Серия
В смъртта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Glory in Death, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 84 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2008)
Допълнителна корекция
ganinka (2014)

Издание:

ИК „Златорогъ“, София, 1996

Оформление и рисунки на корицата Кръстьо Кръстев

Редактор Иглика Василева

Технически редактор Йордан Зашев

ISBN 954–437-М5–5

Формат 84×108/32. Печатни коли 22


„Във времената минали славата

тъй евтина беше…

И те са все тъй прославени,

защото мъртви са вече.“

Драйдън

„Задушаван от амбиция най-недостойна.“

Шекспир

Първа глава

Мъртъвците бяха нейният занаят. Живееше и работеше с тях, изследваше ги. Дори ги сънуваше. И сякаш това не бе достатъчно, ами дълбоко в душата си тайно скърбеше за тях.

Десетте години служба в полицията я бяха накарали да свикне с престъпленията и тя гледаше на смъртта и многобройните й причини равнодушно и дори цинично като изследовател. Почти всеки ден се сблъскваше с гледки като тази, разкриваща се пред очите й на мръсната, тъмна улица, обгърната от мрака на дъждовната нощ. Но все пак не беше напълно лишена от чувство, не можеше да остане безразлична.

Убийството вече не я шокираше, но продължаваше да я отвращава.

Помисли си, че навярно мъртвата е била красива. Дългата й, златиста коса беше разпиляна върху мръсния тротоар, блестящите кичури напомняха слънчеви лъчи. Очите й, широко отворени и безжизнени, запечатали ужаса от смъртта, бяха тъмновиолетови и се открояваха върху мъртвешки бледото лице, окъпано от дъжда.

Беше облечена с елегантен костюм. Материята имаше същия цвят като очите й. Закопчаното сако странно контрастираше със запретнатата й пола, разкриваща стройните й бедра. Носеше пръстен и обеци със скъпоценни камъни, на ревера й проблясваше скъпа брошка. Протегнатата й ръка сякаш се опитваше да достигне захвърлената встрани кожена чанта със златна закопчалка.

Гърлото й беше прерязано.

Лейтенант Ив Далас приклекна до тялото и внимателно го огледа. Гледката и миризмата й бяха добре познати, но всеки път имаше и по нещо ново. Жертвата и убиецът сякаш оставяха свой отпечатък и всяко убийство се различаваше от другите.

Сцената на престъплението вече беше заснета на видеокасета. Сега я обграждаха полицейски сензори и специален, почти невидим параван, с цел любопитните да се държат на разстояние и да не унищожат възможните улики. Уличното движение, макар и слабо във въпросния район на града, беше отклонено. В този час на нощта почти не се мяркаха летателни апарати, поради което не представляваха проблем за полицията. От сексклуба, намиращ се на отсрещната страна на улицата, долиташе ритмична музика, от време на време заглушавана от провикванията на посетителите. Разноцветните светлини на въртящата се реклама пулсираха върху екрана и хвърляха ярки отблясъци върху тялото на жертвата.

Ив можеше да нареди да затворят временно клуба, но й се стори излишно. Макар че бе 2058 година, употребата на огнестрелни оръжия отдавна бе забранена, а генетичните тестове изтръгваха в зародиш наследствената склонност към насилие, убийствата продължаваха да се извършват. И все още бяха толкова често срещано явление, че любителите на забавления, изпълнили клуба, положително щяха да се вбесят, задето им развалят удоволствието само заради някаква си заклана жена.

Униформен полицай стоеше до работещата видеокамера. Встрани от монитора двама служители от лабораторията по съдебна медицина се опитваха да се предпазят от проливния дъжд и говореха по служба, не пропускайки да коментират резултатите от спортните състезания. Все още не бяха направили оглед на тялото и не бяха разпознали жертвата.

„Питам се дали не е по-страшно — каза си Ив, — когато познаваш убития.“ Погледът й стана суров, докато наблюдаваше как дъждът измива кръвта.

