Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (4)

Четвърта глава

— Не знаеш как изглежда убиецът.

Ив намръщено се втренчи в шефа на лабораторията Дики Беренски. Каза си, че въпреки мазната му и глуповата усмивка, заради която му бяха лепнали прякора Тъпака, както и самозаблудата му, че е дар божий за жените, той беше истински гений в неговия малък свят на влакна, нишки и секреции.

— Нима прекъсна важната ми работа и ме повика тук само да ми съобщиш, че не знам как изглежда убиецът?

— Помислих си, че информацията те интересува. — Както му беше обичай, Дики отмести от бюрото стола си на колелца и се придвижи към друг монитор. Костеливите му пръсти заиграха по клавиатурата. — Виждаш ли това?

Ив се втренчи в екрана:

— Мисля, че е кичур коса.

— Браво на дамата! Улучи право в десетката и спечели награда! — провикна се той, подражавайки на едновремешните собственици на стрелбища. — Може би ще попиташ каква е косата — готов съм да задоволя любопитството ти. Косата не е нито на убиеца, нито на жертвата, а е кичур от перука. Скъпа перука от естествен косъм.

— Възможно ли е да разбереш откъде е купена?

— Работя по въпроса — самодоволно се ухили той, сетне подкара стола към друг компютър. — А това знаеш ли какво е?

На монитора се виждаха някакви фигури, окръжности и формули. Ив тайно въздъхна — мразеше игрите на предположения, но знаеше как да постъпи, за да спечели благоразположението на Дики.

— Не знам, приятелю. Ще ми обясниш ли?

— Това е грим, Далас. По-точно — фондьотен № 905/4. Следи от него открихме върху спалното бельо, но не отговаря на грима на убитата. Има и още нещо. — Той натисна клавиш и на монитора се появи друго изображение. — Открихме следи и от козметичен пластилин, който хората използват да променят формата например на скулите или на брадичката си, ако не се осмеляват да се подложат на пластична операция.

— Жертвата не е използвала козметичен пластилин, така ли?

— Дамата печели още една награда! Накратко казано, Далас, човекът е бил с перука и със силен грим, чертите му са били променени чрез пластилина. Затова казах, че не знаеш как изглежда.

— Каква прекрасна новина, Дики! Ще ме зарадваш ли с още нещо?

— Открих два косъма от пубиса му. Докато си говорим, ще излязат резултатите от анализа и ще ти съобщя повече подробности. Намерихме отпечатъци от пръстите му върху чашите за вино, бутилката, трупа, вратата на балкона, парапета и къде ли не още. Ти само го намери, останалото остави на нас.

— Изпрати ми всичко, което имате до този момент. Разбери къде се продават козметичните средства, които изреди преди малко — сведенията са ми необходими за съвещанието, което ще започне утре в осем сутринта! — обърна се и бързо закрачи към изхода.

— Хей! — провикна се Дики. — Да беше казала поне едно „благодаря“.

— Добре, де, благодаря… Мътните те взели!

 

 

Докато шофираше към дома си, мислено преповтаряше онова, което й беше съобщил шефът на лабораторията. Опитваше се да разбере психиката на убиеца, отнел живота на Брина Банкхед, а от образа, който постепенно се оформяше в съзнанието й, я побиваха тръпки. Беше достатъчно умен, за да промени външността си и да не бъде разпознат на видеозаписите от охранителните камери. И все пак нещо й подсказваше, че не се е върнал в апартамента на младата жена, за да я убие.

Целта му е била да я съблазни.

Но вероятно нещата са излезли от контрол и накрая върху листенцата от рози, с които е обсипал леглото, е лежала мъртва жена. Изпаднал е в пристъп на паника или на гняв и я е хвърлил през прозореца. Ив беше склонна да приеме първото — на излизане от апартамента на Брина изражението му не беше гневно.

Първото й заключение бе, че този човек е богат или разполага с пари. След повече от година съвместно съжителство с Рурк тя вече безпогрешно определяше материалното състояние на хората според облеклото и дори според козметичните средства, които използваха. По кройката бе познала, че костюмът на убиеца е дело на прочут моделиер, а обувките му са от известна марка.

