Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (8)

Осма глава

Престана да трепери едва след около час и след като изпи две чаши уиски, във втората от които Лусияс разтвори успокоително средство.

— Случи се невъзможното! — повтаряше непрекъснато. — Невъзможното!

— Стегни се, Кевин! — Приятелят му запали цигара, съдържаща лек наркотик, и нехайно кръстоса крак върху крак. — Помисли и ще разбереш каква е причината.

— Главата ми не побира как са се добрали до паролата, след като я бях закодирал.

Лусияс раздразнено дръпна от цигарата си:

— Според теб това щеше да им отнеме седмици, ако не и месеци.

— Очевидно съм ги подценил. — Гневът надделя над страха му, той смръщи вежди. — Разбира се, ние сме в безопасност. Но въпреки че знаят паролата, за мен е необяснимо как толкова бързо разбраха къде се намирам. Полицията не разполага нито с техника, нито с достатъчно специалисти, за да наблюдава всеки компютърен клуб в града. И още нещо — как са проникнали през специалните защити, които изградих?

Приятелят му отново дръпна от цигарата си, лениво изпусна дима през носа си и с наслада присви очи.

— А може би случайно са извадили късмет — предположи той.

— Няма начин! — процеди през зъби Кевин. — Имат на разположение свръхмодерна техника и човек, който умее да борави с нея. — Поклати глава и добави: — Питам се защо такъв гений се е съгласил да работи за мизерната заплата на ченге. Всяка голяма компютърна фирма би дала мило и драго да го привлече за служител.

— Е, разни хора, разни идеали — подсмихна се Лусияс. — Започва да ми става интересно.

— Интересно ли? Едва не ме спипаха! Можеше да ме арестуват, да ме обвинят в убийство…

Лусияс, който вече беше под въздействието на наркотика, замаяно се усмихна. Приведе се и потупа приятеля си по коляното.

— Възможно е противниците ни да са умни и опитни, но ние с теб стократно ги превъзхождаме. Факт е, че ти предвиди подобна възможност и беше подготвен. Заразил си с вируса всички компютри в клуба — направо гениално. Медиите ще тръбят за теб… отново. — Той въздъхна. — Засега печелиш по точки.

— Ще ме видят на видеозаписа от охранителните камери. — Кевин дълбоко си пое въздух. Похвалите на Лусияс му действаха като успокояващо средство и му помагаха да възвърне душевното си равновесие. — Знаеш ли, че преди да отида в клуба, ми хрумна да не се гримирам, но накрая все пак размислих и промених външността си.

— Съдба! — разсмя се приятелят му. Смехът му бе толкова заразителен, че и Кевин се поусмихна. — И това ако не е късмет, здраве му кажи. Съдбата е на наша страна. Наистина, Кев, играта става все по-интересна. Между другото, погрижи се за нова парола и заличи предишната.

— Разбира се, това е най-лесното — нехайно промърмори Кевин. За него нямаше тайни в областта на електрониката. — Страхувам се, че много подробности от стратегията ни вече са известни на широката общественост — че използваме чатовете за запознанства, романтичното ухажване, поезията, виното и така нататък. Май ще се наложи за известно време да прекратим играта.

— Тъкмо когато започна да става интересна ли? За нищо на света. — Той изпусна през носа си кълбо дим, а очите му фанатично проблеснаха. — По-големият риск повишава напрежението. Вече знаем, че имаме достоен противник… или противници. Тръпката е още по-силна, не мислиш ли?

— Мисля да не заличавам паролата — промълви Кевин, — а да изпратя няколко съобщения за заблуда.

— Така те искам! — Лусияс одобрително удари с юмрук страничната облегалка на креслото. — Допада ми, че активно се включваш в играта. Мисли за нея по време на утрешната си среща. Представи си само — със симпатичната дама ще отидете в някой бар и докато отпивате от уискито си, ще обсъдите ужасните убийства на жени, открити в леглата си сред листенца от рози. Дамата ще се просълзи заради злочестата съдба на посестримите си, без да подозира, че същото ще се случи с нея. Божичко, върхът е!

— Имаш право. — Уискито и успокоителното сякаш превръщаха въздуха, който Кевин вдишваше, в благоуханна течност. — Наистина е вълнуващо.

— Едно е сигурно — че изобщо не скучаем.

