Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (13)

Тринайсета глава

— С пръстените ударихме на камък — заяви Ив пред членовете на нейния екип.

С цената на много усилия и след като подкупи секретарката с швейцарски шоколад, успя да осигури една от залите за съвещания.

Като каза на Рурк за какво й е необходим шоколадът, той едва не припадна от смях.

— Единственото, което научихме със сигурност, е, че не са семейни ценности, които се предават от поколение на поколение. Ювелирът, с когото разговаря Пийбоди, потвърди, че бижутата не са старинни. Ако камъните са истински, пръстенът струва около двеста и петдесет хиляди долара.

— Мъж, който носи на пръста си четвърт милион долара, е много самонадеян — заяви Фийни. — И фукльо!

— Компютърът потвърди мнението ти — кимна Ив. — Прехвърлям топката на твоя отдел — искам да организирате глобално издирване.

Самата тя възнамеряваше да се консултира със своя експерт по бижутата. Рурк не носеше скъпи дрънкулки, но все купуваше по някоя и настояваше съпругата му да ги носи.

— Нашият специалист работи заедно със сервитьора — добави Фийни, — но засега няма особен напредък. Каза, че пръстените се виждат много по-ясно от лицата на двамата съучастници. Рурк ми предостави видеозаписите от охранителните камери в „Палас“, направени през последните две седмици, но ще ни трябва време да ги обработим, както и късмет, за да открием нашите момчета. Лично ще се занимая с това, но ако до сутринта нямаме резултат, ще поискам съгласието на свидетеля да бъде подложен на хипноза.

— Няма гаранция, че двамата не са били гримирани, когато са се срещнали в ресторанта — намеси се Макнаб, а Ив одобрително кимна:

— Имаш право, но се надявам да прибавим нови детайли, които да ни дадат по-ясна представа как изглеждат в действителност. Малко по малко ще градим килията, докато ги заключим в нея. — Тя погледна Фийни: — Докъде стигна с машината от компютърния клуб? И не ме баламосвай, че работиш усилено, но още нямаш резултат!

— Харесвам любезността ти, Далас. Всъщност имаме напредък. Както се казва, разчистихме Авгиевите обори — нямаш представа от какво се интересуват потребителите на Мрежата. Ще ти кажа само, че порносайтовете печелят с десет към едно.

— Това само потвърждава мнението ми за по-голямата част от човечеството.

— На второ място са сайтовете за забавна музика, следват онези с финансовата информация. Електронната поща е едва на четвърто място. И така, предполагаемото име на потребителя е Уърдсуърт. Всичките му съобщения са защитени. Преодолееш ли една парола, веднага се натъкваш на друга, която те препраща на адрес в другия край на света или на друга планета — от Мадрид до колонията Делта. И още нещо…

— Спести ми подробностите и премини към същината.

Фийни се намръщи, лапна цяла шепа захаросани бадеми и с пълна уста заговори:

— Засега съм разкодирал само едно писмо, въпреки че онзи е изпратил три-четири. Адресирано е до някоя си Стефани Финч и е пълно със сантиментални бръщолевения.

— Препрати съобщението и адреса й в моя компютър. Ти си истински вълшебник, Фийни!

Похвалата като че заглади настръхналата му перушина. Той дори се усмихна:

— Да, знам, не е необходимо да ми го казваш. Слушай, ще отсъствам един-два часа — имам час за очен лекар. Детектив Макнаб, който е заместник-вълшебник, ще ме замества.

— Ние с Пийбоди имаме работа извън управлението. — Като излязоха от залата, тя се обърна към помощничката си: — Отиди да ми купиш едно шоколадче, а аз ще прескоча до моята канцелария. Ще се срещнем в гаража след десет минути.

— Пред общото помещение има автомат за захарни изделия — напомни й Пийбоди.

— Автоматите в управлението ме мразят. Крадат кредитните ми жетони и открито ми се подиграват.