Познаваше прокурорката Сисли Тауърс само от съдебната зала, но това й беше достатъчно да я причисли към жените със силен характер.

Помисли си: „Жена с успешна кариера, която не се страхува от битките и упорито се стреми към възтържествуване на правосъдието. Нима го е търсела тук, в този долнопробен квартал?“

Ив въздъхна, пресегна се и отвори елегантната и скъпа кожена чанта, за да извади паспорта на жертвата и да потвърди самоличността й.

— Сисли Тауърс — продиктува тя на записващото устройство. — Жертвата е от женски пол, четирийсет и петгодишна, разведена. Живее на Ийст Ейти, номер 61-Б. Очевидно целта на убиеца не е обир. Бижутата на жертвата не са докоснати. В портфейла й са открити… — Тя прегледа съдържанието му и продължи: — Няколко едри банкноти, петдесет кредитни жетона, шест кредитни карти. На пръв поглед няма следи от борба или сексуално насилие.

Отново погледна жената, просната на тротоара, и се запита: „Какво, по дяволите, си търсила тук, Тауърс? В този мръсен квартал, толкова далеч от коридорите на властта, от луксозната сграда на собствения си дом?“

Направи й впечатление, че убитата е облечена като за делова среща. Ив добре познаваше гардероба на прокурорката, беше се възхищавала на вкуса й, наблюдавайки я в съда и в общинската палата. Дрехите й в наситени цветове, отличаващи се с женствеността си, стояха добре по телевизията и неизменно бяха придружени от подходящи аксесоари.

Ив се изправи и разсеяно се опита да почисти калта от мокрите си джинси. Сетне рязко се обърна към двамата от съдебна медицина:

— Убита е. Отнесете я.

 

 

За Ив не беше изненада, че репортерите от всички медии са научили за убийството и вече се домогват до подробностите, свързани с него. Когато пристигна пред великолепната сграда, където беше живяла Сисли Тауърс, пред входа й вече се бяха скупчили неколцина репортери и оператори. Очевидно не ги притесняваше фактът, че е три през нощта и че дъждът се лее като из ведро. Очите им блестяха като на хищници. Репортажът беше тяхната плячка, високият рейтинг — наградата им.

Младата жена се престори, че не забелязва насочените към нея камери, въпросите, с които я обсипваха като със стрели. Беше привикнала с факта, че вече не е прост полицейски служител. Случаят, който беше разследвала и разкрила миналата зима, й донесе бърза популярност. „Това — помисли си тя и стрелна с леден поглед един репортер, осмелил се да й препречи пътя, — и връзката ми с Рурк.“

Беше разследвала убийство. Насилствената смърт, колкото и да са любопитни подробностите около нея, бързо престава да интересува обществеността.

Ала всичко, свързано с Рурк, представляваше интересна новина.

— Научихте ли нещо повече, лейтенант? Подозирате ли някого? Съществува ли мотив? Ще потвърдите ли, че прокурорката Тауърс е била обезглавена?

Ив забави тежките си стъпки и огледа подгизналите от дъжда репортери с хищни очи. Беше мокра до кости, уморена и отвратена, но трябваше да бъде нащрек. Беше открила, че издадеш ли се пред медиите, те ще те сграбчат и ще те изстискат като лимон.

— Единственото, което мога да ви кажа засега, е, че се извършва разследване на смъртта на прокурор Тауърс.

— Вие ли го ръководите?

— Бях първа на местопрестъплението — лаконично отвърна тя и се промуши между двамата униформени полицаи, охраняващи входа на сградата.

Фоайето беше пълно с цветя: ароматни, пъстри букети, които й напомниха за пролет на екзотичен остров — онзи, на който беше прекарала три вълшебни дни с Рурк, докато се възстановяваше от тежкото нараняване и физическото изтощение.

Този път прекрасният спомен не предизвика обичайната й усмивка; тя показа значката си, прекоси залата с теракотени плочки и се запъти към първия асансьор.

