Серия
В смъртта (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Purity in Death, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 29 гласа)
Сканиране и разпознаване
savagejo (2009)
Последна корекция
ganinka (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Защита в смъртта

ИК „Златорогъ“, София, 2002

Редактор: Розия Самуилова

ISBN: 954-437-108-7


„И възхваляваме, и славим Теб смирено,

възвеличаваме те, всемогъщи Боже!

Ала човекът е оръжието твое страшно,

за да се стигне до целта неопетнена.“

Уилям Удсуърт

„С приятелства престорени, неумолим в омразата,

решен да разгроми или поведе държавата.“

Джон Драйдън

Пролог

Горещината беше убийствена. Юли напрегна потните си мишци и с добре премерен замах изпрати Ню Йорк право в центъра на непоносимо горещото и задушно лято. Някои жители на мегаполиса навреме успяха да избягат, намирайки убежище във вилите си край океана, където отпиваха от чашите със студени напитки и се наслаждаваха на прохладния ветрец, ръководейки служебните си дела по видеотелефона. Други се заредиха с хранителни продукти и се скриха в домовете си, оборудвани с климатични инсталации, все едно бяха под обсада.

Повечето обаче нямаха избор, освен да чакат преминаването на горещата вълна.

Под въздействието на температурата и влажността, достигнали най-високите си стойности от години, нюйоркчани станаха раздразнителни, дезодорантите престанаха да действат, а незначителните неприятности подтикваха към насилие дори най-беззлобните хорица.

Спешните отделения на болниците бяха претъпкани с пострадали на бойното поле през лятото на 2059 година. Мнозина, които до този момент бяха толкова примерни граждани, че дори не пресичаха на червен светофар, се озоваха в ареста и бяха принудени да прибегнат към помощта на адвокатите си, за да обяснят защо са опитали да удушат свой колега или да блъснат напълно непознат човек под колелата на таксиметров автомобил.

В повечето случаи, след като гневът им преминеше, реагираха като хора, излезли от транс — изглеждаха объркани и смаяни, че са посегнали на ближните си.

Луи К. Когбърн обаче много добре знаеше какво прави, защо го прави, както и че възнамерява да го прави и в бъдеще. Беше дребен пласьор на дрога, който търгуваше предимно с наркотиците Зонър и Джаз. За да увеличи приходите си, смесваше Зонъра със суха трева, събрана от градските паркове, а Джаза — с бакпулвер, който купуваше в промишлени опаковки. Основната му клиентела се състоеше от десет-дванайсетгодишни хлапета, произхождащи от средната класа и посещаващи трите училища, които се намираха в близост до апартамента му в Ийст Сайд.

Накратко, пласираше стоката си, без дори да напусне квартала, което пък водеше до спестяване на време и на средства за транспортни разходи.

Търсеше клиенти измежду представителите на средната класа, тъй като бедните обикновено имаха свои доставчици измежду родствениците си, а богатите бързо схващаха измамата със сухата трева и бакпулвера. Ориентирал се беше към определена възрастова група, подчинявайки се на собствената си логика, която гласеше, че зарибиш ли ги, когато са млади, цял живот ще ти останат клиенти.

Засега обаче липсваха доказателства за правдоподобността на теорията му, защото до този момент не бе успял да продължи деловите взаимоотношения с даден клиент чак докато последният завърши гимназиалния курс.

При все това Луи гледаше много сериозно на работата си. Всяка вечер, когато потенциалните му клиенти се подготвяха за учебните занятия на следващия ден, той също подготвяше домашното си. Гордееше се с математическите си умения и вероятно като счетоводител на неголяма фирма щеше да припечелва повече, отколкото изкарваше от търговията с наркотици. Ала Луи беше от хората, които вярват, че истинският мъж не се подчинява на началници и работи само за себе си.

От близо час седеше пред компютъра си, купен на трета ръка, проверявайки баланса на „фирмата си“; постепенно го обзеха неудовлетворение и раздразнение, последвани от отчаяние, което той отдаде на горещината.

Най-мъчително обаче беше главоболието. Непоносимото главоболие, срещу което не помагаше дори доза от наркотика, с който той търгуваше.

Цели три дни не бе работил, защото болката се бе превърнала в център на неговия свят. Затвори се в мъничкия си апартамент, в който горещината и задухът бяха нетърпими, надувайки „до дупка“ стереоуредбата, за да заглуши бурята, бушуваща в главата му.

Единственото, което знаеше, бе, че все някой ще плати за това. Все някой!

„Проклетият мързелив домоуправител не си е помръднал пръста да поправи климатика!“ — мислеше с нарастващ гняв, докато изпъкналите му очи със зачервени клепачи се взираха в цифрите на монитора. Седеше само по боксерки до единствения прозорец в едностайния апартамент, през който не проникваше нито глътка свеж въздух, а само ужасен шум от улицата. Викове, клаксони, скърцане на автомобилни гуми по платното, оригвания на максиавтобуси.

Луи още повече усили звука на старомодната стереоуредба, за да заглуши шумотевицата. За да надвие болката.

Дори не забеляза, че от носа му потече кръв.

Грабна топлата бутилка, съдържаща долнопробен алкохол, и я притисна до челото си. Ах, ако имаше бластер! Ще се надвеси през прозореца и ще изравни със земята всички околни сгради!

Най-жестоката му постъпка до този момент бе да изрита от скейтборда му някой клиент, закъснял с плащането, ала докато се потеше над счетоводните данни, пред очите му изникнаха картини на смърт и разрушение, лудостта разцъфна в съзнанието му като черна роза.

Беше пребледнял като платно, потта, бликаща изпод сплъстената му кестенява коса, се стичаше на вадички по хлътналите му страни. Ръцете му, тънки като клечки, също блестяха от пот.

Ушите му бучаха, струваше му се, че в стомаха му бушува мазен океан. Помисли си, че ако времето не се поразхлади, със сигурност ще се разболее. А разболее ли се, ще загуби много пари. Ще си го изкара на проклетия домоуправител! Да, тъпкано ще му го върне!

Ръцете му се разтрепериха, но той продължи да се взира в монитора. Не можеше да откъсне погледа си от екрана.

Представи си как се приближава до прозореца и прекрачва перваза, заканвайки се с юмрук на стената от горещ въздух, на шума, на хората по улицата. Здраво стиска бластера и сее смърт и разрушение, докато крещи на хората долу. Продължава да крещи, когато скача от прозореца.

Приземява се пъргаво като котка, сетне…

Оглушителното чукане по вратата го накара рязко да се извърне. Злобно се озъби и прекрачи обратно в стаята.

— Луи, скапаняк такъв! Намали шибаната музика!

— Майната ти! — промърмори той и грабна бейзболната бухалка, която винаги носеше при посещенията си на игрището, преструвайки се на запален спортист, за да установи по-лесен контакт с евентуалните си клиенти. — Майната ти! Всички да вървим на майната си!

— Чуваш ли какво ти казвам, бе? Мътните те взели!

— Ъхъ, чувам те. — В мозъка му се забиваха шипове, остри метални шипове. Трябва да ги извади… Изкрещя, захвърли бухалката и заскуба косата си. Ала болката отказваше да изчезне.

— Сузи ще викне ченгетата. Чуваш ли, Луи? Ако не спреш оная скапана свирка, Сузи ще викне ченгетата! — извика човекът от коридора, подчертавайки всяка своя дума с юмручен удар по вратата.

Оглушителната музика продължаваше да кънти, придружавана от силното тропане и виковете; металните шипове все по-силно се забиваха в главата на Луи, който бе плувнал в пот. Той отново грабна бухалката.

Отвори вратата и заудря.