Серия
В смъртта (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Immortal In Death, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 88 гласа)
Корекция
ultimat (2009)
Сканиране
?
Сканиране и разпознаване
savagejo (2009)
Допълнителна корекция
ganinka (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Безсмъртие в смъртта

ИК „Златорогъ“, 1997

ISBN: 954-437-046-3


„Красотата е погубен дар…“

Байрон

„Дари ми безсмъртие с целувка.“

Кристофър Марлоу

Първа глава

Мисълта, че ще се омъжва, я изпълваше с ужас. Всъщност Ив се питаше как изобщо се е решила на подобна стъпка. За бога, та нали преди всичко беше ченге! От десет години работеше в полицията и твърдо вярваше, че ченгетата трябва да останат необвързани, за да се отдадат изцяло на професията си. Абсурдна й се струваше идеята, че може да изразходва еднакво време, енергия и чувства за защитата на закона с неговите плюсове и минуси, и за семейните задължения, които носеха радости и неволи. Успехът, в което и да е от двете поприща — Ив бе установила от наблюдение, че бракът е вид професия — изискваше къртовски труд и безброй безсънни нощи. Живееше в 2058 година — епоха на невероятен технически прогрес, ала брачната институция не беше претърпяла особена еволюция. За Ив обвързването със съпруг беше равностойно на затвор.

И все пак през тази прекрасна лятна утрин, използвайки един от скъпоценните си почивни дни, което й се случваше толкова рядко, тя отиваше да пазарува. Не можа да се сдържи и потръпна. Стомахът я сви при мисълта, че не отива просто на пазар, а да избере сватбената си рокля.

Факт, който доказваше, че е напълно обезумяла.

Разбира се, вината изцяло беше на Рурк. Бе успял да изтръгне съгласието й в момент, когато, окървавени и пребити, бяха щастливи, че са оцелели. Когато един мъж е дяволски умен и достатъчно добре познава „жертвата“ си, той избира най-невероятното време и място, за да й предложи брак, а тя няма никакъв шанс. Особено ако е жена като Ив Далас.

— Изглеждаш така, сякаш се готвиш да заловиш с голи ръце банда наркомани — отбеляза Рурк.

Ив нахлузи обувката си и го изгледа от главата до петите. Помисли си, че е безбожно красив. Чертите му издаваха силен характер, устните му бяха като изваяни от скулптор, сините му очи сякаш проникваха в душата й. Гъстата му черна коса напомняше грива. Успееше ли човек да откъсне поглед от лицето му, щеше да забележи, че тялото му е също така великолепно. Лекият ирландски акцент допълваше очарованието на Рурк и го правеше неустоим за нежния пол.

— Онова, което ми предстои, е много по-неприятно — отвърна Ив и се намръщи, щом долови плачливите нотки в гласа си. Един от принципите й беше никога да не се оплаква. Но в действителност предпочиташе да влезе в ръкопашен бой с наркомани, отколкото да обсъжда дължината на някаква си рокля.

За бога, навярно си е загубила ума!

Едва се сдържа да не изругае и с присвити очи изгледа Рурк, който прекоси просторната спалня. Когато се отпусна до нея на леглото, тя си каза, че понякога присъствието му я кара да се чувства нелепо.

Рурк повдигна брадичката й и заяви:

— Луд съм по теб!

Ив все още не можеше напълно да повярва, че мъжът с невероятните сини очи и с лице на обречен ангел, сякаш излязъл от картините на Рафаел, е безумно влюбен в нея.

— Рурк! — Тя с усилие сподави въздишката си. Много по-безстрашно би посрещнала нападението на обезумял мутант, въоръжен с лазер, отколкото проявата на подобни искрени чувства. — Не е необходимо да дрънкаш врели-некипели. Вече обещах, че ще се омъжа за теб и няма да се отметна.

Той иронично повдигна вежда. Питаше се как е възможно Ив да не осъзнава колко е привлекателна дори сега, когато кестенявата й, зле подстригана коса беше щръкнала във всички посоки, а между очите й с цвят на уиски се очертаваше дълбока бръчка, издаваща тревогата и притеснението й. Днес дори милувките му не можеха да я накарат да престане да мърмори.