Кевин широко се усмихна, взе цигарата от ръката му и жадно вдъхна дима:

— Няма опасност играта да ни досади. Вълнуващо е, дори че знам как ще бъда облечен утре, как ще преобразя лицето си. Тя е толкова сладка… Казва се Моника — дори името й е секси. — Той се поколеба, сякаш се страхуваше да не разочарова приятеля си. — Не знам дали този път ще стигна докрай. Не съм сигурен, че мога я убия.

— Можеш и ще го направиш. Противното би означавало отстъпление от постигнатото. — Усмихна се и добави: — Само си помисли, Кевин — докато докосваш голото й тяло, докато проникваш в нея, ще знаеш, че си последният мъж в живота й.

Като си представи картината, Кевин се възбуди.

— Безспорно е обаче, че ще умре щастлива — отбеляза цинично.

Смехът на Лусияс отекна в просторната стая.

 

 

Както обикновено, Пийбоди се опитваше да отслабне, затова слезе от метрото шест пресечки преди къщата на Ив и Рурк. Обичаше съвещанията в домашния кабинет на лейтенант Далас, защото автоготвачът винаги беше зареден с шедьоври на кулинарното изкуство.

Реши, че като походи пеш, може да си позволи няколко калории повече. Разходката бе нещо като наказание преди грехопадението — разрешение, което допадаше на практичната й натура, типична за последователите на движението „Нова епоха“. Разбира се, при тях понятията „грях“ и „наказание“ не съществуваха и бяха заменени с „уравновесеност“ и „неуравновесеност“.

Но всъщност това беше само въпрос на семантика.

Пийбоди бе израснала сред многочислено семейство, чиито членове открито изразяваха чувствата си, почитаха творенията на майката земя и изкуствата и никога не изневеряваха на истинската си природа.

Нещо й подсказваше, че за да не изневери на същността си, трябва да бъде служителка на полицията, която се опитва да поддържа… какво? Може би равновесието.

Работата й бе натоварена и почти не й оставаше време за размисли, ала понякога семейството много й липсваше. Отминали бяха годините, когато бе заобиколена от любящи хора, с които всеки ден бе една приятна изненада. Липсваше й начинът им на живот, характерен със своята непринуденост и простота. Хрумна й, че е крайно време да си вземе няколко дни отпуска — ще седи по цял ден в кухнята, ще похапва от вкусните курабийки, приготвени от майка й, и ще се наслаждава на спокойствието и любовта на близките си.

Не проумяваше какво се случва с нея, защо е толкова тъжна и неудовлетворена. Та нали е осъществила най-съкровената си мечта — да бъде полицейска служителка. Да, беше ченге, и то много способно ченге, работещо под заповедите на жена, която беше истински пример за подражание.

През изминалата година бе научила много не само за техниката и правилата на работа, но и за онази малка подробност, превръщаща способното ченге в бляскав полицейски служител.

Вече правеше разлика между онези колеги, които бързаха да претупат работата си, и другите, които вземаха присърце съдбата на жертвите… които не ги забравяха.

Знаеше, че с всеки изминал ден работата й ставаше все по-добра и се гордееше с постиженията си. Харесваше й да живее в Ню Йорк и докато преминаваше от един в друг квартал, с интерес наблюдаваше как се променя физиономията на мегаполиса.

Усмихна се, като си помисли, че градът е препълнен не само с хора, но и с енергия — тук всеки миг се случваше нещо. Можеше да се върне вкъщи за няколко дни, но никога повече не би живяла в глухата провинция.

Харесваше й скромното й жилище, което обитаваше сама. Имаше симпатични колеги, добри приятели и успешна кариера.

Имаше си и интимен приятел… е, почти интимен — най-привлекателният, най-образованият и най-изисканият мъж, който познаваше. Заедно посещаваха картинни галерии, оперни представления, модни ресторанти. Благодарение на Чарлс тя опозна не само другото лице на града, но и на живота.

А вечер, докато лежеше и се взираше в тавана, тя се питаше защо е толкова самотна.

Крайно време бе да се отърси от това състояние. Депресията не бе типична за членовете на семейството й и тя нямаше да бъде първата, която се е поддала на отчаянието.

Може би трябва да си избере хоби. Например стъклопис или отглеждане на цветя в сандъчета, холограмна фотография или макраме.

„Майната му!“ — помисли си и едва не се сблъска с Макнаб, който изскочи от входа на метростанцията.

— Здрасти! — Едновременно с нея той направи крачка назад и пъхна ръце в джобовете си.

— Здрасти — промърмори Пийбоди и мислено се прокле, задето не беше вървяла по-бързо или по-бавно, та да не се срещне с досадния фукльо.

