Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (22)

Двайсет и втора глава

Тъй като му съчувстваше, пък и знаеше, че когато е ядосан, той е още по-цапнат в устата от нея, Ив не опита да прекъсне гневната му тирада.

И дори не му натякна, че когато бе отговорил на позвъняването на видеотелефона, носеше пижама, щампована със сърчица, а някакъв изпълнител с плътен басов глас пееше как ще люби до полуда своята жена.

Изглежда, не само тя бе планирала прелъстяване на брачния си партньор.

— Ще го вкараме обратно в ареста — каза, когато Фийни най-сетне си изстреля патроните. — Ще наредя да наблюдават дома на майка му и неговата къща. Не вярвам да избяга, но все пак не бива да рискуваме. Помогни ми, Фийни. Знам, че в онези компютри има важна информация, направи всичко възможно по-бързо да стигнеш до нея. Дай ми доказателства, за да го вкарам завинаги зад решетките.

— Съдията, дето го е пуснал под гаранция, заслужава да го вържат и да го разхождат гол по улиците, като вържат оная му работа табела с надпис: „Аз съм тъп капут“!

— Уха, гледката ще си заслужава! Засега обаче, ще се задоволя с отменяне на освобождаването под гаранция. Ако обичаш, свържи се с Макнаб.

— Сигурно е заедно с Пийбоди — промърмори ирландецът. — Тия двамата се чукат като зайци.

Ив мислено се поздрави за въздържаността си, след като и в този момент не го поднесе заради пижамата със сърчицата.

— Не желая да знам, дори да го откриеш в жилището й. Предупреди скъпата ми помощничка да бъде на твое разположение. Щом се натъкнеш на нещо, тя веднага започва проверката.

— Няма ли да те придружи при повторното задържане на Дънуд?

— Не, с мен ще бъде друг полицай. Командир Уитни.

— Джак ли? — Вечно печалната физиономия на ирландеца се озари от усмивка и той заприлича на палаво хлапе. — Не се майтапиш, нали?

— Не. Как да постъпвам с него, Фийни? Как да му давам заповеди, ако се наложи?

— Защо да не го командваш? В края на краищата ти ръководиш разследването.

— Да, бе… — Тя допря ръка до челото си и отсече: — Няма сега да му мисля, ще действам според ситуацията. А ти не се мотай — чакам резултати. А, и още нещо — пижамата ти е супер!

Прекъсна връзката и поклати глава — отново се бе поддала на изкушението.

Свърза се с отдела, уреди наблюдението на двете къщи, сетне неспокойно закрачи из кабинета, като се питаше защо се бави обаждането на прокурора.

Хрумна й, че може би е редно да отиде в трапезарията и да забавлява госта. Допреди година изобщо не владееше изкуството да бъде съвършена домакиня. Сега имаше известен прогрес, но все още имаше много да се желае. Принудена бе да играе тази роля, когато съпругът й организираше празненства или канеше у дома делови партньори, но оставяше на него воденето на светски разговори. Укорявайки се за малодушието си, реши, че и този път Рурк ще се справи по-добре от нея. Отиде в спалнята и взе оръжието си.

Пристегна кобура и веднага се почувства много по-уверена.

 

 

Лусияс също се чувстваше много по-уверен. Сигурен бе, че както винаги контролира положението. Гневът от претърпяното унижение беше като катранена течност, бълбукаща под тънък слой лед. От време на време течността избликваше навън, но общо взето той съумяваше да изглежда невъзмутим.

Предварително знаеше, че ако се наложи, майка му ще плаче, ще умолява и в крайна сметка ще го защити. „Толкова е предсказуема — помисли си. — Като всички жени, които по природа са слабохарактерни и покорни. Трябва да ги командваш, иначе ще ти се качат на главата.“ И дядо му, и баща му бяха проявили твърдост по отношение на майка му — той само продължаваше семейната традиция.

Мъжете от клана Дънуд винаги командваха положението. Те бяха неизменни победители във всяко състезание.

Изискваха от плебеите уважение, покорство и безрезервна вярност. Не допускаха да се отнасят с тях като с престъпници, да ги вкарват в ареста и да ги разпитват.

И не прощаваха на предателите.

Изобщо не се беше съмнявал, че ще го освободят. Немислимо бе да го изпратят в затвора, да го впримчат в клетка като животно.

Независимо от обстоятелствата, и този път щеше да победи.