— Скъпа Ив. — Целуна леко смръщените й устни, сетне трапчинката на брадичката й. — Изобщо не съм се съмнявал, че ще го сториш. — Разбира се, не се издаде, че подобна мисъл му беше хрумвала неведнъж. — Снощи се прибра толкова късно, че не успях да разбера какви са плановете ти за днес. Самият аз имам доста задачи.

— Когато заловихме Байнс, минаваше три часът.

— Значи си го пипнала?

— Попадна ми право в ръцете — беше толкова друсан, че едва ли осъзнаваше какво върши. — Усмихна се, но някак жестоко, като ловец, който най-сетне се е добрал до плячката си. — Проклетият убиец сякаш дойде по поръчка, като покорен персонален дроид.

— Радвам се за теб. — Рурк я потупа по рамото и се изправи. Слезе от платформата, отиде до гардероба и огледа саката, питайки се кое да облече. — Какво ти предстои днес? Навярно трябва да напишеш и предадеш рапортите си?

— Днес имам почивен ден.

— Нима? — Рурк се обърна, по лицето му беше изписано смущение. Очевидно за миг бе забравил тъмносивото, копринено сако, което се готвеше да облече. — Ако искаш, ще променя програмата си за следобеда.

Което, според Ив, беше все едно генерал да промени плановете си за предстоящо сражение. В света на Рурк бизнесът беше като изтощителна, но доходна война.

— Не е необходимо, защото съм заета. — Тя отново несъзнателно се намръщи, сетне промърмори: — Нали знаеш, трябва да си купя сватбената рокля.

Лицето на Рурк засия. Думите й бяха равностойни на любовно обяснение.

— Сега разбирам защо си толкова нервна. Нали ти обещах да се погрижа за това?

— Няма да стане. Сама ще избера и ще купя венчалната си рокля. Знай, че не се омъжвам за теб заради проклетите ти пари!

Рурк облече елегантното сако и закачливо се усмихна.

— Защо се омъжваш за мен, лейтенант? — Лицето й стана още по-мрачно, но той търпеливо продължи: — Изброй ми поне няколко причини.

— Защото си твърдоглав и никога не приемаш отрицателен отговор.

— За този отговор не получаваш точка. Опитай отново.

— Защото съм изгубила разума си.

— С това изявление няма да спечелиш пътуване за двама до Тропическия свят на звезда 50.

Ив колебливо се усмихна.

— Може би съм влюбена в теб.

— Възможно е. — Доволен от отговора й, той се приближи до нея и сложи ръце на раменете й. — Хайде, скъпа, усмихни се, пазаруването не е толкова страшно. Просто вкарваш няколко специални програми в компютъра, избираш най-подходящата рокля и я поръчваш.

— Това и мислех да сторя. — Тя забели очи. — Обаче Мейвис заяви, че идеята ми е нелепа.

— Мейвис? — Рурк леко пребледня. — Мила, нали не отиваш да пазаруваш заедно с нея?

Реакцията му успя леко да подобри настроението на Ив.

— С нея отивам. Имала някакъв приятел дизайнер.

— Боже мой!

— Твърди, че бил страхотен и че много скоро щял да се прочуе. Имал малък магазин в Сохо.

— Предлагам да се оженим незабавно. Още сега. Изглеждаш прекрасно, Ив.

Усмивката й стана още по-широка.

— Изплаших ли те?

— Направо ме потресе.

— Добре, сега сме квит. — Доволна, че е успяла да му го върне, тя се наведе и го целуна. — През следващите няколко седмици навярно няма да мигнеш от безпокойство, питайки се как ли ще съм издокарана в деня на сватбата. А сега е време да тръгвам. — Докосна лицето му и добави: — Имам среща с Мейвис след двайсет минути.

— Ив! — Той сграбчи ръката й. — Обещай ми, че няма да избереш нещо абсурдно.

— Какъв по-голям абсурд от това, че се омъжвам?

 

 

Надяваше се, че Рурк ще бъде като на тръни през целия ден, та поне мъничко да му отмъсти. Почти се беше примирила с мисълта, че ще сключва брак, но цялата изтръпваше, като си представяше самата сватба — булчинска рокля, купища цветя, музика, тълпи от хора, изказващи благопожеланията си. Истински кошмар!

Докато в главата й се въртяха мрачни мисли, тя караше бързо по Лекс авеню към центъра на града. Рязко натисна спирачките и изруга продавача, който беше навлязъл с количката си в насрещното платно. Не стига, че нарушаваше правилата за движение, но от миризмата на преварените кренвирши, разнасяща се от количката му, й се повдигна.