— Ясно — пак сте ритнали машината, поради което са ви наложили забрана да я използвате.

— Не я ритнах, а я ударих с юмрук. И не се прави на много умна, а отивай да ми купиш шоколадче! — Без да изчака отговора на сътрудничката си, Ив се качи на ескалатора, включи комуникатора си и се свърза със специалиста, който работеше върху видеозаписите.

Пийбоди въздъхна и се запъти към най-близкия автомат за хранителни изделия. Докато задълбочено проучваше асортимента и се питаше дали да вземе и за себе си шоколадче или десерт, приготвен с подсладител, Макнаб се приближи до нея.

След бурната нощ, която бяха прекарали заедно, тя очакваше поредната проява на чувства, изразяваща се в пощипване на задника й. Но младежът пъхна ръце в джобовете на светложълтия си панталон и се втренчи в нея.

— Как си? — попита, като че не се бяха виждали цели месеци.

— Добре. Изпълнявам поръчката на началството. — Каза си, че сигурно ще се прибере вкъщи много късно и че трябва да се подкрепи, затова си взе и шоколад, и десерт с подсладител.

— Сигурно ти е тежко — промърмори Макнаб и сведе поглед. — Не се тръшкай, случилото се е без значение.

Тя си спомни как се бяха любили на пода на дневната, а после бяха продължили на леглото, и стомахът й се сви:

— Че кой му обръща внимание?

— Аз… такова… искам да кажа, че не трябва да се срамуваш и да се притесняваш.

Пийбоди се обърна към него, придавайки си каменно изражение:

— Изглеждам ли смутена и притеснена?

— Разбирам, че предпочиташ да не го обсъждаме — престорено спокойно заяви той, въпреки че вътрешно кипеше от гняв. Чарлс най-безсрамно бе признал, че харесва Луиз, а Пийбоди още не проумяваше какъв боклук е скъпият й приятел. — Всички знаеха, че няма да стигнеш доникъде. Жалко, ако си се заблуждавала…

— Благодаря за предупреждението. Знаеш ли какво да направиш? — Не успя да измисли язвителна забележка, за това прибягна към любимата фраза на началничката си: — Целуни ме отзад! — Блъсна го с лакът и измарширува до най-близкия ескалатор.

— Наивна глупачка! — процеди той, изрита автомата и побърза да се отдалечи, когато механичният глас изрече стандартното предупреждение. Щом е толкова твърдоглава, нека проклетият компаньон се разхожда пред очите й с новата си приятелка. Защо ли се занимава с нея, като изобщо не му пука?

Докато вървеше към гаража, Пийбоди беше толкова вбесена, че изяде и шоколадчето, и диетичния десерт. Като видя изражението й, Ив, която вече седеше зад волана на колата си, само й направи знак да замълчи. Сътрудничката гневно пъхна в ръката й шоколадчето и въпреки предупреждението, забълва змии и гущери:

— Трябваше да изритам кльощавия му задник… да измета пода с него!

— Божичко! — въздъхна Ив, докато маневрираше, за да изкара колата от гаража. — Не започвай отново!

— Да започвам ли? Не, приключих! Какво нахалство! Каза ми в очите, че не бива да се стеснявам, защото случилото се снощи е без значение.

„Няма да слушам, няма да слушам, няма да слушам!!!“ — повтаряше си Ив. Като реши, че сътрудничката й се е поуспокоила, обясни:

— Отиваме при онази Финч. Живее на „Ривърсайд драйв“. Работи като пилот във въздухоплавателната компания „Интеркъмютър Еър“.

— Той дойде у дома с тъпата пица и взе да ми се умилква!

— Двайсет и четири годишна е — отчаяно каза Ив. — Неомъжена е. Притежава всички качества, които допадат на убиец номер едно.

— И кои са тези „всички“? Кои са, мътните ги взели?

