Серия
В смъртта (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rapture in Death, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 74 гласа)
Корекция
ultimat (2009)
Сканиране
?
Сканиране и разпознаване
savagejo (2009)
Допълнителна корекция
ganinka (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Екстаз в смъртта

ИК „Златорогъ“, 1997

ISBN 954-437-049-8


„Не причинявам зло на себе си, но отново съм си Палач.“

Джон Дън

„Екстаз очаква те на онзи бряг самотен“

Лорд Байрон

Първа глава

Задната уличка тънеше в мрак и вонеше на урина и на повръщано. Тя беше свърталище на плъхове и на измършавели котки, които безмилостно преследваха гризачите. В тъмнината проблясваха червеникави очи; някои принадлежаха на човешки същества, които по нищо не се различаваха от хищните обитатели на зловонната уличка.

Сърцето на Ив затуптя по-бързо, когато пристъпи сред сенките, които хвърляха сградите с вечно влажни стени. Сигурна беше, че онзи, когото преследва, е някъде тук. Задачата й беше да го проследи, да го залови и да го предаде на закона. Ръката й, която стискаше оръжието, дори не потрепваше.

— Хей, сладурче, к’во ще кажеш да се изчукаме?

От мрака долитаха гласове, прегракнали от употреба на наркотици или от консумиране на долнопробни алкохолни напитки. Разнасяха се стенанията на обречените и маниакалният смях на умопомрачените. Уличката беше убежище не само за котките и за плъховете. Още по-страшно бе присъствието на хората от измета на обществото, които се облягаха на влажните, плесенясали стени.

Ив стисна още по-здраво оръжието си и се приведе, след като заобиколи уличната боклукомелачка, която, съдейки по разнасящата се от нея миризма, беше повредена поне от десетина години. Вонята на загниващи храни се носеше из влажния въздух и сякаш го превръщаше в мазна помия.

Дочу се скимтене. Ив съгледа тринайсетинагодишно полуголо момче. Лицето му беше покрито с гноящи циреи, в присвитите му очи се четеше неописуем страх; то запълзя заднешком като рак и отново се притисна до мръсната стена.

Младата жена усети как сърцето й се свива от жалост. Спомни си кошмарните нощи в детството си, когато, изплашена до смърт и изпаднала в умопомрачение, беше потърсила убежище в подобна уличка.

— Не бой се, няма да ти сторя нищо лошо. — Говореше спокойно и почти шепнешком, без да откъсва поглед от лицето на момчето; постепенно свали оръжието си.

Точно в този момент онзи, когото преследваше, се спусна към нея с нечовешки рев. Замахна с металната тръба, уверен, че след миг жертвата му ще бъде мъртва. Когато дочу свистенето на тръбата, младата жена рязко се извърна и се опита да избегне удара. Докато се проклинаше задето се е разсеяла и за секунда е забравила защо е тук, огромният мъжага с изкривено от злоба лице я запрати в стената.

Оръжието изхвръкна от ръката й, плъзна се по тротоара и изчезна в мрака.

Злостните очи на нападателя налудничаво проблясваха, навярно се беше натъпкал с наркотика, наречен „Зевс“. Ив впери поглед в ръцете му, видя как той отново замахва. Претърколи се встрани миг преди металната тръба да се стовари върху нея. Напрегна всичките си сили, хвърли се към непознатия и го удари с глава в корема. Онзи изръмжа, олюля се, сетне понечи да впие пръсти в шията й, но Ив беше по-бърза и стовари юмрук върху челюстта му. От силния удар ръката я заболя чак до рамото.

Чуваше писъците на хората, панически търсещи безопасно кътче в този клаустрофобен свят, където на всяка крачка ги дебнеха опасности. Обърна се и едновременно нанесе ритник в лицето на противника си. От счупения му нос рукна кръв и миризмата й се смеси с вонята, която се носеше във въздуха.

Очите на безумеца се изцъклиха, но той дори не потръпна от удара. Болката не можеше да сломи бога на наркотиците. Без да обръща внимание на кръвта, която обливаше лицето му, мъжагата се ухили и удари с тръбата по дланта си.