И все пак бе позволил на Брина да плати сметката в бара. „С един куршум два заека — помисли си тя. — Не се е наложило да подпише чек, по който по-късно да го проследят, а пък самочувствието му е било поласкано от факта, че една жена е готова да плати сметката, за да бъде в неговата компания.“

И още нещо интересно — този тип притежава солидни технически познания и разбира от химия… или пък имаше непрекъснат достъп до необходимата информация.

Освен това е извратен, сигурно не постига ерекция при нормален полов акт. Най-вероятно е ерген — мъже като него не се женят. Пък и едва ли се стреми към сериозно обвързване — единството, което го интересува, е да подчини някого на властта си. Обсипал е с листенца от рози леглото не заради Брина, а за да разпали собственото си перверзно въображение.

Да се види в ролята на любовник.

След като е упражнил властта си над една жена, пред него има две възможности. Да се скрие вдън земя, измъчван от гняв и вина заради стореното. Или отново да „тръгне на лов“.

От опит Ив знаеше, че хищниците не престават да убиват след първата си жертва.

Докато шофираше, потънала в мисли, неусетно стигна до къщата, която Рурк бе построил в сърцето на милионния град. Приказната сграда изглеждаше още по-красива в здрача. Кехлибарена светлина струеше през прозорците, които бяха толкова много, че тя все не успяваше да ги преброи. В градината бяха разцъфнали декоративни дръвчета и храсти с екзотични названия, деликатният им аромат изпълваше с благоухание въздуха и човек забравяше, че се намира в града.

Понякога й се струваше, че непознатото и съвършено жилище зад каменните стени и железните врати е като далечна и чужда страна, в която тя живее по една случайност.

Постепенно обикна къщата, а само допреди година едва ли щеше да повярва, че е възможно. От първия миг, в който я зърна, изпита възхищение, примесено със страх, от неповторимата й красота, от изящните предмети, мебели, картини и други произведения на изкуството, изпълващи безбройните помещения. По-късно започна да изпитва към сградата чувство на обич като към човека, който я бе съградил с вдъхновението си.

След като знаеше, че него го няма вкъщи, за миг се изкуши да завие обратно и да пренощува в канцеларията си в Централното полицейско управление.

Но хрумването й подейства потискащо, тъй като й напомни какво щеше да прави, ако в живота й не бе влязъл Рурк. Стисна зъби и продължи по алеята, водеща към къщата.

Спря пред главния вход, изкачи се по каменните стъпала, отвори тежката дъбова врата и от здрача навън се озова в ярко осветеното фоайе.

Дори не се изненада, когато срещу нея се изпречи икономът Съмърсет, издокаран с обичайния си черен костюм, който му придаваше вид на зловещ гарван. Лицето му бе като издялано от камък, гласът му — студен като повей на зимен вятър.

— Лейтенант, напуснахте къщата посред нощ и не благоволихте да ме уведомите какви са плановете ви за деня и кога да очаквам завръщането ви.

— Леле, колко си строг, татенце! Ще ме накажеш ли да не излизам цял месец?

Тъй като знаеше, че постъпката й ще го вбеси — а най-голямото удоволствие в живота й бе да вбесява надутия иконом на Рурк — свали якето си и го преметна на парапета на стълбището.

Тъй като знаеше, че постъпката му ще раздразни Ив — а едно от удоволствията в живота му бе да дразни ченгето, за което се беше оженил Рурк — Съмърсет с два пръста взе протритото яке, сякаш го беше гнус да го пипне:

— Въпрос на елементарна учтивост е да ме осведомявате кога ще се приберете, но не очаквам да го проумеете.

— Фантастично! Най-сетне постигнахме съгласие. Ако искаш да знаеш, цяла нощ бях на един щур купон. Сещаш ли се за поговорката, че когато котаракът го няма, мишките лудуват? — Изгаряше от желание да го попита кога ще се върне Рурк, но по-скоро би си отхапала езика.