— Пийбоди, ако се съглася, че Макнаб е супер гадняр и че е трябвало да изриташ кльощавия му задник, ако обещая, че при първа възможност ще ти помогна да извършиш тази процедура, ще се съсредоточиш ли върху работата си?

— Да, лейтенант — подсмъркна сътрудничката й. — Но ще ви бъда признателна, ако никога не произнасяте името му в мое присъствие.

— Дадено. Не знам дали чу, че отиваме при Финч. След като поговоря с нея, ще преценя дали можем да я използваме като примамка, или трябва да я поставим под полицейска охрана. Следващият в списъка е Макнамара. Днес трябва да го разпитаме, дори да е на друга планета. Ако Макнаб… ако супер гаднярът — поправи се тя, когато помощничката й я стрелна с гневен поглед, — успее да се добере до електронните адреси на други жени, набелязани от престъпниците, незабавно ще ги предупредим за опасността. Цивилните винаги са с предимство.

— Ясно, лейтенант.

— Обади се на колегата, който охранява Клайн. Ако има промяна в състоянието й, най-вероятно ще го научим от нашите хора, а не от медицинския персонал.

— Слушам, лейтенант. Мога ли да кажа още нещо за супер гадняра? Обещавам, че повече и думичка няма да обеля за него.

— Даваш ли честната си дума? Добре, да чуем.

— Дано топките му се скапят като презрели сливи!

— Много образно описание, поздравявам те. А сега се обади в болницата.

Когато спряха пред сградата, в която живееше Финч, Ив си каза, че пилотите навярно са много добре платени. Зданието приличаше на сребристо копие, обточено с ескалатори, чрез които неговите обитатели и гостите можеха да влязат в апартаментите, без да използват централното стълбище.

Тя си каза, че с посещението на жилището на Банкхед е изчерпала квотата си за катерене на големи височини, и предпочете да мине през главния вход. Любезен електронен глас я попита за името и за целта на посещението й.

— Лейтенант Далас и полицай Пийбоди. Тук сме по служба — лаконично отвърна тя. — Искаме да се срещнем със Стефани Финч. — Притисна значката си към екранчето на скенера и се заслуша в тихото му жужене.

— Съжалявам, лейтенант Далас, в момента госпожица Финч не е у дома — отново се разнесе електронният глас. — Ако желаете, оставете съобщение.

— Кога ще се прибере госпожица Финч?

— Съжалявам, лейтенант Далас, но мога да ви предоставя тази информация само ако имате разрешително.

— Обзалагам се, че сградата е собственост на Рурк — отбеляза Пийбоди и одобрително огледа просторното фоайе, елегантно обзаведено в сребристо и черно. — Това е неговият стил. Ако кажете, че сте негова съпруга…

— Не! — сопна се Ив. — И през ум не ми минава. Престани да ме дразниш, защото ще си изпатиш. — Отново се обърна към електронното устройство: — Искам да се срещна с обитателите на апартамент 3026.

— Който е съседен на жилището на Финч. Блестяща идея, лейтенант — поздрави я помощничката й.

— Един момент, лейтенант Далас. Госпожа Харгроув е вкъщи. Ще предам молбата ви за посещение.

— Направи го и побързай, глупако — промърмори Ив. — Никога не бих живяла в подобна сграда. Обитателите й са досущ мравки в огромен кошер.

— Мисля, че пчелите живеят в кошери. Мравките…

— Млъкни, Пийбоди!

— Слушам, лейтенант.

— Госпожа Харгроув ще приеме лейтенант Далас и полицай Пийбоди. Моля, използвайте асансьор номер пет. Желая ви приятен ден.

Оказа се, че Аликен Харгроув не само е съгласна да приеме полицейските служителки, ами е приятно възбудена от посещението им.

— Полиция! — възкликна възторжено и ги задърпа да влязат в жилището й. — Толкова е вълнуващо! Обир ли е извършен?

— Не, госпожо. Става въпрос за вашата съседка Стефани Финч.