Фоайето беше пълно с униформени полицаи. Двама се занимаваха с компютъризираната система за охрана на сградата, други наблюдаваха входа, трети охраняваха асансьорите. Бяха повече от необходимото, но в качеството си на прокурор, Тауърс беше тяхна колежка.

— Апартаментът й заключен ли е? — попита тя стоящия наблизо полицай.

— Да. Никой не е влизал, нито излизал след обаждането ви в два и десет.

— Искам копия от охранителните дискове. — Ив се качи в асансьора. — Като начало — за последните двайсет и четири часа. — Тя погледна табелката с името му, прикрепена към униформата. — В 7:00 искам всички подробности, Бигс. Шейсет и първи етаж — нареди и прозрачните врати на асансьора безшумно се затвориха.

Когато се озова на етажа, краката й потънаха в дебелия килим. Наоколо беше тихо като в музей. Коридорите бяха тесни както в повечето небостъргачи, издигнати през последните петдесет години. Върху боядисаните в кремаво стени на равни интервали бяха закачени огледала, за да създават илюзия за по-голямо пространство.

Ив си каза, че подобна илюзия едва ли е необходима, тъй като апартаментите бяха огромни, разположени по три на всеки етаж. Тя декодира ключалката на 61-Б, използвайки полицейската си карта-шперц, и влезе в жилището, обзаведено с отличен вкус.

Моментално й хрумна, че Сисли Тауърс е печелела добре. И че е обичала да живее в лукс. Ив извади джобната видеокамера от чантата си и я прикрепи към якето си, след което огледа помещението. Видя две картини от известен съвременен художник, окачени на бледорозовата стена над канапето, разположено във формата на U, тапицирано с материя в убити розови и зелени тонове на дискретни райета. Наученото от Рурк й помогна да разпознае художника и й подсказа, че семплото, но елегантно обзавеждане, допълнено с изящни предмети, е постигнато с много пари.

„Колко ли е годишната заплата на един прокурор?“ — запита се тя, докато заснемаше жилището.

Навсякъде цареше педантичен ред. Пък и доколкото Ив я познаваше, Сисли Тауърс беше педантична във всичко. В облеклото си, в работата си, в личния си живот.

И така, какво е дирила една елегантна, умна и педантична жена в онзи долнопробен квартал и то посред нощ, когато се е изливал порой?

Ив обиколи помещението. Дървеният под блестеше като огледало под прекрасните килими, подбрани в тон с преобладаващите цветове в стаята. На една масичка стояха поставени в рамки холограми на момче и момиче, отразяващи всички етапи на израстването им. И двете деца бяха красиви, с ослепителни усмивки.

„Странно“ — помисли си Ив. Години наред беше работила с Тауърс по различни дела, но не знаеше, че прокурорката има деца. Поклати глава и се приближи до малкия компютър, вграден в стилен работен център в ъгъла на стаята. Отново използва картата си, за да го включи, и нареди:

— Искам списък за срещите на Сисли Тауърс на 2-ри май.

Замислено сключи вежди, докато изчиташе данните. Един час, прекаран в луксозен фитнес салон, пълен работен ден в съда, последван от делова среща в шест вечерта с известен адвокат, сетне — вечеря в ресторант. Ив повдигна вежди. Вечеря с Джордж Хамет.

Изведнъж си спомни, че Рурк имаше делови отношения с Хамет. Беше я запознал с него, ала след втората им среща Ив знаеше за Хамет само това, че е очарователен и умен мъж, който печели огромни суми от бизнеса с транспортиране на стоки и товари.

Същият този човек може би е бил последният, видял Сисли Тауърс жива.

— Искам разпечатка — промърмори тя. След миг пъхна копието в чантата си.

След това се зае с телевизионната връзка и поиска сведения за всички разговори през последните четирийсет и осем часа. Навярно ще й се наложи по-обстойно разследване, ала засега поиска запис на обажданията, прибра дискетата и се зае да претърси апартамента.