— Ще те смажа. Ще те смажа, мръсно ченге! — Закръжи около нея, размахвайки металната тръба като камшик. Кръвта продължаваше да струи по лицето му, което напомняше ухилена маска. — Ще разцепя черепа ти и ще изям мозъка ти!

Ив беше сигурна, че великанът действително ще изпълни заканата си, при което почувства нов прилив на сили. Беше въпрос на живот или на смърт. Дишаше на пресекулки, тялото й беше обляно от пот, прилепваща към кожата й като машинно масло. Успя да избегне следващия удар и се отпусна на колене; плъзна ръка в ботуша си и усмихнато възкликна:

— Ще изядеш ето това, мръсник такъв! — Резервното оръжие беше в ръката й. Тя не включи специалното зашеметяващо устройство. Едва ли би подействало на този великан, който се беше натъпкал с наркотик. Целта й беше да го убие — нямаше друг изход.

Когато той отново понечи да я удари, Ив натисна бутона за максимална мощност. Очите на престъпника помътняха и се изцъклиха като стъклените очи на кукла, но той продължи да пристъпва към Ив. Тя отскочи встрани, готова отново да стреля, в този миг мъжагата изпусна металната тръба. Тялото му се загърчи в невероятни спазми от свръхнатоварването на нервната му система.

После се строполи пред Ив — жалки останки от човешко същество, което си бе въобразило, че е някакъв бог.

— Никога повече няма да избиваш девственици — промърмори тя. Внезапно силите я напуснаха, тя отпусна ръката си, която все още стискаше оръжието.

Дочу скърцане на подметки по асфалта. Понечи да се обърне и да простреля натрапника, но някой я сграбчи и я вдигна.

— Никога не забравяй, че могат да те нападнат в гръб — прошепна мъжът и закачливо я целуна зад ухото.

— По дяволите, Рурк! За малко да те убия!

— Глупости, дори не успя да се прицелиш в мен. — Той се засмя, обърна я към себе си и горещите му устни жадно се впиха в нейните. — Обичам да те наблюдавам, докато работиш. — Ловките му пръсти се плъзнаха нагоре и докоснаха гърдата й. — Действа ми… стимулиращо.

— Престани! — престорено строго възкликна Ив, ала сърцето й вече биеше лудо. — Няма що, хубаво място си избрал, за да ме прелъстиш!

— Грешиш, миличка. През медения месец младоженецът може да прелъстява съпругата си навсякъде. — Той отстъпи крачка назад. — Питах се къде ли си отишла. А би трябвало да зная. — После погледна към мъртвеца, проснат на тротоара. — Какво престъпление е извършил?

— Разбивал черепите на млади жени, след което изяждал мозъците им.

— Пфу! — Рурк потръпна и поклати глава. — Боже мой, Ив, как ти хрумна тази гадост?

— Преди няколко години на колония „Тера“ бяха заловили подобен психопат. Питах се дали… — Тя замълча и смръщи чело. Изведнъж осъзна, че се намират на някаква воняща уличка и че пред тях лежи мъртвец. А Рурк, красив като ангел на отмъщението, носеше смокинг и диамантени копчета за ръкавели. — Защо си се издокарал така?

— Доколкото си спомням, възнамерявахме да вечеряме навън.

— Господи, напълно ми излезе от ума. — Прибра оръжието си и добави: — Не предполагах, че… това… ще ми отнеме толкова много време. Май ще е по-добре да взема един душ.

— И така ми харесваш. — Рурк я притегли към себе си. — Вечерята може да почака. — Усмихна се ослепително и Ив усети как сърцето й се изпълва с любов към него. — Но предпочитам малко по-романтична обстановка. Изключи програмата.

Тъмната, воняща уличка и ужасяващите й обитатели изчезнаха. Ив и Рурк стояха сред огромна зала, в чиито стени беше вградена сложна апаратура. Подът и таванът бяха от черно огледално стъкло, за да се подсилват холограмните изображения. Това беше една от най-новите и супермодерни „играчки“ на Рурк.