Без да се съобразява със забраната да се използват клаксони в града, шофьорът на таксито зад нея наду сирената и забълва ругатни по високоговорителя си. Група туристи, въоръжени с камери с размерите на човешка длан, компютърни карти и бинокли, смаяно се взираха в шеметно движещите се превозни средства. Ив поклати глава като забеляза как сръчен уличен крадец си запробива път сред тях. Когато се приберат в хотела, ще открият, че от джобовете им липсват по няколко кредитни жетони. Ако имаше време и място, където да паркира, Ив би подгонила крадеца. Но след секунда той изчезна от погледа й, шмугвайки се на въздушните си кънки сред тълпата.

„Това е Ню Йорк! — Ив леко се усмихна. — Когато си в този град, рискуваш много.“

Обичаше тълпите пешеходци, шума, непрекъснатия трескав ритъм на града. Тук човек никога не оставаше сам, ала никой не му натрапваше приятелството си. Ето защо беше дошла в Ню Йорк преди толкова много години.

Не жадуваше за непрекъснато общуване със себеподобните си, но големите пространства и самотата я изнервяха. Беше дошла в този град с мечтата да стане полицай, тъй като вярваше в реда и в закона; нещо повече — те й помагаха да оцелее. Не можеше да промени ужасното си детство, откъслечни спомени за което от време на време нахлуваха в паметта й. Но самата тя се беше променила. Превърна се в жената със силен характер, която незнаен социален работник беше нарекъл Ив Далас.

Сега й предстоеше нова промяна. След няколко седмици ще бъде не само лейтенант от отдел „Убийства“, а съпруга на Рурк. Въпросът как ще съчетава професионалните и семейните задължения представляваше много по-сложна загадка за нея от който и да било случай в дългогодишната й работа в полицията.

Двамата с Рурк бяха изоставени деца, които не знаеха какво е родителска обич и ласка. От малки бяха подложени на жестокости и малтретиране. Понякога Ив се питаше дали точно това не ги е сближило. И двамата знаеха какво е да си беден и незначителен, гладен, изплашен и отчаян; и двамата се бяха издигнали благодарение на собствените си усилия. Може би взаимното привличане се дължеше единствено на секса, на стремежа им да обичат и да бъдат обичани, да изпитват душевна близост, която Ив смяташе за невъзможна, преди да срещне Рурк.

„Интересен проблем за доктор Майра“ — каза си тя, като си спомни за психоложката, с която често се консултираше.

Но сега не бива да размишлява нито за миналото, нито за бъдещето. Достатъчно грижи има в момента.

На три пресечки от Грийн стрийт успя да намери свободно място за паркиране. Претърси джобовете си, откри необходимите жетони, които роботът поиска с глас на малоумен, заглушаван от атмосферните смущения, и пусна в автомата достатъчно, за да осигури престоя на колата си за два часа. Каза си, че ако посещението при модния дизайнер й отнеме повече от това време, положително ще се наложи да й надянат усмирителна риза. Мисълта, че ще я глобят за неправилно паркиране, не я тревожеше ни най-малко.

Пое си дълбоко въздух и се огледа. Не идваше често в тази част на града. Убийства се извършваха навсякъде, но все пак Сохо беше крепост на млади и начинаещи хора на изкуството, които уреждаха недоразуменията си на чашка евтино вино или черно кафе.

Сега лятото се бе възцарило в този квартал. Количките на продавачите на цветя преливаха от рози — червените и розовите си съперничеха с хибридните сортове на райета. Равномерният шум от превозните средства изпълваше улиците, вагоните на въздушната железница преминаваха с громолене, като се позадъхваха върху надлезите. Пешеходците предпочитаха да се движат по тротоарите, макар някои да използваха конвейерните ленти. Почти всички носеха широките роби, така модни сега в Европа, претенциозни сандали, странни украшения за глава и блестящи верижки на ушите, които достигаха чак до раменете.

На всеки ъгъл и почти пред всеки магазин художници излагаха акварели, картини с маслени бои и компютърни графики, съперничейки си с продавачите на храна, които рекламираха хибридни плодове, ледено кисело мляко и зеленчукови пюрета без консерванти.