В пет сутринта изпита чувството, че очите й са пълни с песъчинки, а главата — с олово. Жадуваше за сън, тъй като след като се люби с Рурк, беше спала само един час, преди да я повикат на местопрестъплението.

— Според досега известната информация — уморено продиктува тя на записващото устройство, — жертвата е живеела сама. Първоначалният оглед не потвърди обратното. Няма признаци жертвата да е напуснала апартамента принудително; списъкът на служебните й ангажименти и на хората, с които се е срещала, не изяснява причината, накарала я да се озове на мястото, където е била убита. Взех данни от компютъра й и от телевизионната й връзка за по-подробно проучване. Разпитът на съседите ще започне в седем сутринта и дисковете за сигурност ще бъдат иззети. Напускам жилището на жертвата и тръгвам към кантората й в общинската палата. Лейтенант Ив Далас. Пет часа и осем минути.

Изключи камерата и магнетофона, затвори голямата си чанта и излезе.

Минаваше десет, когато се върна в централното полицейско управление. За да залъже празния си стомах, мина на бегом през закусвалнята и с разочарование, но не и с изненада установи, че свястната храна отдавна е свършила. Взе си препечена кифла с масло и чаша мътна течност, която тук минаваше за кафе. Макар вкусът им да беше отвратителен, тя изгълта всичко, преди да влезе в канцеларията си.

И добре, че го стори, защото едва влязла, и видеотелефонът иззвъня.

— Лейтенант!

Младата жена сподави въздишката си и впери поглед в облото, мрачно лице на Уитни.

— Шефе?

— В моя кабинет, веднага!

Екранът потъмня, преди Ив да затвори зяпналата си от учудване уста.

„По дяволите!“ — изруга наум и прокара длани по лицето си и през късо подстриганата коса. Ето, че не ще има възможност да провери съобщенията си, нито да се обади на Рурк и да му обясни с какво се занимава, камо ли да подремне десетина минутки, както тайно се надяваше.

Отново се изправи и се опита да разкърши скованото си тяло, сетне свали якето си. Кожената дреха беше запазила ризата й от дъжда, но джинсите й все още бяха влажни. Тя философски се примири с неудобствата и взе малкото сведения, с които разполагаше. Каза си, че ако има късмет, може да изпие още една чаша кафе при командира.

Необходими й бяха десетина секунди да осъзнае, че кафето ще трябва да почака.

Уитни не седеше както обикновено зад бюрото си. Стоеше прав, обърнат с лице към прозореца, заемащ цяла стена, откъдето можеше да наблюдава града, на който беше служил вярно повече от трийсет години. Ръцете му бяха сключени зад гърба, ала побелелите кокалчета на пръстите му издаваха, че небрежната му поза е само привидна.

В продължение на няколко секунди Ив остана загледана в широките плещи и в прошарената тъмна коса на човека, който само преди няколко месеца беше отказал по-висок пост, за да остане тук.

— Шефе?

— Дъждът спря.

Тя присви очи изненадано, сетне го изгледа безизразно.

— Да, сър.

— Все пак нашият град е прекрасен, Далас. Стоейки в този кабинет човек лесно може да забрави този факт, но повтарям, че градът ни е прекрасен. В момента се опитвам да си го напомня.

Младата жена остана безмълвна в очакване на следващата му реплика.

— Поверих на теб разследването на този случай, макар по право да принадлежеше на Деблински. Длъжен съм да те уведомя, в случай, че тя възроптае.

— Деблински е добра полицайка.

— Вярно е. Ала ти си по-добра.

Ив неволно повдигна вежди. Слава богу, че шефът й продължаваше да стои с гръб към нея и не забеляза реакцията й.

— Оценявам доверието ви, командире.

— Заслужила си го. Пренебрегнах установения ред и те натоварих с разследването по лични причини. Необходим ми е човек, който не би се спрял пред нищо.