За миг двамата начумерено се измерваха с погледи, сетне се отместиха, за да не бъдат пометени от потока пътници.

— Така значи — промърмори ни в клин, ни в ръкав младежът, извади ръце от джобовете си и нагласи модните си очила с морскосини кръгли стъкла. — Далас е поканила и теб на съвещанието.

— Разбира се, имам нова информация.

— Доколкото разбрах, снощи е преживяла вълнуващо приключение — продължи той, като се преструваше, че води неангажиращ разговор. — Жалко, че онзи мръсник не се е отбил в „Кибер маниаци“ предишната вечер, когато ние бяхме там. Сто на сто щяхме да го заловим.

— Съмнявам се.

— Бъди по-оптимистично настроена, красавице.

— А ти бъди по-самокритичен, левако.

— Май тази сутрин си станала накриво. Онзи хубавец не те ли задоволява?

Тя стисна зъби, идваше й да закрещи. Бързо се овладя и с меден глас заяви:

— Няма начин да станеш накриво, след като си прекарала нощта с Чарлс. Знаеш ли, леглото му е кръгло и голяма като поляна.

— Нима? — Кръвта нахлу в главата на Макнаб, когато той си представи как голата Пийбоди се люби с друг мъж.

— Само това ли измисли да кажеш? Май напоследък чувството за хумор те е изоставило — пък и не е чудно, след като контактуваш само с безмозъчни красавици.

— Последната имаше докторска степен от Масачузетския технологичен институт, тяло на богиня и ангелско лице. Но в едно отношение си права — с гаджетата ми не си губим времето в измисляне на остроумни реплики.

— Мръсник!

— Кучка! — Макнаб я сграбчи за рамото, когато тя тръгна към високия портал пред къщата на Рурк. — Писна ми да се заяждаш с мен. Не съм крив, че прекъсна връзката ни.

— Само за едно съжалявам — че не те изритах по-рано. — Пийбоди безуспешно се опита да се изтръгне от хватката му. Все забравяше каква сила се крие под привидно крехкото му телосложение. Най-лошото бе, че докосването му я накара да се разтрепери — почувства, че краката й се подкосяват. — Както обикновено не си разбрал истината, пък и не се учудвам, защото си кръгъл глупак. Скъсахме заради теб, ясно ли ти е? Крайно време е да разбереш, че не можеш да имаш всичко, което пожелаеш.

— Точно така. Извинявай, задето се възпротивих, че след като си била с мен, бързаш да си легнеш с мъжката проститутка.

Тя го удари с юмрук в гърдите:

— Не смей да го наричаш така! Нямаш представа какъв човек е Чарлс. Ако ти притежаваше една десета от неговото възпитание, култура и чар, щеше да се доближиш до нормалните човешки същества. Но тъй като дори не можеш да стъпиш на малкия му пръст, остава само да ти благодаря, че поправи недопустимата грешка, която допуснах, сближавайки се с теб. Да, благодаря ти от все сърце.

— Няма за какво.

Двамата се задъхваха от гняв и така се бяха привели един към друг, че носовете им се допираха… сетне устните им се сляха в страстна целувка. Изведнъж осъзнаха какво правят и едновременно отскочиха назад.

— Случилото се е без значение — изпъхтя Пийбоди.

— Именно. Предлагам да го повторим. — Придърпа я към себе си, сетне захапа долната й устна. Зави й се свят, все едно я бяха изстреляли от оръдие. Ушите й бучаха, краката й се подкосяваха. Единственото й желание беше да докосва навсякъде стройното му мускулесто тяло. Вкопчи пръсти в задника му, като че ли искаше да откъсне парченце плът, за да го скрие в джоба си.

Макнаб я обърна с лице към себе си и се помъчи да пъхне ръце под идеално изгладената й униформена куртка. Знаеше, че под грубата дреха се крие неочаквано съблазнително тяло. В отчаяното си желание да докосне стегнатата й плът, той я изтика назад, докато гърбът й се опря на желязната врата.

— Боли! — изпъшка тя.

— Прощавай… Позволи ми да… Господи! — Макнаб зацелува шията й, искаше му се да я оближе като сладолед.

— Извинете!

Двамата стреснато се спогледаха, недоумявайки откъде идва гласът.

— Каза ли нещо? — промълви тя.

— Не. А ти?

— Полицай Пийбоди, детектив Макнаб!

Все още прегърнати, двамата се втренчиха в таблото, монтирано на един от каменните стълбове. Съмърсет невъзмутимо се взираше в тях от екранчето.