— За Стеф ли? — Усмивката на Аликен помръкна. — Боже мой, нали нищо лошо не й се е случило? Предупреди ме, че днес сутринта заминава.

— Доколкото ни е известно, всичко с нея е наред. Госпожо Харгроув, близка ли сте с нея?

— О, да, като сестри сме. Извинете, толкова се изплаших, че забравих добрите маниери. Моля, седнете.

Покани ги в дневната, която бе обзаведена прекалено модернистично. Ив подозрително изгледа тройното канапе, което приличаше на желатинова пихтия, която ще погълне всеки, осмелил се да седне върху нея.

— Благодаря, но времето ни е ограничено — побърза да отклони поканата. — Знаете ли дали госпожица Финч има приятел?

— Стеф излиза с много мъже. Тя е истинско динамо.

— Споменавала ли е някой си Уърдсуърт?

Очите й дяволито проблеснаха:

— О, питате за поета, който я ухажва по електронната поща. Мисля, че трябва да се видят вдругиден. В момента Стеф е в Лондон. Спомена, че с нейния кибер обожател са си уговорили среща през следващата седмица в „Покрива на Ню Йорк“. Но като я знам как върти мъжете на малкия си пръст, не съм сигурна дали срещата ще се състои…

— Ако ви се обади или се върне по-рано, предайте й да се свърже с мен. Много е спешно. Визитка, Пийбоди!

Тя извади от бездънната си чанта една от визитните картички, които Ив упорито отказваше да носи в джобовете си.

— Ще ми кажете ли защо я търсите? Може би е по-добре да я предупредя…

— Само й предайте незабавно да ми се обади — прекъсна я Ив. — Благодаря, че ни приехте.

— Почакайте, още не сме пили кафе… — Гласът на домакинята заглъхна — неканените гостенки вече бяха излезли от апартамента.

— Пийбоди, разбери къде е отседнала Финч и се свържи с нея — нареди Ив. В този момент комуникаторът й избръмча. — Далас.

— Лейтенант! — Сериозното лице на Трухарт изпълни екранчето. — Мисля, че се случва нещо. Трима лекари, включително доктор Майкълс, току-що влязоха в стаята на обекта. Изглеждаха много възбудени.

— Не мърдай от там, Трухарт. Идвам веднага.

 

 

Тъй като старшата сестра самоотвержено й препречи пътя към интензивното отделение, Ив й даде шейсет секунди да доведе доктор Майкълс. След малко той забързано излезе. Както обикновено, бялата му престилка се развяваше като наметало, очите му гневно искряха:

— Лейтенант, как си позволявате! Това е болница, не полицейски участък!

— Докато Моника Клайн е ваша пациентка, тук е и полицейски участък. Какво е състоянието й?

— Дойде в съзнание, но е много объркана. Жизнените й показатели се подобряват, но опасността още не е напълно преминала.

— Трябва да я разпитам. На карта е заложен не само нейният живот, но и на други жени.

— Моята задача е да спася нейния живот! — отсече той.

Ив осъзна, че този човек е не по-малко инатлив от нея, затова смени тактиката:

— Не мислите ли, че тя ще се възстанови по-бързо, ако научи за ареста на изверга, който едва не я е убил? Разрешете ми да поговоря с нея, докторе. Обещавам, че няма да я насилвам. Известно ми е какво чувства.

— Разбирам важността на разследването, което провеждате, лейтенант. Но тази жена не е инструмент, предназначен да улесни работата ви.

— За мен тя е преди всичко човешко същество! — Ив го погледна в очите. — Но за престъпника е само пионка в сложната му игра. Брина Банкхед и Грейс Луц не доживяха да разкажат какво им е сторил.

Нямаше представа какво е изражението й, но очевидно подейства на Майкълс. Той отвори вратата и промърмори:

— Влезте! Само вие. Ще ви пусна при пациентката, само ако и аз присъствам.

— Не възразявам. Пийбоди, чакай ме тук.