— Повечето от нас познаваха Сисли Тауърс. Мисля, че всеки полицай в Ню Йорк не би се спрял пред нищо, за да залови убиеца й.

Командирът въздъхна тежко и се обърна. За миг остана безмълвен, взирайки се в жената, на която беше поверил случая. Изглеждаше нежна и крехка, но това беше само привидно. Той отлично знаеше, че уязвимостта й е измамна, че тази слабичка жена е необикновено издръжлива и енергична.

Ала тази сутрин изглеждаше уморена — под очите й с цвят на уиски имаше сенки, лицето й беше бледо. Уитни си каза, че това не бива да го тревожи, не и в момента.

— Сисли Тауърс беше моя приятелка, не, нещо повече от приятелка — бяхме много близки.

— Ясно. — Ив се питаше дали го е разбрала правилно. — Моите съболезнования, шефе.

— Познавахме се от години. Започнахме заедно, аз — като обикновено ченге, тя — като адвокатка. Със съпругата ми сме кръстници на сина й. — Замълча за миг, очевидно опитвайки да се овладее. — Уведомих децата й за случилото се. Жена ми ще ги посрещне и ще ги отведе у дома. Ще ни гостуват, докато мине погребението.

Той се изкашля и стисна устни.

— Повтарям, че със Сисли бяхме дългогодишни приятели и освен, че изпитвах към нея дълбоко уважение и възхищение от професионалните й качества, я обичах искрено. Съпругата ми е съкрушена, децата на Сисли не са на себе си. Единственото, което можах да им обещая, е, че ще направя всичко възможно, за да открия убиеца, за да възтържествува онова, за което тя се бореше през целия си живот: правосъдието.

Най-сетне той седна зад бюрото, но не за да си придаде началнически авторитет, а поради очевидна умора.

— Оценявам откровеността ви, шефе. — Ив се поколеба само за секунда. — В ролята ви на близък приятел на жертвата ще се наложи да ви разпитам колкото е възможно по-скоро. — Забеляза как командирът присви очи и погледът му стана леден. — Също и съпругата ви. За по-голямо удобство мога да проведа разпитите в дома ви.

— Разбирам. — Той отново въздъхна. — Ето защо възложих случая на теб, Далас. Малцина твои колеги биха се осмелили да поставят въпроса така директно. Единствената ми молба е да изчакаш до утре и дори вдругиден, за да разпиташ жена ми. Ако си съгласна да я посетиш вкъщи, ще уредя всичко.

— Да, сър.

— С какви данни разполагаш до този момент?

— Направих оглед на дома и на кабинета на жертвата. Притежавам файлове за предстоящите й дела, както и за случаите й през последните пет години. Ще направя повторна съпоставка на имената, за да проверя дали наскоро не е освободен някой от престъпниците, които е изпратила в затвора, техните семейства и приятели. Ще обърна особено внимание на случаите с извършено убийство. Много рядко виновникът успяваше да избегне заслуженото наказание, благодарение на способностите на прокурор Тауърс.

— Сисли беше истинска тигрица в съдебната зала и никога не пропускаше дори най-малката подробност. Досега.

— Защо е била там, шефе, и то посред нощ? Предварителните данни от аутопсията сочат, че смъртта е настъпила в един часа и шестнайсет минути. Кварталът е долнопробен — там непрекъснато стават сбивания и престрелки, ограбват се минувачи, изобилстват публичните домове. На няколко пресечки от мястото, където е била открита, се намира известен център за търговия с наркотици.

— Нямам представа. Сисли беше предпазлива, но и… арогантна. — Той леко се усмихна. — Възхищавах се от това нейно качество. Не се страхуваше да се изпречи и на най-страшните главорези в този град. Но съзнателно да изложи живота си на опасност… Едва ли.

— Беше прокурор по делото на Флуенитес — за втори път обвинен в убийство. Удушил гаджето си. Адвокатът му се опитваше да го изкара престъпление, извършено от любов, но усилено се говореше, че Тауърс ще го вкара зад решетките. Проверявам подробностите.