— Доколкото ми е известно, лейтенант Далас очаква посещението ви — продължи той с присъщата си учтивост. — Препоръчвам ви да се отдалечите, за да не паднете през пролуката, когато вратите се отворят.

Пийбоди се изчерви до уши:

— Божичко! Да му се не види! — Отблъсна младежа и заоправя дрехите си. — Как можах да постъпя толкова глупаво?

— Не знам дали беше глупаво, но беше божествено — въздъхна Макнаб и пристъпи към вратата, ала се олюля, защото краката не го държаха. — Признай, че и на теб ти хареса, Пийбоди.

— Не отричам, че помежду ни има някаква… химическа реакция, но това само усложнява положението.

Макнаб затанцува пред нея, като пристъпваше заднешком, а дългата му коса, завързана на конска опашка, се мяташе насам-натам. Дългото му до коленете яке с цвят на полски мак бе разкопчано и вятърът го развяваше. Пийбоди неволно се усмихна:

— Престани да се вдетиняваш!

— Какво ще кажеш довечера да хапнем пица? Да видим какво ще излезе.

— Знаем какво се случи преди — напомни му тя. — Сега нямаме време за експерименти, Макнаб. Нямаме време дори да мислим за нашите взаимоотношения.

— Аз непрекъснато мисля за теб.

Тя спря като ударена от гръм. Невъзможно е да пристъпваш, когато сърцето ти е слязло в петите.

— Объркваш ме, Макнаб.

— Това е целта на упражнението. Приемаш ли поканата, красавице? — Той вдигна русолявите си вежди. — Знам, че умираш за пица.

— На диета съм.

— Че защо?

Много пъти й бе задавал същия въпрос, а искреността му я трогваше и объркваше.

— Защото задникът ми скоро ще има същата маса като Плутон.

Той с подскоци я заобиколи, за да я огледа, сетне отбеляза:

— Задникът ти е супер! На човек не му се налага да го търси с часове.

Закачливо я ощипа отзад и се ухили, когато тя намръщено го изгледа. Знаеше, че е постигнал забележителен напредък.

— Само ще хапнем и ще поговорим. Никакъв секс, обещавам! — продължи.

— Ще видим — промърмори тя.

Макнаб си спомни съветите на Рурк за романтичното ухажване. Втурна се към лехите, откъсна красиво цвете, настигна Пийбоди на стъпалата към входната врата и затъкна цветето в петлицата на куртката й.

— Глупчо! — промърмори тя, забели очи, но не измъкна цветето, когато влезе в къщата. Старателно избягваше погледа на Съмърсет, но все пак се изпоти от притеснение, когато той ги поведе към кабинета на Ив.

 

 

Ив стоеше в средата на помещението и леко се полюшваше на пети, докато за трети път гледаше видеозаписа от охранителната камера в клуба. „Адски е самодоволен — помисли си. — Гледа с насмешка посетителите, защото ги смята за много по-низши от себе си. Той е божество, което знае тайна, неизвестна на обикновените простосмъртни.“

От друга страна облеклото му бе подбрано така, че да привлича вниманието, да предизвиква възхищение и завист. Да внушава на всички, че този човек стои над останалите.

Навярно е предвидил не само своите ходове, но и тези на противниците си, затова се мисли за недосегаем. „Ала когато събитията излязоха от контрол — помисли си, — самонадеяността му отстъпва място на страха и паниката.“

Тя наблюдаваше как ситни капчици пот избиха по челото му, докато се взираше в монитора. Изведнъж си го представи как изхвърля през балкона трупа на Брина Банкхед, как бърза да се отърве от проблема, да елиминира заплахата, да избяга.

Не можеше да си представи, че следващата нощ най-хладнокръвно е убил друга жена. Не, тук нещо не се връзваше.

Обърна се за миг, когато помощничката й и Макнаб влязоха, после нареди на компютъра:

— Анализирай този човек в профил и в анфас. Наблегни на лицевата структура, на формата на очите — не на цвета им — и на фигурата. Не се занимавай с косата, най-вероятно той носи перука.

— Имате синина на брадичката, лейтенант — отбеляза Пийбоди.

— А пък ти имаш цвете в петлицата — значи и двете изглеждаме глупаво. Дики най-сетне ми изпрати резултатите и вече знаем какви марки перуки и гримове са били използвани. Пийбоди, на теб възлагам да се свържеш с производителите и да осигуриш списък на магазините, в които се продава продукцията им. После го сравни със списъка на хората, закупили бутилки от скъпите вина. Рурк ще ми даде информация за най-престижните нюйоркски магазини за мъжка мода.