Докато се изкачваше по стълбата, си мислеше, че Съмърсет положително знае онова, което толкова живо я интересува. Проклетият иконом знаеше всичко. Разбира се, можеше да се обади на Рурк, но се страхуваше да не стане за смях.

Та нали беше разговаряла с него само преди двайсет и четири часа? Нали й бе казал, че се надява да се върне след няколко дни?

Влезе в спалнята, поколеба се дали да вземе душ и да хапне нещо, но се отказа — нямаше настроение нито за едното, нито за другото. Най-добре да отиде в кабинета си и да прегледа записките си по случая. Свали кобура с оръжието, изпъна рамене… но изведнъж осъзна, че и работата няма да й помогне.

Трябваше й малко време за размисъл.

Много рядко посещаваше градината на покрива, защото страдаше от аерофобия. Ала днес бе в такова настроение, че дори в просторната си спалня се чувстваше като в клетка. Реши, че свежият въздух може би ще я разведри и ще й помогне да събере мислите си.

Отвори купола и звездната светлина посребри миниатюрните дръвчета и красивите цветя, засадени в саксии. Фонтан ромолеше насред езерцето, в което декоративни рибки проблясваха като скъпоценни камъни.

Бавно се приближи до стената, обграждаща този участък от покрива, в която незнаен скулптор бе вградил фигури на крилати феи.

Спомни си, че няколко пъти бяха канили гости във великолепната градина. Разбираше, че за човек с общественото положение на Рурк устройването на блестящи светски празненства е задължително, но умът й не побираше как е възможно това да му харесва.

Май никога не бе идвала тук сама… или пък само със съпруга си. Запита се кой се грижи за прекрасните цветя и декоративните растения, кой храни рибките и поддържа идеална чистота.

Когато си беше у дома, почти не виждаше домашни помощници — било то дроиди или хора — изключение правеше само проклетият Съмърсет. Ала откакто бе съпруга на Рурк, беше разбрала, че богатите и могъщи хора с лекота командват почти невидими армии от прислужници, които се занимават с отегчителните ежедневни задължения.

Но макар да беше богат и могъщ финансов магнат, съпругът й беше заминал за Ирландия, за да уреди лично формалностите, свързани със смъртта на негов приятел.

А тя ежедневно уреждаше формалностите около смъртта на непознати, чийто живот е бил отнет насилствено.

Насили се да изпразни съзнанието си, сетне се замисли за Брина Банкхед.

Била е млада, жизнена, с романтична душа. Изрядна домакиня, която се е заобиколила с красиви вещи, подредени с изискан вкус. Дрешникът й беше пълен със стилни тоалети, всеки поставен на отделна закачалка и в калъф.

Роклята и обувките, които е носила в онзи фатален ден, са били съвсем нови, а разходите за закупуването им прилежно бяха вписани в дневника й. Посетила бе и козметичен салон, за да й направят почистваща маска и маникюр, сложила си бе и обиците, закупени в деня на срещата.

Била е и много женствена, а романтичната й натура е породила любовта й към поезията.

Накратко, убиецът се интересува от млади, романтични и женствени дами.

В хладилника й бяха намерили две бутилки вино, които бяха далеч по-евтини от бутилката на масата. Дали е била в кожената чанта на Данте заедно с наркотиците, листенцата от рози и свещите?

Брина е държала презервативи в чекмеджето на нощното си шкафче, но той не беше използвал нито един. Младата жена е била толкова дрогирана, че не е била в състояние да настоява за предпазни мерки; убиецът пък не се е страхувал, че ще го разпознаят по неговата ДНК.

Дори да бе останала жива, Брина не би могла да го идентифицира. Нещо повече, споменът за вечерта е щял да се заличи от съзнанието й.