Ала не можеше с лека ръка да пренебрегне унижението, на което го бяха подложили. Бяха го арестували, изправили пред съда, превърнали го бяха в безправен човек.

Ще го върне тъпкано на Ив Далас. В края на краищата тя е само жена, низше същество. Жените не трябва да заемат ръководни постове, не бива да им се дава власт. Това бе единственият въпрос, по който с покойния му дядо имаха абсолютно съгласие.

Ще отдели повече от обичайното време за подготовка на плана си, ще подбере най-подходящото място и време за осъществяването му. А когато е готов, ще й плати, задето си бе позволила да го арестува, задето бе провалила играта му. И най-вече задето го бе подложила на публично унижение.

Ще се срещнат насаме на безлюдно място. О, да, ще си устрои среща с лейтенант Далас, но този път тя ще бъде окована с белезници. Ще изпие вълшебния еликсир, наречен „Уличница“, а когато започне да го моли за онова, което искат всички жени, дори няма да я изчука.

Ще й причини болка, неописуема болка, но няма да задоволи похотта й.

Мръсницата ще умре като разгонена кучка.

Представи си какво ще направи с нея и пенисът му се втвърди — още едно доказателство, че е истински мъж.

Ала Далас ще почака за наказанието си, нещата трябва да следват естествения си ред.

Първо ще си отмъсти на Кевин.

С него бяха повече от приятели, но за предателите няма милост. Кевин ще си плати, а смъртта му ще бъде отплата за униженията, претърпени от Лусияс.

Подготви се особено старателно за предстоящата задача. Късо подстриганата му коса напомняше на бронзов шлем, очите му бяха светлосини, лицето — бледо и изтънчено. Личната му карта бе издадена на името на Теранс Блакбърн, разполагаше със специално пълномощно, удостоверяващо, че е адвокат на Кевин Морано.

Осъзнаваше, че за разлика от друг път гримът му не е съвършен, но не разполагаше с достатъчно време да изпипа подробностите.

Известно му беше, че в повечето случаи хората виждат онова, което очакват. На пръв поглед той изглеждаше досущ като преуспяващ млад адвокат. Носеше скъп, но строг костюм и скъпо кожено куфарче за документи, а изражението му бе едновременно резервирано и надменно.

Проникването му в Централното полицейско управление се оказа лесно като детска игра. Когато съобщи на дежурния, че иска среща с клиента си, полицаят само накриво го изгледа, но не прояви интерес към него.

С все същото надменно изражение позволи да го обискират за оръжие и да проверят чрез рентгеново устройство съдържанието на куфарчето му. А когато го въведоха в помещението за свиждания, седна на твърдия стол, скръсти ръце и зачака клиента си.

При вида на Кевин, който носеше затворнически оранжев гащеризон и бе въведен от въоръжен полицай, той изпита такова задоволство, че за миг забрави гнева си. Приятелят му беше блед като платно, клепачите му бяха подпухнали и зачервени. Ала очите му обнадеждено проблеснаха, когато видя кой е посетителят:

— Господин Блакбърн, не ви очаквах тази вечер. Предполагах, че ще бъдете зает с уреждането утре да бъда подложен на психологически тест, който да докаже, че не съм в състояние да отговарям за постъпките си. На какво дължа посещението ви? Може би ще предложите друг вариант…

— Да, трябва да обсъдим новия ми план. — С надменен жест Лусияс отпрати полицая и отвори куфарчето си. Когато ключалката на вратата щракна, той се приведе към приятеля си: — Как сте?

— Чувствам се ужасно. — Кевин машинално свиваше и разпускаше юмруците си. — Сам съм в килия, лейтенант Далас изпълни обещанието си, но е много мръсно и тъмно, а вонята е нетърпима. Затворниците са под непрекъснато наблюдение, камерите те следят дори когато си в тоалетната. Няма да издържа в затвора, господин Блакбърн! Моля ви, намерете начин психологическият тест да бъде в моя полза. Готов съм да постъпя в заведение за лечение на наркомани, да ми бъде забранено да излизам от дома си… но за нищо на света не искам да попадна в затвора.

— Ще намерим начин да го избегнем.

— Наистина ли? — От облекчение Кевин се просълзи. Приведе се и зашепна: — Но нали ми казахте, че… няма значение. Благодаря! Благодаря ви от все сърце! Знаех си, че ще измислите нещо.

— Необходими са още пари, за да… отстраним препятствията.

— Разбира се, разбира се! — Кевин закри с длани лицето си. — Давам мило и драго, само и само да се спася от този ужас. Не мога да остана тук! Не знам как ще издържа дори една нощ!