Членове на Сектата на непокварените, които живееха предимно в Сохо, вървяха бавно по тротоарите. Главите им бяха обръснати, снежнобелите им роби се влачеха по земята, а очите им налудничаво проблясваха. Ив подаде няколко жетона на един от тях, който изглеждаше особено благочестив и беше възнаградена със сияйна усмивка и лъскаво камъче.

— Неопетнена любов! — възкликна младежът. — Неопетнено щастие!

— Добре де — промърмори Ив и побърза да се отдалечи.

Пообиколи квартала, докато открие ателието на многообещаващия дизайнер Леонардо. Заемаше третия етаж на една сграда, а витрините бяха отрупани с толкова странни по цвят и кройка тоалети, че Ив нервно преглътна. Предпочиташе семплите дрехи, които Мейвис наричаше „скучни и неугледни“.

Ив се качи на елеватора, за да разгледа по-отблизо витрините на ателието и установи, че Леонардо също няма вкус към „скучното и неугледното“.

Стомахът отново я сви, този път по-силно, докато се взираше в изложените тоалети, украсени с пера и мъниста, и в триката, изработени от каучук, обагрен в различни цветове. Макар че би изпитала огромно удоволствие при вида на ужасеното лице на Рурк, все пак не възнамеряваше да се омъжи в костюм от каучук.

Ала това съвсем не бе всичко. Очевидно Леонардо смяташе рекламата за разковничето на успеха. В центъра на витрината призрачно бял манекен без лице беше обвит с прозрачни шалове, които вибрираха така, сякаш коприната беше жива.

Ив сякаш я усети как пълзи по кожата й и настръхна. Помисли си: „Да пукна, ако отида там!“. Обърна се да побегне и връхлетя върху Мейвис.

— Моделите му са върхът, нали? — Певицата прегърна Ив през кръста, като й попречи да побегне, и замечтано се втренчи във витрината.

— Слушай, Мейвис…

— Освен това има невероятни хрумвания. Наблюдавала съм го как скицира с помощта на компютъра. Идеите му са щури.

— В случая съм съгласна с теб. Мисля, че…

— Леонардо умее да проникне в душата на всяка жена — прекъсна я певицата, която добре познаваше душата на Ив и знаеше, че приятелката й е готова да избяга. Самата Мейвис беше облечена с гащеризон в бяло и златисто, който я правеше да изглежда ефирна като фея, и носеше обичайните си обувки с подметка, дебела десетина сантиметра. Отметна буйната си, къдрава коса, която днес беше боядисана в черно с бели кичури, преценяващо изгледа приятелката си и се усмихна.

— Гарантирам, че ще те превърне в най-страхотната булка в Ню Йорк.

— Мейвис, изслушай ме. — Ив присви очи, давайки знак, че не ще допусне отново да я прекъсват. — Искам рокля, в която няма да се чувствам като пълен идиот.

Лицето на певицата засия, тя притисна ръка до гърдите си, при което наскоро татуираното върху бицепса й сърце с крила сякаш запулсира.

— Далас, имай ми доверие. — Сетне я дръпна обратно на елеватора.

— Говоря съвсем сериозно, Мейвис. Предпочитам да си поръчам рокля по компютърния каталог.

— Само през трупа ми — промърмори приятелката й и решително се запъти към входа на сградата, като повлече Ив след себе си. — Моля те поне да разгледаш моделите и да поговориш с Леонардо. По дяволите, дай му един шанс! — Тя гневно се нацупи, като заплашителното й изражение се подчертаваше от тъмновиолетовото й червило. — Хайде, не бъди толкова жестока.

— По дяволите, престани да ме агитираш. Нали все пак съм тук.

Поруменяла от постигнатия успех, Мейвис застана пред бръмчащата охранителна камера.

— Мейвис Фрийстоун и Ив Далас. Имаме уговорена среща с Леонардо.

Външната врата със скърцане се отвори. Певицата се отправи към старомодния асансьор, който представляваше метална клетка, и заяви:

— Тази сграда е много ретро. Смятам, че Леонардо не бива да я напусне дори след като се прочуе. Обстановката някак си се връзва с образа на ексцентричния художник.

— Права си. — Ив затвори очи и безмълвно отправи молитва към Всевишния, докато асансьорът с полюшване се изкачваше до третия етаж. Зарече се, че когато си тръгне, няма да рискува и ще слезе по стълбището.