Ив вече беше разпитала бармана в заведението, в което жертвата и убиецът бяха прекарали час-два. Човекът й разказа, че Брина и кавалерът й се държали като лудо влюбени един в друг — държали се за ръце, разменяли си целувки и погледи, от време на време избухвали в смях. От далеч си личало, че са любовници. Видеозаписът, направен от охранителните камери, потвърждаваше думите на бармана, дори придаваше нови щрихи на картината. Брина не само бе поканила в апартамента си мъжа, с когото се бе запознала едва преди няколко часа, ами буквално го беше завлякла вътре.

„Какъв хитрец — помисли си Ив. — Изчакал е тя да поеме инициативата.“

Ако Брина бе останала сред живите, мръсникът щеше да се изплъзне безнаказано. Дали пък не го е правил и друг път?

Не, невъзможно е. Ив машинално заобикаля покрай стената. Ако има навика да дрогира жените, които харесва, не би превишил дозата. Все пак си струва да се провери процентът на вероятност.

Ако онзи тип действа по установен шаблон, то има и друг път да бъде проследен. Да бъде спрян.

Тя извади електронния си бележник и набра ключовите думи:

Чатове в Мрежата.

Поезия.

Трудни за намиране и скъпи наркотици.

Перука, козметика за променяне на външността.

Розови рози.

„Пино Ноар“, реколта ’49.

Сексуално извратен.

Технически умения.

Познания в областта на химията.

Прочете написаното, сетне пъхна бележника обратно в джоба си и реши, че все пак няма да е зле да се пъхне под душа, да хапне надве-натри и едва тогава да отиде в кабинета си.

Обърна се… и видя Рурк.

Бяха женени повече от година, но знаеше, че докато е жива, всеки път, когато го види, сърцето й лудо ще затуптява.

Понякога се казваше, че след време може би няма да се чувства неловко от „абсурдната“ си реакция.

Рурк бе като видение, породено в мечтите на всяка жена. Строен, елегантен, почти винаги облечен в черно, той щеше да изглежда зашеметяващо красив с развяващ се старомоден плащ или в рицарски доспехи. Лицето му, сякаш изваяно от древен скулптор и обрамчено от черна коса, лъскава като коприна, би могло да бъде лице на поет или на воин. Невероятните му сини очи бяха като дълбоки езера, а погледът му все още караше краката й да се подкосяват.

Излишно бе да се самозаблуждава — лудата й любов към него винаги щеше мъничко да я смущава.

Зърнеше ли любимото лице, винаги щеше да изпитва трепет.

— Не те очаквах днес — промърмори тя с престорено равнодушие.

— Бързах да се прибера. Здравей, лейтенант.

Като чу гласа му, в който се долавяше едва забележим ирландски акцент, всичко в нея сякаш се преобърна. А когато Рурк се усмихна, тя колебливо пристъпи напред. След миг вече тичаше към него.

Той я посрещна с отворени обятия, повдигна я, като че беше лека като перце, а устните му се сляха с нейните.

Стори й се, че проблесна мълния, заля я топлина, проникваща до мозъка на костите й.

Рурк я притискаше в прегръдките си, а вкусът на устните й постепенно заличаваше скръбта и умората от пътуването до Ирландия. В главата му се въртеше една и съща мисъл: „У дома съм. Най-сетне съм у дома!“

— Не благоволи да ме уведомиш какви са плановете ти и кога да очаквам завръщането ти — надуто изрече Ив, умело подражавайки на Съмърсет. — Сега ще трябва да отменя срещата с двамата близнаци, прочути с танца, който изпълняват на скута на дамите.

— О, за Ларс и Свен ли говориш? Чувал съм, че са много изобретателни. — Той я пусна и допря страна до нейната. — Всъщност какво правиш тук?

— Честно да си призная, не знам. Не ме свърташе на едно място, имах усещането, че се задушавам. — Направи крачка назад и критично го огледа. — Добре ли си?

— Да.

Ала тя отметна глава, обгърна с длани лицето му и отново попита:

— Наистина ли си добре?

— Преживяването бе по-мъчително, отколкото очаквах. Признавам, че се чувствам отвратително.

— Мик беше твой приятел. Предаде те, но изкупи вината си, като те спаси с цената на живота си.