— Тропическа сцена Н-В. Поддържай двоен контрол — нареди той на компютъра.

Дочу се плясък на вълни, звездите се отразяваха в гладката повърхност на океана. Подухваше лек ветрец и листата на палмите се полюшваха като екзотични танцьорки. Ив усети под стъпалата си ситния пясък, досущ приличащ на рафинирана захар.

— Е, сега е малко по-добре — обяви Рурк и заразкопчава ризата й. — Всъщност ще се почувствам прекрасно, когато те разсъблека.

— От три седмици насам не правиш нищо друго.

Той иронично повдигна вежда.

— Възползвам се от съпружеските си права. Какво, нима се оплакваш?

Съпружески права! Ив още не можеше да повярва, че този мъж с буйна черна коса, с лице на поет и с непокорно проблясващи сини очи, е неин съпруг. Струваше й се, че никога не ще свикне с тази мисъл.

— О, не. Само… — Тя рязко си пое въздух като усети как дългите му пръсти докосват гърдите й. — Само констатирам факта.

— Господи, говориш като ченге. — Усмихна се и разкопча джинсите й. — Забрави ли, че си в отпуска, Далас?

— Опитвах се да изпробвам рефлексите си. Цели три седмици не съм била на работа, страхувам се, че започвам да реагирам по-бавно.

Той плъзна ръка между бедрата й, при което Ив отметна глава и изстена.

— Рефлексите ти не са притъпени — прошепна Рурк и притегли съпругата си върху мекия, белезникав пясък.

Неговата съпруга! Често си повтаряше тези две думи, когато страстно се любеха, когато тя изтощена лежеше до него. Тази загадъчна и прекрасна жена, която все още не беше опознал напълно, действително му принадлежеше.

Беше я наблюдавал как проследява серийния убиец в тъмната уличка. Бе убеден, че тя ще се заеме със служебните си задължения със същата смелост и решителност, каквито бе проявила при елиминирането на престъпника в онзи въображаем свят.

Възхищаваше се от качествата й, въпреки че не можеше да се примири с мисълта за опасностите, които я дебнеха. След няколко дни ще се завърнат в Ню Йорк и Ив отново ще се заеме със задълженията си, което означаваше, че вече няма да бъдат заедно по двайсет и четири часа. Но сега тя беше само негова.

Рурк добре познаваше задните улички, вонящи на разлагащи се смет и човешка плът. Беше израснал на такава уличка, бе потърсил избавление из задните алеи на Дъблин, а след време беше успял да се избави от бедността и да промени съдбата си. После най-ненадейно се беше появила Ив — стремителна и опасна като смъртоносна стрела — и целият му живот отново се беше променил.

Някога смяташе полицаите за най-големите си врагове, сетне се подиграваше с тях, а сега беше женен за полицайка.

Само преди две седмици беше наблюдавал как Ив пристъпва към него в ефирна рокля от материя с бронзов цвят, а към гърдите си притиска прекрасен букет. Козметичните средства не бяха успели напълно да замаскират синините по лицето й, предизвикани само няколко часа по-рано от пръстите на убиеца. Никога нямаше да забрави очите й, тези необикновени очи с цвят на уиски, които изглеждаха едновременно тревожни и развеселени. Стори му се, че отново чува думите й, когато тя постави длан върху ръката му. „Обещавам да споделям с теб радости и скърби… И дано Бог ни помогне.“

Бяха си разменили брачни халки, които носеха и сега, макар че подобна традиция се смяташе за отживелица в средата на двайсет и първи век. Рурк беше настоял; за него халката беше осезаемо напомняне за обета им, символ на любовта им.

Той взе ръката й и целуна пръста й над гравирания златен пръстен, който беше поръчал специално за нея. Ив продължаваше да лежи със затворени очи. Рурк впери поглед в ъгловатото й лице, в прекалено широката й уста, в късо подстриганата й кестенява коса, която сега беше комично щръкнала.