— Не бъди предубедена — нареди Мейвис — и остави всичко в ръцете на Леонардо. Скъпи! — възкликна след секунда и сякаш изплува от мръсния асансьор в ателието, което бе претъпкано с материи и дрехи в най-невероятни цветове.

Ив неволно й се възхити.

— Мейвис, гълъбицата ми! — провикна се в отговор Леонардо.

Ив го гледаше, онемяла от смайване. Дизайнерът, носещ името на прочутия художник, беше двуметров исполин с невероятно широки плещи. Широката му роба без ръкави, обагрена в невероятните цветове на марсиански залез, разкриваше огромните му бицепси. Лицето му беше обло като месечина, кожата му с цвят на мед беше плътно обтегната върху изпъкналите му скули. Очите му бяха като златни монети, а когато широко се усмихна, диамантът върху страната му проблесна.

Сграбчи Мейвис в прегръдките си и грациозно я завъртя. Сетне впи устни в нейните и страстно я целуна, което подсказа на Ив, че ги свързва нещо повече от любовта към изкуството и модата.

— Леонардо! — Усмихната до уши, Мейвис прокара пръстите си със златист маникюр през гъстата къдрава коса, достигаща до раменете му.

— Кукличката ми!

Докато ги слушаше как си гукат, Ив едва не повърна от отвращение. Отчаяно забели очи към небето и си каза, че безсъмнено е попаднала в капан. Приятелката й отново бе влюбена.

— Днес косата ти е направо вълшебна. — Леонардо докосна с показалеца си, дебел като кренвирш, черно-белите кичури на Мейвис.

— Надявах се да ти хареса. А това… — направи театрална пауза, сякаш щеше да представи породисто куче, което е носител на безброй награди, и додаде: — … това е Далас.

— О, да, щастливата младоженка. Радвам се да се запозная с вас, лейтенант Далас. — Той продължи да прегръща приятелката си с едната си ръка, а с другата сграбчи дланта на Ив. — Мейвис ми е говорила толкова много за приятелката си от полицията.

— Нима? — Ив изгледа изпод око певицата. — Но е пропуснала да ми разкаже по-подробно за вас.

Леонардо се изсмя толкова гръмко, че замалко не оглуши Ив, която също неволно се усмихна.

— Моята гълъбичка понякога е адски потайна. А сега е време за една освежителна напитка. — Той се обърна с грациозност, която беше невероятна за гигантския му ръст, и излезе от помещението, при което многоцветната му роба затрептя с всички багри на дъгата.

— Страхотен е, нали? — прошепна Мейвис с очи, блеснали от любов.

— Не отричай, че спиш с него.

— Не можеш да си представиш колко… е изобретателен. Колко е… — Певицата дълбоко въздъхна и докосна гърдите си. — Леонардо е истински магьосник в секса.

— Това изобщо не ме интересува. — Ив свъси вежди и се огледа.

Ателието беше просторно, с висок таван, навсякъде се виждаха различни платове, спускащи се като тъмночервени каскади и абаносови водопади по стените, стелещи се върху масите и върху пода като бледозелени езера.

— Господи! — успя да прошепне тя, почти онемяла от смайване.

Освен платовете, по масите, столовете и на пода бяха натрупани подноси и купи, преливащи от лъскави панделки, ширити и най-различни копчета. И още шарфове, колани, шапки и воали, нахвърляни до недовършени рокли от блестящи материи, обсипани с фалшиви скъпоценни камъни и с дълбоки деколтета. В ателието се носеше натрапчивата миризма на тамян, примесена с аромата на стотици цветя.

Ужасена и пребледняла, Ив се обърна към приятелката си и заяви:

— Мейвис, може би съм пропуснала да ти го кажа, но искрено те обичам. А сега изчезвам и нито дума повече!

— Далас! — Певицата нервно се изкикоти и я сграбчи за ръката. За такава крехка жена беше учудващо силна. — Отпусни се. Поеми си въздух. Гарантирам, че Леонардо ще те уреди с невиждана рокля.

— По-скоро добре ще ме подреди. Именно от това се страхувам.