— Най-важното е да запазите присъствие на духа. Успокойте се, пийнете малко вода.

Лусияс се приближи до охладителя, който се намираше в другия край на помещението, наля чаша вода и незабелязано изсипа в нея съдържанието на флакончето, което носеше на верижка като медальон. Подаде я на приятеля си и продължи:

— Да уточним още нещо. В самопризнанията си твърдите, че вината за убийствата носи Лусияс Дънуд. — Усмихна се победоносно. Играта продължаваше и този път той печелеше състезанието.

— Чувствам се отвратително, задето го издадох. Но нямаше друг начин, разбирате ли? Изтръпвам, като си спомня какво ми каза лейтенант Далас за живота в затвора… — Той жадно отпи от чашата. — Пък и вината не е моя, честна дума. Никога нямаше да стигна толкова далеч, ако Лусияс не ме окуражаваше.

— Той е по-умен от вас. По-волеви.

— Не е вярно! — намръщи се Кевин. — Само е по… Притежава състезателен дух, изобретателен е. Нямам вина, че се наложи да избирам дали да спася себе си или да го издам. — Той кисело се усмихна: — Изглежда, този път аз спечелих играта.

— Така ли мислиш? — Очите на Лусияс зловещо проблеснаха. — Дълбоко грешиш.

— Не разбирам… — промърмори Кевин, внезапно пред очите му причерня, зави му се свят. — Не ми е добре…

— След секунди ще изгубиш съзнание — прошепна Лусияс. — Ще умреш, преди да те закарат в лечебницата. Не трябваше да ме предаваш, Кев.

— Лусияс! — Обзет от паника, младежът се помъчи да стане, но краката му се подкосиха. — Помощ! Моля ви, помогнете ми!

— Твърде късно е. — Лусияс се изправи, свали верижката с флакончето и я нахлузи на шията на приятеля си, като грижливо я скри под гащеризона.

— Шегуваш се, нали? — Кевин се вкопчи в ръката му. — Няма да ме убиеш…

— Вече го направих, Кев. Няма да изпиташ никаква болка — все пак ти го дължа в името на дългогодишното ни приятелство. Отначало ще си помислят, че си се самоубил. Едва по-късно ще се досетят, че посетителят не е бил Блакбърн. Дори да се усъмнят в мен, мама ще се закълне, че не съм излизал от къщи. Има и нещо утешително за теб — добави, когато приятелят му се строполи на пода. — Няма да попаднеш в затвора.

Затвори куфарчето, приглади сакото си и промълви:

— Играта приключи. Спечелих аз. — Натисна бутона за алармата, монтиран под масата, коленичи на пода и се престори, че свестява Кевин. Вдигна поглед, когато полицаят отвори вратата: — Припадна! Закрещя, че няма да издържи в затвора и се просна на пода. Бързо повикайте лекар!

Докато носеха към лечебницата умиращия му приятел, Лусияс Дънуд преспокойно излезе от полицейското управление.

 

 

Когато Ив се престраши да отиде в трапезарията, Рурк и Уитни бяха запалили пури и пиеха кафе. Още в коридора тя чу как командирът се засмя, и то от сърце. Смехът му не приличаше на гърленото ръмжене, с което той понякога съпровождаше шегите си, и от учудване тя за миг се вкамени.

След секунда възвърна двигателните си способности дотолкова, че да влезе в просторното помещение. Уитни потупа корема си и усмихнато отбеляза:

— Бог знае как вие двамата не сте затлъстели при тази обилна и вкусна храна.

Рурк дяволито се усмихна:

— Ние… правим много физически упражнения. Нали, скъпа?

— Да, гимнастиката е в основата на цветущото здраве. Радвам се, че храната ви е харесала, сър. А сега да рапортувам — Фийни се занимава с конфискувания компютър, Пийбоди е на негово разположение. Уредих постоянно наблюдение на къщата на Дънуд и на жилището на майка му. Попритиснах „метачите“ да побързат. Преди секунди ми съобщиха, че на пода и върху килима в дневната са открили следи от кръв, отговаряща на групата на Макнамара — нулева група, отрицателен резус-фактор. Кръвта на Лусияс е от същата група, но след известни увещания склоних един лаборант да направи пълно изследване на ДНК. Първоначалните индикации са, че следите са от кръвта на Макнамара, след няколко часа ще получим потвърждение.