— Да, умря заради мен… — промълви Рурк и допря чело до нейното. — До края на живота си ще изпитвам угризения на съвестта. Съжалявам, че се поддадох на увещанията на Брайън. Отново срещнах хора, напомнящи ми за миналото, видях гроба на Мик и… не ми беше лесно.

— Трябваше да те придружа.

Рурк неволно се усмихна:

— Повечето ми приятели щяха да се чувстват неловко в присъствието на служителка на закона, била тя и моя съпруга. Между другото, Брайън, който продължава да работи като барман в собственото си заведение, помоли да ти предам едно съобщение — че търпеливо ще чака, докато ти дойде умът в главата и ме зарежеш, защото съм недостоен за чувствата ти.

— Ще го имам предвид — човек винаги трябва да има резервен вариант. Вечерял ли си?

— Не още.

— Какво ще кажеш да разменим ролите си? Ще те насиля да се нахраниш, тайно ще пусна сънотворно в питието ти, после ще те сложа да си легнеш.

— Като гледам сенките под очите ти, май ти имаш повече нужда от храна и сън. Съмърсет ми каза, че не си се прибрала цяла нощ.

— Ще го убия този мазен доносник! До гуша ми дойде да ме шпионира… Снощи ме повикаха по спешност и…

Той прокара пръсти през косата й, за кой ли път възхищавайки се от гъстата й кестенява грива с червеникави оттенъци.

— Ще споделиш ли какво се е случило този път?

Ив знаеше, че ако откаже, рано или късно той ще изтръгне истината от нея.

— По-късно — промърмори и се притисна към него.

— Толкова ми липсваше, Ив. Жадувах да те държа в прегръдките си, да усетя уханието, което се излъчва от теб, вкуса на устните ти.

— Имаш възможност да си наваксаш — поусмихна се тя и извърна глава, за да го целуне.

— Тъкмо това възнамерявам да направя.

— Казват, че пътят към ада е застлан с добри намерения. — Ив игриво захапа устните му. — Важното е да се осъществят — тук и сега.

Рурк я поведе към удобното кресло.

— Нали имаш среща с Ларс и Свен — подхвърли нехайно.

— Ще я отложа за по-късно.

Той широко се усмихна и я накара да седне:

— Мисля, че ще бъдеш преуморена и няма да оцениш таланта им.

— Кой знае, в момента съм изпълнена с енергия — заяви Ив, а когато той се намести между бедрата й, изненадано вдигна вежди: — О, ти също!

— Изглежда се посъвзех от преживяното в Ирландия. — Рурк разкопча първото копче на дрехата й. — Хей, май си облякла моя риза.

Ив потръпна, сетне се овладя и наперено отговори:

— И какво от това?

— Имаме малък проблем — усмихна се той — бе едновременно трогнат и развеселен. — Веднага си я искам обратно — добави и се зае с останалите копчета.

— Притрябвала ти е — имаш поне още петстотин… — Дъхът й секна, когато той прокара пръст по гърдите й. — Е, ще си я получиш, щом повдигаш въпрос за някаква си дрипа.

— Дай я веднага — промърмори той и нежно я целуна по устните.

Струваше му се, че никога досега не е бил с тази жена, че му предстои да я опознае — устните му да усетят вкуса на устните и на кожата й, пръстите му да докосват дългите й бедра, тесния кръст, малките, стегнати гърди; искаше му се да усети възбудата й, да я прелъсти и сам да изпита неповторима наслада.

Ив го накара да свали ризата си, захвърли встрани своята, изви се като дъга, а той проникна в нея.

Нощта бе прохладна, ала кръвта във вените им бе като разтопена лава. Ив въздъхна, когато устните им отново се сляха в продължителна целувка, отначало изпълнена с нежност, сетне с настойчивост.

А когато Рурк сведе глава и поднови целувките, от гърлото й се изтръгна сподавен стон.

„Още… и още… искам я цялата…“ — мислено шепнеше той, после мислите излетяха като птици от съзнанието му.

Съществуваше само шията на Ив, раменете й… всяка нейна извивка. Плътта й го опиваше, усещането бе главозамайващо. Жадно засмука гърдите й, като че искаше да проникне до самото й сърце.