— Лимонов чай с лед — обяви Леонардо с мелодичния си глас, като се появи иззад завесата от изкуствена коприна с поднос, върху който бяха поставени три чаши. — Моля ви, скъпи госпожи, седнете, чувствайте се като у дома. Та нали трябва да се опознаем, преди да пристъпим към работа.

Без да откъсва поглед от вратата, Ив седна на ръба на един стол и колебливо промърмори:

— Слушай, Леонардо, навярно Мейвис не ти е обяснила всичко. Разбираш ли, аз съм…

— Детектив от отдел „Убийства“. Чел съм за вас — галантно обяви дизайнерът и се настани до Мейвис на канапето с необикновена форма, като певицата почти се озова в скута му. — Последният случай, който разследвахте беше широко отразен от медиите. Признавам, че ми направихте голямо впечатление. Подобно на мен вие също разгадавате различни тайни.

Ив отпи от чая и с изненада установи, че е великолепен.

— Какво общо има работата ти с разрешаването на загадки?

— Нима не разбирате? Когато видя една жена, моментално си представям каква дреха ще й подхожда най-много. Сетне се залавям да открия коя е тя, с какво се занимава, как живее. Какви са стремежите и мечтите й, как изглежда в собствените си очи. Накрая взимам предвид всичко това и подреждам късчетата от мозайката, за да създам образа на тази жена. Сега разбирате, че отначало тя е загадка, която трябва да разреша.

Без да се свени, Мейвис похотливо го изгледа и въздъхна:

— Казах ли ти, че е истински вълшебник, Далас?

Леонардо широко се усмихна и я целуна зад ухото.

— Приятелката ти е притеснена, гълъбчето ми. Страхува се, че ще я издокарам в розова рокля с пайети.

— Великолепно хрумване, скъпи.

— Вероятно в подобен тоалет ти ще изглеждаш главозамайващо, миличка. — Той отново се обърна към Ив и усмивката му стана още по-лъчезарна. — Значи ще се омъжвате за загадъчния и могъщ Рурк?

— Натам вървят нещата — мрачно промърмори тя.

— Запознали сте се, докато сте разследвала… случая Деблас, ако не се лъжа. И сте го пленила с кехлибарените си очи и със сериозната усмивка.

— Не намирам, че съм…

— Естествено — прекъсна я дизайнерът, — тъй като не можете да се видите през неговите очи. Или през моите. Когато ви погледнат, мъжете забелязват една силна и смела жена, която едновременно е толкова крехка и уязвима.

— Я признай, действително ли си дизайнер, или пък си психоаналитик? — заядливо попита Ив.

— В нашата професия тези две понятия са свързани. Кажете, лейтенант, как Рурк успя да ви спечели?

— Да не съм трофей, че да ме печели! — тросна се младата жена и отмести чашата си.

— Великолепно! — Леонардо притисна дланите си една към друга и замалко не се разплака. — Вие сте огнена, независима жена, но дълбоко в душата си мъничко се страхувате. Ще бъдете приказна младоженка. А сега да се залавяме за работа. Елате с мен. — Той се изправи.

Ив също стана и заяви:

— Слушай, не виждам смисъл взаимно да си губим времето. Просто ще си поръчам…

— Елате с мен — повтори Леонардо и я хвана за ръката.

— Ив, дай му една възможност — обади се Мейвис.

За да й достави удоволствие, Ив позволи на дизайнера да я преведе покрай и под водопада от най-различни материи, докато се озоваха в шивалнята, също така претъпкана с материали и недовършени проекти.

Когато забеляза компютъра, на Ив й поолекна на сърцето. Но радостта й беше преждевременна, защото се озърна и забеляза окачени по стените скици, изработени с помощта на същия този компютър, от които я побиха тръпки. В сравнение с тях розовата рокля с пайети би била връх на елегантността.

Манекените със странно издължени тела приличаха на мутанти. Някои носеха само пера, голотата на други се прикриваше от изкуствени скъпоценни камъни. Няколко бяха облечени в подобия на дрехи, изработени в невероятен стил — със заострени яки и поли с размерите на носна кърпа, гащеризоните пък плътно прилепваха към тялото — манекените приличаха на участници в парада по случай Хелоуин.

— Мостри за първото ми ревю — гордо обяви Леонардо. — Нали разбирате — висша мода с привкус от ежедневието. Девизът ми е: дръзко, уникално, шокиращо.

— Прекрасни са! — възкликна Мейвис.