Една медицинска сестра зорко следеше показанията на уредите и говореше нежно и успокояващо. Въпреки че Моника не отговаряше, според Ив тя чуваше всичко. Обхождаше с поглед остъкленото помещение, сякаш мислено го измерваше. Очите й за миг се спряха на посетителката, клепачите й потрепнаха, после тя прикова поглед в Майкълс.

— Толкова… съм уморена — прошепна едва чуто.

— Трябва да си почиваш. — Той пристъпи до леглото и стисна ръката й.

Жестът му трогна Ив. За него Моника не беше поредната пациентка, а човешко същество, за чийто живот той отчаяно се бореше.

— Това е лейтенант Далас. Иска да ти зададе няколко въпроса.

— Не знам дали…

— Ще остана до теб, Моника. — Той отново стисна ръката й.

— Моника — започна Ив, като застана от другата страна на леглото, — знам, че си объркана и изтощена. Моля те, опитай да отговориш на въпросите ми. Всяка подробност ще ни бъде от помощ.

— Нищо не си спомням.

— Кореспондирала си си по електронната поща с мъж, който се е представил като Байрон.

— Да… запознахме се в чата за… за поетите от деветнайсети век.

— Приела си снощи да се срещнете с него в ресторант „Ройъл“, който се намира в хотел „Палас“.

Тя сбърчи чело:

— Да. В… девет и половина. Снощи ли се е случило? От две седмици с него се свързвахме чрез Мрежата, после се уговорихме… Спомних си — наистина се срещнах с него.

— Какво още си спомняш?

— Отначало бях доста напрегната. Докато си пишехме, с него си пасвахме идеално, но в живота винаги е различно. Казвах си, че не трябва да се притеснявам, че само ще пийнем по нещо сред приятна обстановка. Не е фатално, ако не си допаднем. Ала дори най-смелите ми мечти се сбъднаха… той беше по-красив, отколкото си го представях… Какво се е случило с мен? Катастрофа ли съм претърпяла? Ще умра ли?

— Не, разбира се — намеси се Майкълс. — Ти си много силна и скоро ще те изпишем.

— Срещнали сте се в ресторанта — продължи Ив, опитвайки отново да привлече вниманието й. — За какво разговаряхте?

Моника недоумяващо я изгледа:

— С кого да разговарям?

— С Байрон. Снощи сте се срещнали в ресторант „Ройъл“.

— О, спомних си. Разговаряхме за поезия, за изкуство, за пътешествия. Открихме, че и двамата обичаме да пътуваме, но, за разлика от мен, той е обиколил почти цялото земно кълбо. Беше поръчал шампанско и черен хайвер. Никога не бях опитвала хайвер… сигурно затова ми се повдигна.

— Повърна ли, докато бяхте в хотела?

— Нее… А може би прекалих с шампанското… никога не пия повече от една чаша. Да, сега си спомних — чувствах се доста странно, но усещането бе прекрасно. Бях на седмото небе… Байрон беше толкова привлекателен, направо съвършен. Не можех да се откъсна от него, целувах го… настоявах да вземем стая в хотела… Като си помисля, все едно не съм била аз… — Тя машинално се вкопчи в завивката. — Навярно съм прекалила с алкохола.

— Ти ли предложи да вземете стая в хотела?

— Да. Байрон се изсмя. Стори ми се, че ми се подиграва, но вече ми беше все едно. Божичко, защо пих толкова много… Той ми каза… каза ми: „Заведи ме у вас и ще направим онова, което описват поетите.“ — Тя затвори очи: — Колко изтъркано, нали? Но тогава не ми се стори банално. Байрон ми нареди да платя сметката. Не се изненадах, нито ми докривя, въпреки че беше нередно — все пак той ме беше поканил на среща. Отскочих до тоалетната да оправя грима си. Непрекъснато мислех как ще правя секс с този съвършен мъж, нетърпението ми нарастваше. Взехме такси, за което също платих аз, а по пътя…

Бледите й страни пламнаха.