— Обичам те, Ив — прошепна той.

Лицето й поруменя. „Лесно е да я разчувстваш“ — помисли си той. Питаше се дали Ив осъзнава собствената си добросърдечност.

— Зная. — Тя отвори очи. — Знаеш ли… започвам да свиквам с това.

— Радвам се.

Младата жена се заслуша в ленивото плискане на вълните, в шепота на палмовите листа, полюшващи се от ветреца; вдигна ръка и отметна косата от лицето си. Хрумна й, че човек като Рурк — могъщ, богат и импулсивен — може за секунди да я пренесе сред най-прекрасните кътчета на света. И той действително го беше сторил, за да й достави удоволствие.

— Караш ме да се чувствам щастлива.

— Зная. — Той лъчезарно се усмихна, при което сърцето й затуптя още по-силно. Рурк я повдигна, сякаш беше лека като перце, и й позволи да го възседне. Сетне прекара длани по дългите й, мускулести бедра. — Признаваш ли, че си доволна, задето те принудих да прекараме извън планетата последните дни от медения ни месец?

Ив направи кисела физиономия като си припомни как категорично беше отказала да се качи на междупланетния кораб, а пък Рурк, заливайки се от смях, я беше грабнал на ръце и я беше понесъл по стълбичката, докато свенливата младоженка го обсипваше с ругатни.

— В Париж не беше лошо — високомерно заяви тя. — А седмицата, която прекарахме на острова, бе направо вълшебна. Не разбирам защо трябваше да идваме в този недовършен космически курорт, след като тъй и тъй прекарваме повечето време в леглото.

— Страхуваше се, нали? — усмихнато промълви Рурк. Беше му забавно, че Ив Далас, безстрашната служителка на полицията, се страхува да предприеме първото си междупланетно пътуване. Ето защо се бе постарал през цялото време да я забавлява и да отвлича вниманието й.

— Грешиш — наперено отвърна тя и си помисли: „Бях изплашена до смърт, но никога няма да го призная“. — Само че ме беше яд задето си организирал всичко, без да обсъдиш плановете си с мен.

— Доколкото си спомням, беше заета с разследването на заплетен случай и нямаше време да се занимаваш с уреждането на собственото си сватбено пътешествие. Между другото съм длъжен да отбележа, че беше прелестна булка.

Ив неволно се усмихна.

— Всъщност роклята ми беше прекрасна.

— Не, скъпа, ти беше възхитителна. — Рурк нежно докосна страната й. — Все още не мога да повярвам, че действително ми принадлежиш.

Ив почувства как сърцето й прелива от обич. Сякаш ненадейно я беше връхлетяла огромна вълна и тя безпомощно се опитваше да се задържи върху гребена й.

— Обичам те — прошепна и преди да впие устни в неговите, добави: — Мой си завинаги.

 

 

Вечеряха чак в полунощ. Седяха на обляната от лунната светлина тераса на небостъргача, издигащ се като копие на фона на нощното небе. Това беше бъдещият хотел „Олимп“, който скоро щеше да бъде напълно завършен. Благодарение на усилията и на връзките на Рурк, след по-малко от година курортното селище „Олимп“ щеше да приеме първите гости. Още отсега интересът към него беше огромен и местата в хотелите бяха запълнени по предварителни заявки. Но засега двамата младоженци бяха единствените му обитатели, с изключение на строителните работници, архитектите, инженерите, пилотите и хората от обслужващия персонал, които населяваха огромната космическа станция.

От терасата целият курорт се виждаше като на длан. Ярки прожектори осветяваха строителните площадки, където кипеше денонощна работа. Ив знаеше, че Рурк е наредил в нейна чест да бъдат пуснати огромните фонтани; водните струи с всички цветове на дъгата представляваха неповторима гледка.

Мечтата му беше да й покаже едно от своите творения, да я накара да проумее, че като негова съпруга тя е съпричастна към делата и към проектите му.