Тя потрепери и машинално се повдигна, сякаш му се предлагаше, прокара длани по тялото му и го притисна още по-силно към себе си.

Всеки път Рурк я караше да го желае повече, отколкото й се струваше възможно, всеки път сливането на телата им бе като ново и ново чудо. А когато устните му докоснаха най-интимното й място, тя се вкопчи в страничните облегалки на креслото и се остави да бъде пометена от тайфуна на плътската наслада.

Стори й се, че звездите на небосвода лудо се завихрят, други сякаш избухнаха в тялото й. Плътта й като че се превърна в живак, тя се заизвива като змия.

Настойчивостта му постепенно премина в нежност, той вдигна глава и прошепна нещо неразбираемо.

Ив се вкопчи в косата му, устните й се притиснаха към шията му, откривайки пулса, който биеше за нея. Когато Рурк проникна в нея, тя отвори очи и видя, че съпругът й я наблюдава.

Сърцето й лудо биеше, дъхът й излизаше на пресекулки — никой не я беше гледал така. Погледът на Рурк красноречиво говореше, че за него тя е центърът на света.

Повдигна се, отдавайки му се изцяло, отпусна се и отново се повдигна, като че изпълняваше магически танц за спечелване на любимия… потърси устните му със своите.

Чу го да шепне името й: „Ив, Ив…“, притисна го още по-силно към себе си и двамата заедно се върнаха на земята.

 

 

По-късно той донесе два халата. Понякога Ив се питаше дали в къщата няма скрита малка фабрика за коприна, с което да се обясни неизчерпаемият запас от копринени халати, с които разполагаше съпругът й. Загърна се с дрехата, която, въпреки че беше от коприна, бе достатъчно плътна да я предпази от хладния нощен въздух.

Бяха решили да останат за вечеря в градината на покрива, опиянени от току-що преживяното.

Когато седнаха на масата и се вгледаха един в друг на светлината на трепкащите пламъчета на свещите, Ив си помисли: „Телешки бифтеци, изстудено вино, романтична обстановка, и то след зашеметяващ секс — какво повече може да иска човек?“

— Радвам се — промърмори между хапките.

— На какво? — повдигна вежда Рурк.

— Че се върна. Ако бях сама, щях да хапна на крак един сандвич, а сега се наслаждавам на прекрасната храна, виното и приятната компания.

— Когато отсъствам, Съмърсет е на твое разположение.

— Как можа да го кажеш — развали ми апетита — заяви тя и усърдно продължи да се храни.

Рурк я наблюдава няколко секунди, сетне отбеляза:

— Гладна си като вълк. Питам се дали днес си сложила залък в устата.

— Първо, Фийни ме почерпи с поничка, второ — не започвай старата песен. Между другото, що за вино е „Пино Ноар“, реколта ’49?

Той отново вдигна вежда:

— Спомняш ли си надписа на етикета?

— Да му се не види! — Ив затвори очи и се помъчи да си припомни как изглеждаше бутилката. — Спомних си! Беше на френски — „Maison de Lac“.

— Отличен избор. Трябва да проверя, но мисля, че бутилката струва около петстотин долара.

— От твоите винарни ли е?

— Да, защо питаш?

— Защото е едно от средствата, с които е било извършено убийството. — Ив присви очи: — Случайно да си собственик на жилищната сграда, намираща се на Десета улица?

— Коя по-точно?

Тя гневно изпъшка, отново порови във „файловете“ в съзнанието си и продиктува адреса.

— Мисля, че не е моя собственост. — Той широко се усмихна и шеговито подхвърли: — Как съм пропуснал да я купя?

— Никак не е смешно — навъси се Ив. — Все пак се радвам, че като никога убийството е извършено в сграда, която не ти принадлежи.

— По какъв начин бутилка от най-хубавото вино се е превърнала в смъртоносно оръжие? Отрова ли са разтворили в него?

— Нещо такова… — Тя се поколеба за миг, после му разказа всичко.