Уитни с наслада вдъхна ароматния дим на пурата — малко удоволствие, от което забраната на съпругата му го лишаваше.

— Винаги ли си като на пружина, Далас? — попита ненадейно. Като забеляза недоумението й, поклати глава: — Седни, изпий чаша кафе, успокой се. Невъзможно е да предприемем каквото и да било преди обаждането на прокурора.

— Ще се подчини само ако й заповядате — намеси се Рурк.

— Некрасиво е да я командвам в собствения й дом. Ако обичаш, седни. — Той посочи един стол. — Съпругът ти сподели, че възнамерявате да прекарате две седмици в Мексико. Подаде ли молба за отпуска?

— Не, сър. — Тя колебливо се приближи до стола и приседна на ръба му. — Но ще го направя още утре.

— Смятай, че си получила разрешение. Ти си забележително ченге, лейтенант. Полицаите като теб се изхабяват много по-бързо от посредствените. Сполучливият брак до известна степен помага да запазиш разума и нервите си — аз съм живият пример за това. И децата, разбира се — добави и избухна в смях, като видя ужаса, изписан на лицето й. — Когато му дойде времето, ще мислиш другояче. Спасителен пояс са приятелите, семейството… накратко казано, животът извън службата. Помагат ти да не забравяш защо изпълняваш дълга си. Защо те радва мисълта, че след успешното приключване на всяко разследване на света има един престъпник по-малко.

— Да, сър.

— Тази вечер доста се сближихме — бях на трапезата ти, пуша прекрасната пура, която осигури съпругът ти. Мисля, че спокойно можеш да ми говориш на „ти“ и да ми казваш Джак.

Тя се позамисли, сетне отсече:

— Не, сър. Съжалявам, но не мога.

Уитни се облегна назад, издуха кълбо дим. Тъкмо когато понечи да й отговори, комуникаторът му избръмча. За частица от секундата той се превърна от усмихнат и любезен гост в строг полицай:

— Уитни!

— Освобождаването под гаранция е отменено — съобщи прокурорът. — Лусияс Дънуд незабавно трябва да бъде върнат в ареста. Обвиненията срещу него остават. Изпращам ви копия от документа за отмяна на гаранцията и от заповедта за задържане.

Командирът изчака листовете хартия да излязат през прореза на устройството.

— Виждам, че не си е губил времето — кимна одобрително и прибра комуникатора в джоба си. — Лейтенант, да изпълним дълга си.

За учудване на Ив съпругът й също стана, а Уитни побърза да обясни:

— Цивилният консултант помоли да ни придружи и аз му разреших. Съгласна ли си, лейтенант? Все пак ти ръководиш разследването и тази операция.

Ив се задъха от негодувание, а Рурк невинно й се усмихна.

— Дали съм съгласна или не, май няма значение. Затова ще отговоря, че нямам нищо против, сър.

 

 

Сара Дънуд притежаваше луксозен апартамент на две нива в сграда, намираше се само на две преки от къщата на сина й. Отначало компютъризираната охранителна система им отказа достъп, механичният глас изрецитира стандартното предупреждение, че посетители не се приемат в късните нощни часове. Ив обаче се пребори с машината, като показа заповедта за арест и значката си, както и чрез грозни заплахи.

— Изобретателността ти ми направи дълбоко впечатление, лейтенант — заяви Уитни, когато се качиха на асансьора. — Питам се обаче дали практически е възможно да се изтръгне превключвателят и да се натика в задника на компютъра.

— Никога не съм имала възможност да проверя, сър. Обикновено заплахата е достатъчна. Вероятно Дънуд ще окаже съпротива — продължи. — Ще се вбеси от осуетяването на плановете му и инстинктивно ще нападне, преди да е възвърнал самообладанието си. — Тя се поколеба. — Сър, предлагам цивилният консултант също да носи оръжие, за да може в случай на необходимост да се защити.

— Ти взимаш решенията, лейтенант.

Ив кимна, наведе се и извади резервното си оръжие от кобура, прикрепен към глезена й:

— Настроено е на най-ниската степен и държа да остане така. Ще го използваш само при крайна необходимост, ясно ли е?

— Напълно, лейтенант. — Рурк пъхна оръжието в джоба си. Вратите на асансьора се плъзнаха встрани, тримата слязоха на етажа, на който се намираше апартаментът на Сара Дънуд.

— Заемам позиция — промърмори тя. — Акцията трябва да протече максимално бързо. Влизаме, откриваме обекта, задържаме го. Отстранете цивилните — никой не бива да пострада.