„Негова съпруга!“ Тя въздъхна и отпи от леденото шампанско. Още не можеше да проумее как Ив Далас, лейтенант от отдел „Убийства“, се беше омъжила за човека, за когото твърдяха, че е по-богат и по-могъщ от самия Господ Бог.

— Защо имам чувството, че нещо те гризе отвътре, скъпа?

Ив го изгледа и се поусмихна.

— Не е вярно. — Опита от омара, сервиран с истинско разтопено масло (Рурк не понасяше синтетичните заместители), и възкликна: — Господи, изпитвам ужас като си помисля за храната в закусвалнята, с която ще се тровя, щом се върна на работа.

— Защо се притесняваш, и без това непрекъснато се тъпчеш с шоколадчета?

Тя повдигна вежди и присви очи, когато Рурк допълни чашата й.

— Хей, приятелю, нима се опитваш да ме напиеш?

— Позна, любима.

Ив се засмя и той мислено отбеляза, че напоследък съпругата му се смее много по-често и съвсем спонтанно. Младата жена вдигна чашата си и сви рамене.

— Дявол да го вземе, ще ти доставя това удоволствие. А когато главата ми напълно се замая… — Тя изгълта скъпото шампанско на един дъх, сякаш беше вода, и дяволито продължи: — … ще ти устроя незабравимо преживяване.

Рурк усети как страстта му отново се разпалва. Наля шампанско до ръба на чашата си и провъзгласи:

— В такъв случай не е зле и аз да се напия.

— Тук е прекрасно — въздъхна Ив, отмести стола си и с чашата в ръка се приближи до балюстрадата от дялан камък. Хрумна й, че пренасянето на камъните на космическата станция е струвало цяло състояние, но за Рурк нямаше невъзможни неща.

Облегна се на парапета и се загледа в пъстроцветните фонтани, в зданията с необикновено и елегантно архитектурно оформление, чийто разкош щеше да привлича богатите гости, свикнали да пръскат огромни суми за задоволяване на капризите си.

Сградата на казиното вече беше завършена и блестеше в мрака като златиста топка. Подводното осветление на един от дванайсетте басейна беше включено и той напомняше кобалтовосиньо езеро. Ескалаторите, които свързваха зданията, бяха като зигзаговидни сребристи нишки. Сега бяха празни, но само след няколко месеца ще бъдат претъпкани с хора от каймака на обществото. Дамите ще носят великолепни копринени рокли, а блясъкът на скъпоценностите им ще заслепява очите. Богатите ще идват тук заради санаториума, който ще предлага специални кални бани, лечебен масаж за отстраняване на излишните килограми под грижите на внимателни асистентки и на дроиди, готови да задоволят всеки каприз на клиентите. Ще идват да загубят цели състояния в казиното, да консумират скъпи напитки в клубовете и да се любят с проститутките и с жиголата.

Рурк ще им предложи свят на разкош и богатите ще бъдат неотразимо привлечени от него. Ала това не бе светът на Ив, тя се чувстваше неловко, когато бе заобиколена от разточително великолепие. Повече й допадаше напрегнатият живот на лейтенант от полицията, който я сблъскваше с хората от утайката на обществото, с нарушителите на закона, които сякаш обитаваха свой собствен свят. Рурк навярно разбираше чувствата й, защото и той като нея бе израснал сред бедност, заобиколен от престъпници. Затова я беше довел тук сега, когато още можеха да бъдат сами.

— Проектът ти е грандиозен — промълви Ив, обърна се и се облегна на парапета.

— Струва ми се, че преувеличаваш.

— Не. — Тя поклати глава и усети, че е замаяна от шампанското. — Създал си нещо, за което ще се говори векове наред, за което хората ще мечтаят. Вече не си човекът, който в юношеството си се е прехранвал с кражби из уличките на Дъблин.

По лицето му се разля усмивка, той иронично повдигна вежда и заяви:

— Всъщност не съм се променил, лейтенант. Разликата е там, че сега ограбвам хората съвсем законно. Откакто съм женен за полицайка, трябваше да огранича… дейността си.