Ив й хвърли убийствен поглед и скръсти ръце.

— Май забравих да спомена, че бракосъчетанието ще се извърши у дома и ще присъстват само неколцина приятели.

— Ъ-хъ. — Леонардо вече се бе настанил пред компютъра и пръстите му пробягваха по клавиатурата. — Вижте тази… — На екрана се появи скица, от която кръвта на Ив се смръзна.

Роклята беше с цвят на урина и бе украсена с мръснокафяви волани, спускащи се от фестонираното деколте чак до подгъва на полата, която беше триъгълна и към нея бяха пришити изкуствени камъни с големината на детско юмруче. Ръкавите бяха толкова тесни, че на всяка жена, дръзнала да облече това творение, положително биха й изтръпнали пръстите.

Леонардо натисна друг клавиш и Ив имаше удоволствието да види, че гърбът на роклята е изрязан далеч под кръста и обточен с пухкави пера.

— Изобщо не ви подхожда — каза Леонардо и гърлено се засмя при вида на пребледнялото лице на Ив. — Извинете, не устоях на изкушението… на вас… ще подхожда по-семпла дреха с изчистени линии, но не прекалено женствена — разсъждаваше на глас той, докато продължаваше да работи. Постепенно на екрана се оформи нова скица.

Пъхнала ръце в джобовете си, Ив го наблюдаваше и си мислеше, че сътворяването на един модел изглежда толкова лесно. Роклята беше едновременно семпла и елегантна, с малко деколте, с дълги ръкави, които завършваха с островърхи маншети. Все още като на тръни младата жена очакваше Леонардо да добави украшения и висулки, които да развалят целия ефект.

— Добре… още няколко детайла… — разсеяно промълви той и отново обърна изображението. Отзад роклята бе също тъй елегантна, с шлиц, стигащ до коленете. — Едва ли ще искате шлейф?

— Шлейф ли? — подозрително попита Ив.

— Не, разбира се. — Леонардо се усмихна и я погледна изпод око. — Трябва да решим какво ще сложите на главата. Косата ви…

Тъй като беше свикнала с подигравките поради неугледната си прическа, младата жена нервно разроши косата си.

— Ще я закрия, щом се налага.

— Не, не, косата ти е прекрасна.

— Нима? — Ив смаяно отпусна ръка.

— Повярвай ми. Трябва само да се оформи. Познавам един фризьор… — Той разсеяно махна, сетне добави: — Цветът й, тези кафяви и златисти тонове, и късата прическа много ти отиват. Ще я подстрижем леко и… — Леонардо я огледа с присвити очи. — Не, определено нямаш нужда от воал, нито от цветя в косата. Лицето ти е най-голямото украшение. А сега да решим от каква материя и какъв цвят да бъде роклята. На този модел най-много отива да бъде ушит от истинска коприна. — Моделиерът се понамръщи. — Разбрах от Мейвис, че настояваш сама да платиш сметката.

— Точно така, нали роклята е за мен.

— Заинатила се е като магаре по този въпрос — намеси се певицата. — Бълха го ухапала Рурк, ако се изръси с няколко хилядарки.

— Въпросът не е в парите…

— Точно така. — Леонардо отново се усмихна. — Е, все ще измислим нещо. Колкото до цвета… смятам, че белият няма да подхожда.

Той седна пред компютъра и занатиска бутона за палитрата. Ив смаяно наблюдаваше как цветът на роклята последователно преминава от снежнобял в кремав, в светлосин, в яркозелен и изобщо във всички багри на дъгата. Макар че Мейвис възторжено възкликна няколко пъти, моделиерът отрицателно клатеше глава.

Накрая се спря на бронзовото.

— Ето, точно това ни трябва. Идеално съчетание с очите, с косата ти. Ще бъдеш блестяща, царствена. Истинска богиня. В допълнение ще ти е необходима огърлица, дори две, но с различна дължина, изработени от… изработени от скъпоценни камъни с меден обков. Рубини, топази, оникси. Също червен халцедон и може би турмалини. Рурк ще се погрижи за това.

Досега Ив не беше обръщала внимание на облеклото си, ала в този миг установи, че копнее да притежава тази рокля.

— Много е красива — предпазливо изрече и наум запресмята спестяванията си. — Но не съм сигурна, че ще я поръчам. Мисля си, че… коприната не е по джоба ми.

