, главата й беше замаяна, напрежението в раменете й като по чудо беше изчезнало. Опита да се изправи и с изненада установи, че костите й сякаш са се стопили.

Носеше само тежките си обувки и златната верижка с огромната перла.

— Знаеш ли, скъпа, че ако не беше станала ченге, със сигурност те очакваше блестящо бъдеще като актриса в порнофилми. — Той доволно се усмихна, като видя унищожителния й поглед. — Не ме разбирай погрешно — възхищавам се от теб. Божичко, Ив, колко си сладка!

— Изобщо не си прави устата за втори рунд. Информацията ми е необходима спешно, приятел.

— Е, няма как, нали сключихме споразумение. — Той грациозно стана, без да се стеснява от голотата си. — Защо не поръчаш нещо за хапване? — подхвърли, докато прекосяваше помещението, за да се върне в кабинета си. — Гладен съм като вълк.

Ив го проследи с поглед и за кой ли път си помисли, че никога не е срещала толкова привлекателен мъж. Ако в момента не течеше работното й време, сигурно щеше да се изкуши да го настигне, с ловка хватка да го повали на пода и да захапе страхотния му задник.

Уви, трябваше да се задоволи със сандвич, приготвен от автоготвача. Наведе се да вземе дрехите си, но той й извика:

— Дръж!

Тя машинално протегна ръка и хвана копринения халат, който Рурк й подхвърли.

— Очаква ни много работа — заяви той, — но нищо не ни пречи да се настаним по-удобно. И още нещо, скъпа, с удоволствие бих пийнал чаша вино.