Позвъни, а когато вратата се отвори, се втурна в коридора и извика:

— Полиция! Освобождаването под гаранция на Лусияс Дънуд е отменено. Наредено ми е незабавно да го арестувам!

— Нямате право да нахлувате в частно жилище! Госпожо Сара! Госпожо Сара!

Рурк блъсна встрани камериерката, освобождавайки пътя на Ив, и процеди през зъби:

— Седни, за да не си изпатиш!

Оглеждайки се, Ив се спусна към дневната. Посегна към оръжието си, но бързо отдръпна ръка, когато по стълбището тичешком слезе някаква жена.

— Какво има? Какво се е случило? Коя сте вие?

Беше дребничка и много слаба, къдравата й червеникава коса беше разрошена, а хубавичкото й лице се загрозяваше от голяма синина под окото.

— Вие ли сте госпожа Дънуд?

— Да. — Жената очевидно се досети коя е неканената посетителка и лицето й се изкриви от страх. — Вие сте от полицията! Вие арестувахте сина ми!

— Аз съм лейтенант Далас. — Ив й показа значката си, но очите й продължиха да се стрелкат във всички посоки, напрягаше слух за необичайни звуци. — Гаранцията на Лусияс Дънуд е отменена. Имам заповед за задържането му.

— Нямате право! Платих гаранцията. Съдията…

— Разполагам със заповеди за отмяна на гаранцията, както и за задържане. Госпожо Дънуд, синът ви тук ли е?

— Няма го! Няма да ви позволя да го отведете!

— Той ли ви е насинил окото?

В гласа на жената прозвучаха истерични нотки:

— Паднах и се ударих. Защо не оставите на спокойствие сина ми? — От очите й рукнаха сълзи. — Та той е още почти дете.

— Това невинно дете е убило баща ви.

— Не е вярно! Невъзможно е! — Жената закри с длани лицето си и избухна в ридания.

— Сър, разрешавате ли да действам?

— Върви — кимна Уитни. — Госпожо Дънуд, моля ви, седнете и се успокойте.

Ив остави мъжете да успокояват Сара Дънуд, която бе изпаднала в истерия, и започна претърсването на жилището. Първо се качи на горния етаж. Знаеше, че ако случайно престъпникът се намира близо до Рурк и командира, те бързо ще го обезвредят. След като провери всички помещения, тя се натъкна на заключена врата. Извади шперцовия си код и бързо освободи ключалките.

Веднага разбра, че това е стаята, която Лусияс е използвал при гостуванията си в този дом. Беше типична стая на богато и разглезено момче, пълна със скъпи играчки. Развлекателната уредба заемаше цяла стена и включваше телевизор, аудио и видео. Компютърът и комуникационното устройство бяха поставени на Г-образен плот, а полиците бяха претъпкани с дискове и книги.

В съседната стая бе устроена малка, но много добре обзаведена химическа лаборатория. И в двете помещения завесите бяха спуснати, а вратите към коридора — заключени. „Малък свят, изпълнен с тайни“ — помисли си Ив.

Първо претърси дрешниците. Откри още перуки, грижливо прибрани в прозрачни кутии, както и дрехи, които навярно Лусияс смяташе за реквизит, необходим за превъплъщенията му.

Върху плота в банята видя следи от козметичен пластилин и фондьотен.

„Няма го тук — каза си тя. — Не, Лусияс Дънуд е напуснал този апартамент като човек, който изобщо не е приличал на него.“

Прибра оръжието си обратно в кобура и се приближи до компютъра:

— Компютър, покажи на монитора последния отварян файл.

Не мога да изпълня командата без парола…

— Така ли? Ще видим дали не можеш. — Тя изтича до стълбището и се провикна: — Рурк, ела за малко, ако обичаш! — върна се в спалнята, отиде в лабораторията и взе флакон със защитен спрей.

— Прислужницата каза, че между Дънуд и майка му избухнал шумен скандал — обясни Рурк, когато влезе при нея. — По-точно Лусияс крещял, а госпожа Сара ридаела. Прислужницата чула шум от удари и избягала от кухнята. След малко младежът излязъл и затръшнал външната врата. Изтичала в дневната и заварила госпожа Дънуд на пода. Очевидно не за пръв път й е нанасял побой. Баща му и дядо му също са я малтретирали. Съпругът й бил в Сиатъл по работа, но по принцип рядко се вясвал в жилището.