— Ухажва я чрез електронната поща — замислено промърмори Рурк, — завърта й главата с поезия, сетне пуска в напитката й два от най-опасните синтетични наркотици…

— В напитките й — прекъсна го Ив. — През цялата вечер я е наливал с алкохол.

— Действал е според някакъв свой сценарий — запленил я е с гръмките си фрази, прелъстил я е, възползвал се е от безпомощното й състояние. Да, възползвал се е — повтори той едва чуто. — Според мен си е казвал, че доставя удоволствие на партньорката си. Че това не е изнасилване, а прелъстяване, изпълнено с романтика, еротично и задоволително и за двамата.

Тя остави вилицата и се втренчи в съпруга си:

— Защо мислиш така?

— От теб разбрах, че се е постарал да промени външността си. След като жената го е поканила в жилището си и вече е била под въздействието на дрогата, би могъл да направи с нея каквото пожелае. Ако се възбужда, когато упражнява насилие, спокойно е могъл да й причини болка. Ала той се е постарал да създаде атмосфера на романтика — запалени свещи, музика, цветя. Освен това й е дал наркотик, предизвикващ агресивността й и повишаващ сексуалното желание. Самозаблуждавал се е, че тя не само го желае, но е и страстна любовница. Дали го е направил за повдигане на самочувствието си, или само по този начин е способен на полов акт? А може би и двете…

— Браво на теб, браво! — одобрително кимна Ив. — Много мислих за това, но разсъждавам като жена. Съвсем друго е да видиш случилото се през погледа на представител на силния пол. Промяната на външността е елемент от плана за прелъстяването. Скъпите дрехи, перуката, гримът… Стремял се е да прилича на… — Тя млъкна и се втренчи в невероятно красивия мъж срещу себе си. — Мътните го взели, постарал се е да прилича на теб!

— Моля?

— Не го разбирай в буквалния смисъл — не беше твой образ и подобие. Косата му беше дълга и къдрава, очите — зелени. И все пак помежду ви има прилика — и двамата сякаш сте плод на най-съкровените женски мечти.

— Скъпа, не ме карай да се изчервявам.

— Не си от срамежливите — сряза го тя. — Слушай, изобщо не ми е до шеги. Външността на онзи тип е елемент и от неговите фантазии. Мечтае да бъде страхотен любовник, на когото нито една жена не може да устои; иска му се да бъде именно такъв, за какъвто се представя — богаташ, който е обиколил целия свят, образован и изтънчен, но по душа безнадежден романтик. Повечето жени веднага биха захапали стръвта.

— Но не и ти, лейтенант — усмихна се Рурк. — Спомни си колко време и усилия ми бяха необходими, докато спечеля сърцето ти.

— Омъжих се за теб заради секса — отсече тя и отново взе вилицата си. — Както и поради причината, че осигуряваш истинско месо и кафе, не някакви соеви заместители… Което пък ме подсети за нещо друго. Луиз Димато живее в същата сграда.

— Така ли?

— Тъкмо се е канела да се прибере вкъщи, когато Банкхед е паднала върху тротоара.

Рурк допълни чашите с вино и промърмори:

— Сигурно се е почувствала ужасно.

— Днес се отбих в болницата да й съобщя докъде е стигнало разследването и забелязах много промени.

— Хмм.

— Точно така — хмм. Защо не ми каза, че си дарил на болницата три милиона долара?

Той отпи от чашата си, позамисли се и отвърна:

— Дарявам големи суми за благотворителна дейност, за които не те уведомявам. — Помълча, сетне усмихнато добави: — Искаш ли в бъдеще да ти предоставям копия от документите?

— Не се прави на много умен, красавецо. Искам да знам защо зад гърба ми си дал сума, петорно по-голяма от уговорената. И защо не си ми казал за медицинския център, в който си настоявал да помага Луиз.

— Помолих я, защото я смятам за способна лекарка.

— Рурк! — Тя хвана ръката му. — Знам, че си основал този център заради мен. Мислиш ли, че щях да се разтревожа или да се разгневя, ако беше споделил с мен намеренията си?