— Сигурно съм сънувала… Да, няма друго обяснение… Байрон ми прошепна какво иска да направя… — Тя отвори очи. — Изсмуках го, докато пътувахме с таксито. Нямах търпение да бъда с него… Не е било сън, нали?

— Не, не си сънувала.

— Какво ми е дал да изпия? — Тя понечи да хване ръката на Ив, ала пръстите й безпомощно се сгърчиха. — Какво е имало в напитките?

Ив здраво хвана ръката й, но не отговори.

— Не съм била пияна, нали. Чувствах се като… като хипнотизирана.

— Разбира се, че не си била пияна, Моника. Не си осъзнавала какво правиш, защото той те е натъпкал с наркотици. Разкажи какво се случи, когато отидохте в твоето жилище.

— Пациентката трябва да почива — намеси се Майкълс и впери поглед в мониторите. — Още е много изтощена. Лейтенант Далас, напуснете стаята.

— Не! — Моника се вкопчи в ръката на Ив. — Казвате, че Байрон ми е дал наркотик, който ме е накарал да се държа по този начин, да правя тези ужасни неща… Едва не ме е убил, нали?

— Да, разминала си се на косъм. Но ти си много по-силна, отколкото престъпникът е предполагал. Помогни ми да го заловим. Кажи ми какво се случи, когато отидохте в апартамента.

— Спомням си само откъслечни епизоди. Повдигаше ми се, главата ми беше замаяна. Байрон включи стереоуредбата, извади от чантата си още една бутилка шампанско и свещи, които запали. Вече не ми се пиеше, но той ме принуди. Подчинявах му се безпрекословно, жадувах за докосванията му. Той каза, че иска преживяването да е съвършено, че трябва да почакам да подготви… да подготви декора. Прилоша ми, но не се издадох, защото се страхувах, че Байрон ще си тръгне. Когато той отиде в спалнята, изтичах в тоалетната и повърнах. Почувствах се малко по-добре, престана да ми се вие свят. Отидох в спалнята. Той беше поставил на нощното шкафче чашите с шампанско, запалил беше дузини свещи. Леглото беше посипано с листенца от рози… розови рози, каквито преди няколко дни ми беше изпратил. Никога не бях срещала толкова внимателен мъж.

От очите на Моника рукнаха сълзи и се стекоха по страните й.

— Беше толкова романтично… Като влязох в спалнята, осъзнах, че го обичам до полуда. Той ме съблече, като ми шепнеше колко съм красива. Отначало беше много нежен, усещането бе като че сънувам. Подаде ми чашата с шампанско, но аз отблъснах ръката му и казах, че не искам да пия повече. Ала Байрон само ме погледна и веднага му се подчиних. После той като че ли полудя… като че ли се превърна в животно. Започнах да се задъхвам, съзнанието ми се замъгли. Стоманен обръч сякаш стегна гърдите ми, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Байрон не откъсваше поглед от мен. Господи, още виждам очите му! — Тя отново заплака. — Заповяда ми да кажа името му. Но… то не беше Байрон, а Кевин. Каза ми, че името му е Кевин. В същия миг се почувствах така, сякаш в мен избухна бомба. Не можех да помръдна, не виждах и не чувах нищо. Бях погребана жива. — Моника се разрида. — Погребал ме е жива.

— Не е вярно! — Ив се наведе към нея, преди Майкълс да се намеси. — В безопасност си и си жива. Онзи човек никога повече няма да те докосне. Обещавам.

Моника извърна глава и прошепна:

— Позволих му да проникне в мен…

— Не, насилил те е. Принудил те е да изпълняваш желанията му.