— Няма да ти струва нито цент при едно условие — заяви Леонардо и забеляза как младата жена отново настръхна и подозрително го изгледа. — Обещай, че ще ми разрешиш да изработя шаферската рокля на Мейвис и че ще купиш мои модели, когато подновяваш гардероба си.

— Не съм мислила да го правя. Имам достатъчно дрехи.

— Те подхождат на лейтенант Далас — каза Леонардо, — но съпругата на Рурк ще се нуждае от съвсем различен тип тоалети.

— Може би ще се споразумеем. — Ив осъзна, че иска да притежава тази рокля. Представяше си колко добре ще изглежда в нея.

— Великолепно. А сега се съблечи…

Младата жена смаяно го изгледа и се сопна:

— Хей, какво си въобразяваш…

— За да ти взема мерките — побърза да добави дизайнерът. Беше забелязал убийствения й поглед, който го накара да скочи на крака и да се отдръпне. Леонардо обожаваше жените и разбираше кога са разгневени. С други думи той се страхуваше от тях. — Представи си, че съм твоят лекар. Не мога да направя точна скица на модела, ако не познавам тялото ти. При това съм художник и джентълмен — с достойнство произнесе той. — Но Мейвис може да остане, ако се чувстваш неловко.

Ив наклони глава и заяви:

— Не ме е страх от теб, приятелче. А пък ако решиш да се държиш непристойно или само си го помислиш, сам ще се убедиш, че не говоря празни приказки.

— Не се и съмнявам. — Той взе някакъв апарат и обясни: — Това е моят скенер, който ще вземе мерките ти най-прецизно. Но за целта трябва да бъдеш напълно гола.

— Престани да се хилиш, Мейвис! — озъби се Ив. — Върви и ни донеси още от този прекрасен чай.

— Добре. И без това вече съм те виждала гола. — Тя отправи няколко въздушни целувки към любимия си и излезе.

— Имам други идеи… за дрехи, разбира се — побърза да обясни Леонардо като забеляза как младата жена присви очи. — Първо — бельото, което ще носиш под сватбената рокля. И още ежедневни и вечерни тоалети, дрехи за спорт. Къде ще прекарате медения месец?

— Не знам. Не съм мислила по този въпрос. — Тя примирено свали обувките си и разкопча джинсите си.

— В такъв случай Рурк ще те изненада. Компютър, искам нов файл под название „Далас“, който да включва мерки, цвят на косата и очите, височина и тегло. — Когато Ив свали ризата си, той пристъпи към нея със скенера. — Събери краката и се изправи. Височина — един седемдесет и три, тегло — шейсет килограма.

— Откога спиш с Мейвис?

Леонардо се престори, че не е чул въпроса й и продължи да диктува нови данни, сетне отвърна:

— От около две седмици. Много я обичам и държа на нея. Обиколка на талията шейсет и осем сантиметра.

— Кога започна да спиш с нея — преди или след като разбра, че най-добрата й приятелка се омъжва за Рурк?

Леонардо се вкамени и в златистите му очи проблеснаха гневни пламъчета.

— Не използвам Мейвис, за да получа поръчки. Не чувстваш ли, че я обиждаш?

— Длъжна бях да проверя. Аз също много я обичам. Ако решим да се споразумеем, трябва да съм сигурна, че играеш с открити карти. Ето защо…

В този миг се случи нещо неочаквано. В ателието влетя като комета жена, издокарана с черна рокля, плътно прилепваща към тялото й. Устните й бяха разтегнати в ужасна гримаса, която разкриваше белите й, равни зъби, пръстите й с дълъг, червен маникюр бяха свити като нокти на граблива птица.

— Ах ти, мръсен измамнико, дето ми забиваш нож в гърба! — провикна се непознатата и се нахвърли върху Леонардо като хищник, който напада жертвата си, но подтикван от страха, дизайнерът грациозно отскочи встрани, после запелтечи:

— Пандора, сега ще ти обясня…

— Обясни ми какво прави тук тази особа! — Непознатата гневно се извърна към Ив, замахна и замалко не извади очите й с дългите си нокти.

Ив нямаше друг избор, освен да удари нападателката, която рухна на пода.

— Божичко, божичко — повтаряше Леонардо, печално привел рамене, и кършеше огромните си като лопати ръце.