— Този Флуенитес на свобода ли е?

— Да. След извършване на първото убийство бил освободен под смехотворна гаранция. Бил задължен да носи специална гривна с маяк, определящ местоположението му, ала това едва ли е проблем за човек, дори бегло запознат с електрониката. Смятате ли, че прокурор Тауърс е имала среща с него?

— В никакъв случай. Среща с обвиняем извън съдебната зала би провалила репутацията й. — Представяйки си реакцията на Сисли, командирът поклати глава. — Никога не би си позволила подобен риск. Все пак не изключвам възможността да е използвала други средства, за да го подмами в онзи квартал.

— Както вече споменах, проучвам всички възможности. Снощи е трябвало да вечеря с Джордж Хамет. Познавате ли го?

— Бегло. Двамата със Сисли се срещаха от време на време. Според съпругата ми между тях не е имало нищо сериозно. Тя непрекъснато се опитваше да намери идеалния мъж за Сисли.

— Шефе, налага се да ви задам важен въпрос, неофициално, разбира се. Имали ли сте сексуална връзка с жертвата?

Едно мускулче на бузата му потрепна, но той не извърна очи.

— Не. Бяхме само приятели и дружбата ни беше искрена и чиста. С една дума Сисли беше част от семейството ми. Когато говоря за семейство, си давам сметка, че ти едва ли би ме разбрала, Далас.

— Предполагам, че сте прав — отвърна с престорено равнодушие младата жена.

— Съжалявам. — Уитни затвори очи и потърка с длани лицето си. — Беше удар под пояса, не биваше да го казвам. А въпросът ти беше напълно уместен. — Той отпусна ръце. — Никога не си загубвала близък, нали?

— Не, доколкото си спомням.

— Разбива сърцето ти — промърмори той.

Ив си помисли, че сигурно е така. Познаваше го от десет години, беше се сблъсквала с неговата ярост, нетърпение, дори безцеремонна жестокост. Ала никога не го бе виждала съкрушен.

Щом загубата на близък човек беше в състояние да сломи един силен мъж, тогава липсата на роднини се превръщаше в предимство в очите на Ив. Тя нямаше семейство, а от детството си беше запазила бегли, неприятни спомени. Сегашния си живот бе започнала на осемгодишна възраст, когато я открили в Тексас пребита и изоставена. Тя непрекъснато си повтаряше, че случилото се преди това няма никакво значение. Сама беше постигнала всичко, бе изградила личността си. Имаше само шепа приятели, които безкрайно ценеше и на които се доверяваше безрезервно. А Рурк… Рурк беше нещо повече от приятел. Беше се преструвал на безразличен към нея, докато получи онова, което желаеше, или поне част от него. Мисълта за връзката им понякога плашеше Ив — беше уверена, че той не ще се успокои, докато тя не стане изцяло негова.

Ала ако след това я изостави? Дали сърцето й ще бъде разбито?

Предпочиташе да не мисли затова. Ив изпи огромна чаша кафе и изяде парчето шоколад, което откри в бюрото си. Да мечтае за сносен обяд беше все едно да си представи, че я очаква едноседмична почивка на тропически остров. Докато дъвчеше, прегледа на монитора си данните от аутопсията.

Предполагаемото време на настъпване на смъртта се потвърждаваше. Причината — прерязана вратна вена и последвалата загуба на кръв. Изследванията на стомаха показваха, че убитата е яла миди с аспержи, пресни плодове с разбита сметана, пила е вино и кафе пет часа преди смъртта си.

Съобщението за убийството бе постъпило само десетина минути след извършването му. Някакъв таксиметров шофьор, достатъчно смел или отчаян, за да работи в подобен квартал, забелязал тялото и се обадил в полицията. Първата патрулна кола пристигнала на местопрестъплението след три минути.