— Работата по осъществяването на проекта започна преди няколко месеца — обясни Рурк и обърна ръката си, за да сплете пръсти с нейните. — Направих го както заради теб, така и заради себе си. Когато с теб бяхме деца, нямаше подобни приюти и медицински заведения, които да оказват помощ на сексуално малтретирани жени и деца. Но дори да съществуваха, аз нямаше да отида. Бях прекалено горд, прекалено озлобен. Нямаше да отида, въпреки че имах кръвоизливи в ушите от поредния побой. Но знам, че мнозина ще отидат и ще получат помощ. — Той се загледа в преплетените им пръсти. — Все пак мисля, че ако не беше ти, нямаше да се заема с осъществяването на този проект.

— Но защо не ми каза? — настоя Ив.

— Приютът към центъра още не е довършен — заобяснява той, — но вече работи и приема „гости“, както ги нарича персоналът. Ала предстои още много работа, както и внедряването на нови програми. Ще бъде… — Той замълча за миг, после възкликна: — Няма смисъл да увъртам! Предпочетох да не ти кажа за приюта, защото не знаех дали идеята ще ти допадне или ще те наскърби.

— Името ми допадна.

— Радвам се.

— Наскърбява ме — между другото, думата е крайно неподходяща, — че не си пожелал да споделиш с мен нещо, което ме кара да се гордея с теб. И аз не бих отишла в приютите, за които говориш — продължи, като забеляза втренчения поглед на съпруга си, — защото той много ме беше наплашил. Описваше ги като зейнали тъмни ями, а аз се страхувах от мрака почти колкото се страхувах от човека, наричащ себе си мой баща. Да, нямаше да потърся помощ, но много други биха го сторили.

Рурк нежно целуна ръката й и промълви:

— Имаш право.

— Погледни се, скъпи. Някогашното крадливо гаменче от Дъблин сега е стълб на обществото, филантроп и най-примерен гражданин.

— Моля те, не започвай!

— Знаеш ли какъв си? Железен мъж със златно сърце.

— Не ме принуждавай да те ударя, Ив.

— Чуваш ли? — Тя наклони глава. — Зъбите ми тракат от страх. — Облегна се назад и със задоволство си помисли, че мъката, изписана на лицето му при пристигането му, вече се е заличила. Май започваше да овладява изкуството да бъде добра съпруга. — Е, позволих ти да ме нахраниш и да ме любиш, следователно задоволих най-належащите ти нужди. А сега трябва да поработя.

— Извинявай, че ти го напомням, но обеща да ме завиеш, като си легна.

— Точно това ще почака, умнико. Налага се спешно да проверя няколко вероятности. Дано да открия нещо, което да ми подскаже как да се добра до електронния адрес, който онзи тип използва. Названието на фиктивната фирма е френско — „La Belle Dame“.

— О, Кийтс!

— Какво е това?

— Не какво, а кой, глупачето ми. Джон Кийтс е поет, живял през деветнайсети век. Стихотворението се нарича „La Belle Dame Sans Mersi“, което означава „Красивата безмилостна жена“.

— Откъде знаеш толкова много?

— Учудващо е, нали? — Той се засмя, сетне я накара да стане, като дръпна ръката й. — Ще ти прочета стихотворението, после ще започнем работа.

— Не ми е необходима помощта…

Рурк я накара да млъкне, като жадно я целуна. После я погледна в очите:

— Е, какво ще кажеш? Да речем, че си заявила как не са ти необходими нито помощта, нито намесата на цивилни лица, след което съм ти изтъкнал предимствата на гореказаното. След ожесточен спор, който е продължил повече от двайсет минути, си се съгласила, че по-бързо от теб ще се добера до необходимата информация, че ти трябва малко помощ. Не мислиш ли, че по този начин ще спестим време?

— Съгласна съм. — Тя го изгледа накриво. — Но ако забележа, че изглеждаш самодоволен, ще те изритам като мръсно псе.

— Скъпа, това се подразбира.