— Ясно, били са голямо и щастливо семейство — кимна Ив. — Имам задача за теб. Интересува ме последният отварян файл, но проклетият компютър отказва да ми се подчини и настоява за парола. Ако ти се наложи да пипаш нещо, използвай това. — Тя му подаде флакона със защитен спрей, сетне се върна на долния етаж, за да докладва на Уитни, че Лусияс не е в апартамента.

— Госпожо Дънуд, къде е синът ви? — обърна се към Сара.

— Отиде да се поразходи. Главата му е объркана.

„Много точно определение“ — помисли си Ив, но се въздържа да изкаже на глас жлъчната си забележка.

— Госпожо Дънуд, разберете, че не помагане нито на него, нито на себе си. Ако синът ви продължи да се укрива от закона, по-късно ще си има много по-сериозни неприятности. Кажете ми къде е.

— Наистина не знам. Беше разтревожен и разгневен.

— Как беше облечен, когато излезе?

Сара Дънуд стисна клепачи и отчаяно промълви:

— Не разбирам въпроса ви.

— Много добре разбирате за какво ви питам. Отново е променил външността си. А когато сте го видели, дълбоко в себе си сте разбрали, че обвиненията срещу него отговарят на истината.

— Не, не е вярно!

Комуникаторът на Ив избръмча. Тя се дръпна настрани и изслуша съобщението, после произнесе с привидно равнодушие:

— Кевин Морано е мъртъв.

Сара Дънуд пребледня като платно, лицето й се изкриви от ужас:

— Кевин ли? Не! Не!

— Бил е отровен. Тази вечер се е срещнал с посетител в помещението за свиждания. Знаете как е изглеждал посетителят, нали, госпожо Дънуд? Синът ви е отровил приятеля си, после е избягал.

— Как се е промъкнал покрай охраната, мътните го взели? — избухна Уитни.

— Не обвинявайте служителите си — намеси се Рурк. — Ето как е изглеждал Лусияс. Изображението се съдържаше в последния файл, по който е работил.

— Блакбърн — процеди Ив, без да погледне разпечатката.

— Официалният защитник на Морано. Пуснали са го след формална проверка. Той е много известен адвокат, който се е специализирал в криминални дела.

— Натъкнах се на още нещо. — Рурк й подаде друга разпечатка. — Правилата на играта.

— Прелъстявай и завладявай — прочете на глас Ив. — Състезание за романтични и сексуални преживявания, провеждано между Лусияс Дънуд и Кевин Морано.

Тя потръпна от ужас и набързо прегледа разпечатката. Най-подробно бяха описани правилата на играта, системата за точкуване, целите. Призля й, стори й се, че огромна буца е заседнала в гърлото й. Подаде листа хартия на Сара Дънуд и извика:

— Прочетете това! Ето какво е направил синът ви! Ето какво чудовище е вашето невинно момченце!

— Нима ще ми го отнемете? — Дребната жена отново се разрида и се втренчи в Ив, без да погледне разпечатката. — Износих го в утробата си, а преди това месеци наред бях подложена на какви ли не лечения, докато накрая почти загубих надежда. Ала мъките ми бяха възнаградени, защото накрая създадох моето момче. Нима ще ми отнемете най-скъпото? Нима ще ме оставите с празни ръце?

— Изборът не е мой, госпожо Дънуд, а на собствения ви син. — Ив й обърна гръб и нареди на двама униформени да охраняват пред вратата на апартамента.

Когато заедно с Рурк и Уитни напуснаха сградата, тя започна да разсъждава на глас:

— Ще отиде някъде да свали грима си… трябват му повече дрехи, гримове и перуки от онези, които е скрил в дрешника си. Едва след като си ги набави, ще се върне в дома на майка си. — Затвори очи и се опита да проникне в съзнание то на престъпника. — Даа, първо ще свали грима. Знае, че ще се досетим кой е виновникът за смъртта на Морано, затова ще бърза да се отърве от дегизировката. Най-хубавото е, че ни мисли за слабоумни, а себе си смята за гений. Да, ще бърза, но няма да действа прибързано. Ще отиде в своята къща, ще свали перуката и грима, дори ще си позволи няколко минути да тържествува пред огледалото. Грижливо ще опакова необходимите му „играчки“, ще унищожи всичко, което може да докаже вината му.

— Нали нашите хора наблюдават къщата — напомни й Уитни. — Ще го забележат.

— Може би. А може и да не го видят. Защото той очаква, че ще го следят. Извинете сър, ще шофирате ли вие? Трябва да се консултирам с цивилния експерт.