— Никога няма да си го простя. Позволих му да…

— Насилил те е! — повтори Ив. — Погледни ме и чуй какво ще ти кажа. Отнел е правото ти на избор и те е изнасилил. Не е забил нож в гърдите ти, не те е пребил с голи юмруци — наркотикът е оръжието, което е използвал. Независимо че е посипал леглото с листенца от рози, действията му са равнозначни на престъпление. Но ти го победи, провали плановете му. А аз ще го заловя, ще го пратя в затвора заради онова, което ти е сторил. Познавам една жена, с която можеш да поговориш за случилото се и която ще ти помогне да преодолееш травмата.

— Не му попречих, не му казах да престане! — през сълзи каза Моника. — Най-страшното е, че не исках да престане.

— Не се самообвинявай, защото не си осъзнавала какво се случва. Изнасилил те е не защото го интересува сексът, а защото изнасилването символизира властта му над теб. Снощи не си била в състояние да го спреш, но днес можеш. Не му позволявай отново да те контролира.

— Изнасили ме, без да го е грижа, че ще умра. Искам да си плати, задето ме унизи.

— Остави това на мен.

Когато Ив излезе от болничната стая, изведнъж й призля. Случваше се винаги, когато разпитваше жени, станали жертва на изнасилване. Защото погледнеше ли в очите им, виждаше себе си.

Облегна се на вратата и изчака замайването да премине.

— Лейтенант!

Тя изпъна рамене, обърна се и се озова лице срещу лице с доктор Майкълс.

— Благодаря за отношението ви към Моника — продължи той. — Страхувах се, че ще я притиснете да ви съобщи повече подробности.

— Ще го направя при следващия разпит. Възнамерявам да изтръгна признанията й, като я пребия с гумен маркуч. Днес не го нося, защото не си спомням къде съм го оставила.

Майкълс колебливо се усмихна:

— Знаете ли, не очаквах тя да се съвземе. От медицинска гледна точка шансът беше минимален. Подобни чудеса са наградата на всеки лекар. Разбира се, предстои й да извърви дълъг път, докато се стабилизира физически и психически.

— Най-добре е да се свържете с доктор Майра.

— Чувал съм много за нея — кимна той.

— Ако не може лично да се заеме с Моника, тя ще я препрати към най-добрия терапевт, който се занимава с жертви на изнасилвания. Вашата задача е да възвърнете нормалното й физическо и душевно състояние, аз ще се постарая да получи възмездие.

Тя излезе от отделението и без да спре, направи знак на Пийбоди да я последва. Изпитваше физическа потребност час по-скоро да излезе от болницата.

— Лейтенант! — обади се помощничката й, докато подтичваше, за да върви редом с нея. — Всичко наред ли е?

— Моника излезе от комата и дори проговори. Научихме малкото име на убиеца — Кевин.

— Страхотна новина, но всъщност питах дали вие сте добре. Изглеждате малко… притеснена.

— Нищо ми няма! Само дето мразя проклетите болници — промърмори. — Охраната на Моника не бива да се прекратява. От теб искам периодично да се осведомяваш за състоянието й. При първа възможност се свържи с Майра и я помоли да се консултира с Майкълс относно терапията.

— Мисля, че доктор Майра не се занимава с частни пациенти.

— Изпълнявай, без да разсъждаваш, Пийбоди. — Тя въздъхна с облекчение, когато най-сетне излязоха от болницата. — Пфу, за малко щях да се задуша. Да не дава Господ да попаднеш в подобно заведение. Ако обичаш, отдръпни се. Ще проведа частен разговор. Междувременно се обади на командира. Информирай го за състоянието на Моника и го предупреди да очаква рапорта ми.

— Слушам, лейтенант. Защо не седнете на онази скамейка, докато разговаряте? — Искаше й се да добави: „Защото сте бледа като платно“, но се въздържа — знаеше какво ще последва.

Ив послуша съвета й и тръгна към тревната площадка, разположена между паркингите. Градът бе осеян с подобни площадки, които от общината гордо наричаха „микро паркове“, тъй като сред тревата растяха цветя, засадени бяха и по две-три дървета-джуджета.