— Нито дума по този въпрос! — намръщено се сопна младата жена.

— Скъпата ми Ив. — Той стана, взе бутилката и се приближи до съпругата си. — Май строгата блюстителка на закона все още не може да се примири с мисълта, че се е омъжила за човек с тъмно минало. — Отново напълни чашата й и продължи: — За човек, когото само преди няколко месеца подозираше в извършването на убийство!

— Имам усещането, че ти доставя удоволствие да се преструваш на по-черен от дявола.

— Точно така. — Рурк нежно докосна лицето й, по което синините бяха избледнели, но той продължаваше да ги вижда. — Честно казано, понякога се тревожа за тебе. — „Не понякога, а непрекъснато“, мислено добави той.

— Знаеш, че ме бива.

— Вярно е. Ти си единственото ченге, от което се възхищавам. Каква ирония на съдбата — да се влюбя в жена, която е посветила живота си на закона!

— А пък аз не мога да повярвам, че съм се свързала с човек, който може да продава и да купува цели планети, за да задоволи прищевките си.

— Не си се свързала, а си се омъжила. — Рурк се засмя, обърна я с гръб към себе си и докосна с устни тила й. — Хайде, кажи, че съм ти съпруг. Няма да се задавиш.

Ив си каза, че трябва да се успокои и се отпусна в прегръдките му.

— Остави ме да свикна с тази мисъл… Знаеш ли, чувствам се прекрасно тук, заедно с теб.

— Да разбирам ли, че не съжаляваш, задето те принудих да вземеш три седмици отпуска?

— Не си ме принуждавал.

— Не, само трябваше да ти натяквам. — Той шеговито захапа ухото й. — Да те тормозя. — Дланите му обгърнаха гърдите й. — Да те моля.

Младата жена презрително изсумтя.

— Не вярвам в живота си да си се молил за каквото и да било. Но действително ме изтормози с натякванията си. Не съм взимала толкова голяма отпуска от… всъщност никога.

Рурк реши да не й напомня, че и сега не минава ден, през който тя да не се изправи срещу въображаем престъпник чрез програмата за виртуална реалност. Вместо това престорено шеговито възкликна:

— Какво ще кажеш да отсъстваш още една седмица от любимия ти полицейски участък?

— Рурк, нали се уговорихме…

— Пошегувах се, скъпа. Изпий си шампанското. Още не си достатъчно замаяна за онова, което съм намислил.

— Нима! — Сърцето й подскочи и тя се почувства нелепо. — И какво си намислил?

— Няма да ти е интересно, ако предварително ти го съобщя. Да речем, че е нещо, с което ще бъдем заедно през оставащите ни четирийсет и осем часа на станцията.

— Не думай! Смяташ ли, че ще издържиш цели две денонощия? — Тя се засмя и пресуши чашата си. — Кога започваме?

— Меденият месец е най… — Рурк млъкна и се намръщи, когато се разнесе мелодично позвъняване. — Предупредих персонала да не ни безпокои. Стой тук. — Той загърна халата й, който току-що беше разкопчал. — Ще ги отпратя, ако ще накрая на света.

— Няма да е зле да донесеш още една бутилка. — Младата жена наля последното шампанско в чашата си. — Някой е изпил всичко.

Рурк се усмихна, отвори вратата към дневната и прекоси просторното помещение със стъклен таван, което беше застлано с пухкав килим. Искаше му се да обладае Ив тук, под студените звезди, които обсипваха небосвода. Извади от порцелановата ваза прекрасна бяла лилия, представяйки си как ще посвети съпругата си в тайните на любовната игра.

Все още се усмихваше, когато слезе по разкошната мраморна стълба и се озова във фоайето с позлатени стени. Включи камерата, поставена над входната врата, очаквайки да види на монитора някой сервитьор, когото да изпрати по дяволите. Каква беше изненадата му, когато на екрана се появи лицето на един от помощниците му.

— Картър, какво се е случило?