Уитни безмълвно се подчини и потегли, без да включи сирените. Полицейската кола се понесе по тъмните улици.

Рурк извади джобния си компютър и поиска плана на къщата на Лусияс. Командирът изумено повдигна вежди:

— Божичко, нима това чудо има и функция за холограмни изображения?

— Естествено. Компютър, искам триизмерно изображение на сградата — изкомандва тя. Внимателно го разгледа, постепенно планът се оформи в съзнанието й.

— Камионетката с оборудването за наблюдение ще бъде зад сградата. Един ще остане отвън, другият ще наблюдава отвътре. Проникването ще стане от тук и от тук. Ние ще минем през входната врата. Рурк, ти тръгваш наляво и се изкачваш по стълбището. Командирът — надясно, за да огледа помещенията на долния етаж. Аз ще се заема с приземния етаж. Сградата е снабдена със свръхмодерна охранителна система с видеомонитори, Лусияс скоро ще разбере, че сме проникнали вътре. Най-важното е да пазим гърбовете си, защото по душа той е страхливец.

Тя се постара да запамети плана на къщата, сетне се обади за подкрепления.

Още щом спряха зад камионетката с наблюдателната апаратура, Ив нетърпеливо изскочи от колата и поиска да я осведомят за положението, след което разпредели хората.

— Вратата е запечатана — отбеляза Уитни, когато се приближиха.

— Не е толкова глупав да използва входната врата. Има още три външни врати и дванайсет прозореца само на първия етаж. — И на бегом заобиколи сградата, върна се и докладва: — Стъклото на единия прозорец е счупено. Лусияс е в къщата!

Двамата с Уитни едновременно извадиха шперцовете си.

— Ако обичате, сър.

— О, извинявай, навикът си е навик — промърмори той. — Действай.

Ив отстрани запечатващото устройство, приведе се и прошепна:

— Броя до три, после влизаме!

Безшумно се втурнаха вътре и се разпръснаха. В полумрака приличаха на стрели, устремени в целта. Ив извика задължителното предупреждение, докато, опирайки гърба си в стената, слезе по стъпалата към приземния етаж.

И връхлетя върху иконома дроид.

— Програмиран съм да оказвам съпротива и да отблъсквам нарушителите. Ако пристъпите още една крачка напред, ще бъда принуден да ви причиня телесна повреда.

— Разкарай се! Ние сме полицаи! Имаме заповед за задържането на Лусияс Дънуд.

— Програмиран съм да оказвам съпротива и да отблъсквам нарушителите — отново подхвана човекоподобният и пристъпи към нея.

— Майната ти! — процеди Ив и насочи към него бластера си.

Дроидът се свлече на пода, от тялото му заизскачаха искри, после потрепери и повече не помръдна. Тя го изрита встрани, изкомандва осветлението да се включи, но когато компютърът не изпълни нареждането й, дори не изруга. Запристъпва в мрака, а всеки път, когато стигнеше до врата, насочваше оръжието си към нея.

Внезапно чу стъпки зад себе си. Рязко се извърна и с ужас установи, че замалко не е застреляла съпруга си.

— Да му се не види, Рурк, знаеш ли, че можеше вече да си мъртъв?

— Слушай внимателно! Двама души държат под око първия етаж, подкрепленията ще пристигнат всеки момент. Ще действаме по-бързо, ако сме двамата — продължи и застана така, че да пази гърба й. — Лусияс е долу, в лабораторията.

Интуицията вече беше подсказала на Ив къде се крие престъпникът, затова беше оставила за себе си претърсването на приземния етаж.

— Навярно лабораторията е в дъното на коридора — обясни на Рурк. Беше забелязала двете охранителни камери на тавана. — Мръсникът е като хищник в капан, но ни очаква. Бог знае какво е намислил.

Вратата беше заключена.

— Ще я отворя с шперца — прошепна Ив. — Той очаква да я разбием и се е подготвил. Не се приближавай, докато не ти дам знак.

Отключи с шперца, ритна вратата и отскочи встрани.

Това я спаси. В мрака прелетя нещо и падна на сантиметри от нея. Тя чу съскането и мигновено се отдръпна, преди киселината, разяждаща дървения под, да проникне в обувките й.

Нещо проблесна, пареща болка прониза лявото й рамо.

— Мътните го взели!

— Ранена си! — извика Рурк, хвърли се към нея и я прикри с тялото си, докато пред отворената врата отново проехтяха изстрели от бластър, раздирайки като мълнии мрака.