Хрумна й, че тези „паркове“ са като зелени островчета сред асфалта и бетона. Жалко, че не бяха засадили цветя със силен аромат, който може би щеше да прогони болничната миризма, полепнала по кожата й.

Не знаеше къде се намира съпругът й. Първо се обади на личния му видеотелефон, но автоматично я включиха на гласова поща, затова тя прекъсна връзката. Сетне го потърси в административната сграда на „Рурк Индъстрийз“ и попадна на секретарката му:

— Спешно трябва да разговарям с Рурк.

— Разбира се, лейтенант. В момента участва във виртуално съвещание, но след минутка ще се освободи. Как сте?

„Трябва да се поуча от нея — помисли си Ив. — Тя е олицетворение на учтивостта, умее да води светски разговор — два елемента на доброто поведение, които често пренебрегвам.“

— Добре съм, благодаря. А ти как си, Каро?

— Много добре. Радвам се, че шефът се върна, макар че когато той вземе нещата в свои ръце, не можем да си вдигнем главите от работа. Ей сега ще му звънна да го предупредя, че го търсите.

Докато чакаше, Ив затвори очи и обърна лицето си към слънцето. „В болниците винаги е толкова студено — помисли си. — Студът сякаш прониква до мозъка на костите.“

— Лейтенант. — Тя отвори очи, като чу гласа на Рурк. Примигна и впери поглед в екранчето. Видя как съпругът й присви очи. — Какво се е случило?

— Нищо. Искам една услуга.

— Ив, не ме лъжи! Познавам те и знам, че си разстроена.

— Нищо ми няма, честна дума. Моника Клайн излезе от комата. Току-що я разпитах. Ще се съвземе, но ще й бъде много трудно.

— На теб също.

— Знам какво си мисли, известно ми е, че ще се буди посред нощ от ужасни кошмари… — Тя тръсна глава, опитвайки се да прогони собствените си кошмарни спомени. — Търся те по друг повод, но след като имаш съвещание…

— Ще ме изчакат — прекъсна я той. — Понякога е хубаво да си голяма клечка. Казвай какво искаш.

— Първо ми отговори на един въпрос. Можеш ли да проникнеш в електронната поща на даден потребител, да четеш кореспонденцията му и да блокираш получаването на дадено съобщение?

— Частните лица, които извършат горепосочените дейности, нарушават закона за тайната на електронната кореспонденция, което се наказва с парична глоба или със затвор.

— Което означава, че отговорът ти е положителен.

— А пък аз си помислих, че въпросът ти е риторичен — усмихна се той. — Чия поща искаш да следя?

— На Стефани Финч. Тя е следващата набелязана жертва. В момента пътува със совалката за Англия. Когато се приземи, искам да й кажа в каква опасна игра се е забъркала и че искам съдействието й за залавянето на престъпниците. Само че не знам как ще реагира, пък и не мога да рискувам да избяга и да предупреди Уърдсуърт.

— Затова си решила да блокираш електронната й поща, така ли?

— Именно. Докато не се съгласи да ми сътрудничи, електронната й кореспонденция ще бъде прекратена. Разполагам и с разрешително да филтрирам съобщенията, които приема и предава, но то ще влезе в сила едва след завръщането й в Ню Йорк.

— С удоволствие ще ти помогна, лейтенант. Знам колко се възбуждаш, когато ме караш да нарушавам законите.

— Напомни ми довечера да те поразпитам и да разбера защо си толкова извратен.

— С удоволствие. — Рурк широко се усмихна, като забеляза, че вече не е мъртвешки бледа.

— За колко време ще се справиш?

— Имам да довърша нещо в службата, пък и предпочитам да използвам нерегистрирания компютър у дома. Дай ми два часа. О, и още нещо, лейтенант. Нали не желаеш да отразя тази дейност в доклада си на цивилен полицейски консултант?

— Целуни ме отзад!

— С най-голямо удоволствие, лейтенант.