Инженерът докосна челото си. Беше блед като платно и по лицето му се стичаше пот.

— Сър, боя се, че ви нося лоша вест. Спешно трябва да поговорим. Моля ви.

— Добре. Идвам след минута. — Рурк въздъхна, изключи монитора и освободи сложния заключващ механизъм на вратата. Картър беше прекалено млад за отговорния си пост, но го беше заслужил, тъй като бе истински гений в областта на архитектурата. Рурк си помисли, че ако е възникнал някакъв проблем, най-добре е незабавно да го разрешат. Отвори вратата и попита:

— Свършихте ли с отстраняването на повредите по асансьора?

— Не… всъщност… да, сър. Сега всичко е наред.

Рурк видя, че младият мъж трепери и раздразнението му се изпари.

— Да не би да се е случила трудова злополука? — Хвана Картър под ръка, въведе го в дневната и го накара да седне. — Ранен ли е някой?

— Не зная… какво, злополука ли? — Той примигна, очите му бяха изцъклени. — Добър вечер, госпожице. Извинете… госпожо. Или пък трябва да ви наричам лейтенант… — избърбори, когато забеляза Ив. Понечи да стане, но тя го побутна обратно на стола.

— Изпаднал е в шок — обърна се младата жена към Рурк, сетне нареди: — Донеси ми от онова силно бренди, което ми предлагаше вчера. — Приклекна пред инженера и забеляза, че зениците му са стеснени и са с размерите на главички на топлийки. — Слушайте, Картър, нали така ви беше името? Опитайте да се овладеете.

— Аз… — Младежът пребледня още повече и лицето му доби восъчен цвят. — Май ще по…

Ив натисна главата му между коленете му.

— Хайде, поеми си въздух! Рурк, къде е брендито? — Протегна ръка и пое подадената й чаша.

— Дръж се, Картър. — Рурк му помогна да се облегне назад. — Изгълтай това.

— Добре, сър.

— За бога, престани да ми викаш „сър“!

Лицето на младежа поруменя или под въздействието на алкохола, или от смущение.

— Извинете. Мислех, че ми се е разминало. Дойдох направо тук. Не знаех дали… не знаех как да постъпя. — Той закри лицето си с длан като дете, което гледа филм на ужасите и се страхува от следващата сцена. Пое си дълбоко въздух и избърбори: — Става дума за Дру. Дру Матиас, моят съквартирант. Мъртъв е.

От гърдите му се изтръгна приглушен стон. Жадно отпи от брендито и се задави.

Рурк се вцепени. Много добре си спомняше Матиас: червенокос и луничав млад мъж, който беше експерт в областта на електрониката и по-специално — на аутотрониката.

— Къде е той, Картър? Какво се е случило?

— Дойдох първо при вас — повтори младежът и по бледите му страни му избиха червени петна. — Реших, че ще кажа на вас и на съпругата ви. Нали тя е от полицията, сигурно ще знае как да постъпим.

— Какво общо има тук полицията? — Ив взе чашата от треперещата му ръка.

— Мисля… че той се е самоубил, лейтенант. Като влязох в дневната, го видях да виси от тавана, а лицето му беше… О, господи!

Той закри собственото си лице с длани, а Ив се обърна към Рурк:

— Кой изпълнява функциите на полицията на тази станция?

— Охранителната дейност е автоматизирана… — Той я изгледа и кимна. — Лейтенант, май ще се наложи да се заемеш със случая.

— Добре. Ще ми бъдат необходими аудио- и видеозаписващи устройства, пликчета за веществените доказателства, пинсети, няколко четчици.

Тя нетърпеливо разроши косата си и недоволно въздъхна. Рурк едва ли разполагаше със специалната апаратура, която с голяма точност определяше кога е настъпила смъртта. Липсваха и скенерът, „метачите“ от лабораторията, както и специалните химикали за откриване на пръстови отпечатъци, които бяха задължителни при огледа на местопрестъплението.