— Няма страшно — побърза да го успокои Ив, въпреки че ръката й беше напълно безчувствена. — Извади комуникатора от джоба ми! Не мога да движа лявата си ръка!

Рурк се подчини и напрегнато заговори в микрофона:

— Приземното ниво! Дънуд е въоръжен. Лейтенант Далас е ранена.

— Нищо и никаква драскотина! — раздразнено възкликна Ив. — Не съм тежко ранена. Повтарям — не съм тежко ранена! Таблото за управление на охранителната система е там. — Тя посочи стената. — Елиминирай гласовата команда и включи осветлението. Дънуд! — извика и приведена тръгна към вратата. Лявата й ръка висеше като парче дърво, стискаше оръжието в другата. — Всичко свърши! Къщата е обкръжена. Няма да се изплъзнеш. Хвърли оръжието и излез с вдигнати ръце!

— Ще свърши само когато аз пожелая! Още не съм готов! — Лусияс отново стреля. — Няма да загубя заради една жена.

Осветлението се включи, Ив с ужас съзря дупката, прогорена от киселината на сантиметри от стъпалата й.

— Прелъстявай и завладявай, това говори ли ти нещо? Проникнахме в компютъра ти и вече знаем за играта, Лусияс. Не очаквах, че си толкова глупав, че да ни улесниш, като я опишеш най-подробно. Знаем, че ти си убил Кевин. Хитър ход, но безполезен. Познанията ти по химия далеч превъзхождат познанията ти по право. Въпреки смъртта на Кевин, самопризнанията му са валидни в съда. А ти си имал глупостта да оставиш следи от пластилина върху плота в банята. Започваш да губиш по точки, и то много бързо.

От лабораторията се чу трясък от счупено стъкло, Лусияс гневно изкрещя:

— Играта е измислена от мен, кучко! Аз диктувам правилата!

Ив чу по стълбището тропот на стъпки и без да се обръща, направи знак на хората си да не се приближават.

— Да, но сега играта е нова, също и правилата. Никога няма да ме победиш, Лусияс! И знаеш ли защо? Защото съм по-добра от теб. Хвърли оръжието и излез, иначе ще съжаляваш.

— Няма да победиш! — през сълзи извика той и се разрида като разглезено дете, на което не са угодили. — Никой не може да ме сломи, защото съм непобедим. Защото съм от фамилията Дънуд и съм недосегаем!

— Прикривай ме — прошепна тя на Рурк, дълбоко си пое въздух, хвърли се на пода и се претърколи в лабораторията.

Лусияс отново стреля, но блестящите мълнии пробягваха над главата й, забиваха се на милиметри от бедрото й. Тя скочи на крака и потърси прикритие. Притисна гръб до някакъв голям шкаф и продължи да говори, сякаш нищо не се е случило:

— Продължаваш да губиш, Лусияс. Май не си умен колкото предполагах. Кой те е учил да стреляш? Никога няма да ме улучиш, защото стреляш напосоки. Откъде купи бластъра? От някой черноборсаждия ли? Сигурно ти е казал, че оръжието е напълно заредено. Нагла лъжа, на която си се хванал. Провери сам и ще се увериш, че не ти остават много изстрели. Моето оръжие пък е заредено и за разлика от теб, винаги улучвам целта. Аз спечелих играта. А награда ми ще бъде да те тикна зад решетките до края на живота ти. Една жена ще те вкара в затвора, Лусияс.

Тя направи знак на Рурк да стреля вдясно от нея. В мига, в който отекна изстрелът, се хвърли към младежа. Изруга и натисна спусъка на електрошоковото оръжие. Ала вече бе прекалено късно.

Шишенцето се изплъзна от ръката на Лусияс, той потръпна и се строполи на пода.

— Повикайте линейка! — извика Ив, спусна се към него, стъпка шишенцето, изрита оръжието встрани, приклекна. — Какво изпи?

— Каквото дадох на Кевин. — Устните му се разтегнаха в жестока усмивка. — Само че удвоих дозата, за да подейства по-бързо. Няма да позволя една жена да ми отнеме свободата. Аз слагам край на играта, което означава, че съм победителят. Винаги побеждавам! Ти загуби, мръснице…

Умря пред очите на Ив, ала тя не изпита нито радост, нито съжаление, душата й сякаш бе опустошена.

— Грешиш, Лусияс — прошепна. — Печелят всички.