„Убиецът е побързал да изчезне“ — помисли си Ив. Пък и не беше трудно да се скриеш в такъв квартал — да се промъкнеш в някоя кола, в най-близкия вход или в един от многобройните клубове. Естествено е бил окървавен — от прерязана вратна вена кръвта бликва като фонтан, но навярно дъждът е помогнал на убиеца и я е измил от ръцете му.

Едната алтернатива беше да претърси квартала и да разпита обитателите му, без да се надява да научи каквото и да било.

Втората — да използва подкупи, които в повечето случаи действаха по-убедително от заплахите.

Взираше се в направената от полицейския фотограф снимка на Сисли Тауърс с кървава „огърлица“ около врата, когато видеотелефонът й иззвъня.

— Далас, отдел „Убийства“.

На екрана се появи лицето на млад мъж със злорада усмивка.

Ив не изруга, макар да й се искаше. По принцип нямаше особено добро мнение за репортерите, но Си Джей Морз беше на първо място в класацията й на гаднярите.

— Сигурно няма да ти е приятно да научиш какво мисля за теб, Морз.

Широката му усмивка сякаш разполови кръглото му лице.

— Хайде, Далас! Нима забрави, че хората имат право да знаят всичко?

— Нямам какво да ти съобщя.

— Нима? Искаш да заявя от телевизионния екран, че лейтенант Ив Далас, най-великата от всички нюйоркски ченгета, не разполага с подробности за убийството на една от нашите най-уважавани и прочути гражданки? Способен съм да го направя, Далас! — Той зацъка с език. — Но се страхувам, че хората ще си развалят мнението за теб.

— Защо мислиш, че това ме интересува? — Ив се поусмихна, но очите й го пронизаха като лазерен лъч. Приготви се да натисне бутона за прекъсване на връзката и добави: — Жестоко се лъжеш.

— Възможно е да не те засегне лично, но ще опетни полицията като цяло. — Дългите му като на момиче мигли потрепнаха. — Командир Уитни със сигурност ще си има неприятности, задето те е натоварил с разследването. Скандалът ще се отрази зле и на Рурк.

Пръстът й, поставен върху бутона, потръпна, сетне сви дланта си в юмрук.

— Разследването на убийството на Сисли Тауърс е работа на полицията, в частност на командира Уитни и моя.

— Ще те цитирам.

„Проклетият му мръсник“ — помисли си Ив, а на глас изрече:

— Държа да ти напомня, че работата ми в полицията няма нищо общо с Рурк.

— Хей, хубавице с кехлибарени очи, всичко свързано с теб, засяга и Рурк, и обратното. Безкрайно любопитен ми се струва фактът, че гаджето ти е поддържало делови отношения с покойната, с бившия й съпруг и с настоящия й любовник.

Безсилната ярост я накара да стисне още по-силно длани.

— Рурк поддържа делови връзки с много хора. Не знаех, че отново списваш клюкарската страница, Си Джей.

Думите й накараха наглата му усмивка да помръкне. Най-омразното нещо за младия репортер беше напомнянето, че е започнал кариерата си като драскач в клюкарските вестници. Особено неприятно му беше сега, когато беше успял да намери място сред криминалните репортери.

— Имам си връзки, Далас.

— Да, плюс това имаш и гнойна пъпка на челото. На твое място щях да се постарая да я излекувам. — С тези отровни думи, които й доставиха огромно удоволствие, тя прекъсна връзката.

Пъргаво се изправи и закрачи напред-назад из тесния кабинет, като ту пъхаше ръце в джобовете, ту ги изваждаше. По дяволите, защо трябва Рурк да бъде въвличан в разследването? Какво е участието му в сделките на Тауърс и хората около нея?

Ив отново се отпусна на стола и намръщено впери поглед в рапортите върху бюрото. Трябва да открие истината и то много бързо.

За щастие този път той имаше алиби. По времето, когато убиецът е прерязал гърлото на Сисли Тауърс, Рурк се бе любил с полицайката, натоварена с разследването.