Е, все щеше да измисли нещо. Отново се обърна към съпруга си:

— Надявам се, че тук поне има лекар. Повикай го. Ще трябва да замести патолога. Отивам да се облека.

 

 

Повечето от инженерите живееха в довършените крила на хотела. Картър и Матиас очевидно си бяха допаднали и се бяха настанили в разкошен двустаен апартамент. Докато слизаха с асансьора към десетия етаж, Ив подаде на Рурк записващото устройство с размерите на човешка длан.

— Знаеш как да работиш с това, нали?

Той иронично повдигна вежда. Уредът беше произведен от една от многобройните му компании.

— Мисля, че ще се справя.

— Добре. — Ив опита да се усмихне. — Разчитам на теб. Как си, Картър?

— Мисля, че се оправих. — Но когато слезе от асансьора, младежът тръгна, залитайки по коридора като пияница, който иска да докаже, че може да върви по права линия. На два пъти избърса потната си длан в панталоните си, докато успее да я притисне към електронното устройство за отключване. Когато вратата се плъзна встрани, той отстъпи назад и промърмори:

— Предпочитам да остана отвън.

— Не мърдай оттук — предупреди го Ив. — Възможно е да ми потрябва помощта ти.

Тя влезе в апартамента. Лампите я заслепиха — осветлението беше включено на максимална степен. Оглушителна музика се разнасяше от уредбата на стената: някаква певица извиваше глас в ритъма на хард рок; изпълнението напомни на Ив за приятелката й Мейвис. Подът беше облицован с морскосини плочки и създаваше илюзията за водна повърхност. Покрай двете стени на дневната бяха инсталирани няколко компютъра. Очевидно младите инженери бяха превърнали апартамента в допълнително работно помещение.

Ив забеляза куп дрехи върху канапето, очила за пренасяне във виртуалната реалност, поставени на масичката за кафе, редом с три кутии бира (две от които вече бяха празни и приготвени за рециклиране) и купа със солени бисквити, ароматизирани с различни подправки.

Вдигна поглед — голото тяло на Дру Матиас се полюшваше от синия стъклен полилей. Шията на мъртвеца беше пристегната с примка от усукани чаршафи.

— По дяволите! — възкликна Ив. — Какъв младок, не вярвам да е на повече от двайсет.

— Позна. — Рурк стисна устни и се загледа в момчешкото лице на Матиас, което беше станало мораво. Очите на младежа бяха изцъклени и сякаш заплашваха да изскочат от орбитите, устните му бяха разтегнати в страховита гримаса, наподобяваща усмивка — жестока прищявка на покосилата го смърт.

— Хайде да се заемаме за работа. — Ив задиктува на записващото устройство: — Говори лейтенант Ив Далас от нюйоркската полиция. Заемам се с този случай до пристигането на галактическите полицейски власти. В стая № 136 на Гранд хотел „Олимп“ е открито тялото на Дру Матиас. Съществуват подозрения за насилствена смърт. Първи август, две хиляди петдесет и осма година, един нула нула часът.

— Искам да го сваля — обади се Рурк. Въпреки че отлично познаваше съпругата си, все още се учудваше как е възможно за броени секунди тя да се превърне от любяща жена в опитна полицейска служителка.

— Изчакай. Не можеш да го съживиш, а аз искам да заснема помещението, преди да е преместено каквото и да било. — Тя се обърна и попита: — Докосвал ли си нещо, Картър?

— Не. — Младият мъж избърса устните си с опакото на дланта си. — Отворих вратата и влязох. Веднага забелязах Дру. Той… моментално се набива в очите. Навярно съм останал неподвижен цяла минута. Знаех, че е мъртъв. Видях лицето му.

— Предлагам да минеш през другата врата и да си полегнеш в спалнята. По-късно искам да си поговорим.

— Съгласен съм.

— И не съобщавай никому за случилото се.

— Добре.

Ив заключи вратата. Извърна очи към Рурк и погледите им се срещнаха. Тя сякаш прочете мислите му: някои хора, между които и съпругата му, вечно бяха преследвани от смъртта.