— Рурк е готов да ти предостави исканите сведения. — Той влезе в кабинета, подаде й един диск, сетне се обърна към двамата млади хора: — Добро утро, ученици.

— Благодаря. — Тя връчи диска на помощничката си. — Нашият човек се облича стилно. Пада си по обувки и дрехи, изработени по… как се казваше?

— По поръчка — притече й се на помощ Рурк. — Възможно е да си поръчва костюмите направо от Лондон или от Милано. Първият определено беше дело на английски дизайнер — добави той. — Вторият бе според италианската мода. Но интуицията ми подсказва, че дрехите са купени от модни бутици в Ню Йорк.

— Ще ти се доверим — нали си най-големият капацитет по мъжка мода — иронично отбеляза Ив. — Ще проследим покупките в тези магазини, може пък да извадим късмет. Да не забравяме и розите — освен ако не притежава парник, той купува цветята отнякъде, най-вероятно от магазин в квартала, в който живее. Обзалагам се, че жилището му е или в западните, или в източните райони на града, затова предлагам да започнем издирването от там.

Толкова се беше вживяла в разсъжденията си, че се изненада, когато Рурк й подаде голяма чаша силно кафе.

— След час ще се срещна тук с доктор Майра. Фийни е в управлението и ръководи работата по проучването на компютъра, който взехме от клуба. Искам отговори на въпросите, искам да попаднем на следа, и то още днес. Ако не попречим на престъпника, довечера ще има ново убийство. — Извърна се към монитора и отново се втренчи в самодоволно усмихващия се престъпник. — Вече е набелязал следващата си жертва.

Приближи се до таблото, на което беше закачила снимките на двете жертви, както и компютърните изображения на убиеца преди и след извършване на престъпленията.

— Безсъмнено е млада — заговори отново, — най-много двайсет и пет годишна. Привлекателна, интелигентна, романтичка и любителка на поезията, която в момента няма сериозен приятел. Живее и работи в града. Той вече я е видял, наблюдавал я е на улицата или дори на работното й място. Възможно е тя да е разговаряла с него, без да подозира, че това е човекът, който толкова упорито я ухажва. Вероятно с нетърпение очаква срещата с него. Казва си, че той е мъжът на мечтите й, надява се, че най-сетне е открила голямата любов на живота си… — обърна се и добави: — Да спасим живота й. Не искам да виждам друго лице на таблото.

— Може ли да поговорим насаме, лейтенант? — Рурк влезе в кабинета си, преди да дочака отговора й, а тя неохотно го последва.

— Слушай, нямам време за губене! — сопна му се, когато останаха насаме.

— Именно заради това те повиках. Отлично знаеш, че ще ти осигуря необходимата информация десетократно по-бързо, отколкото Пийбоди.

— Нямаш ли друга работа?

— Разбира се, че имам, но това няма да ми попречи да направя малка услуга на нюйоркската полиция. — Той прокара пръст по синината на лицето й, сетне нежно докосна трапчинката на брадичката й. — Знаеш, че обичам логическите загадки. Освен това и аз като теб не искам на таблото да се появи снимка на друга млада жена. Възнамерявам да издиря необходимата информация, но за да не те злепоставя пред колегите ти, се престорих, че искам разрешение.

Тя намръщено го изгледа и заплашително скръсти ръце на гърдите си:

— Престори ли се?

— Да, скъпа. — Рурк се наведе и целуна синината на брадичката й. — И след като знаеш с какво ще се занимавам, можеш да вземеш със себе си Пийбоди, за да ти помага. — Вътрешният видеотелефон иззвъня. — Ало?

— Доктор Димато е тук, за да се срещне с лейтенант Далас.

— Поканете я в кабинета ми — нареди Ив, сетне са обърна към съпруга си: — Направи необходимото. Засега обаче ще се преструвам, че не знам за инициативата ти.

— Добре. Ще започна веднага, след като подредя графика си за деня. Но преди това ще се видя за малко с Луиз.

— Постъпи както намериш за добре. — Тя отвори вратата, но преди да излезе, се обърна и подхвърли: — Както правиш обикновено.

— Не намираш ли, че съм изключително сговорчив?

Тя презрително изсумтя и се върна в кабинета си, за да посрещне посетителката.

Както й беше обичай, Луиз стремглаво се втурна през вратата. Погледна чашата, която Ив държеше, и се усмихна:

— С удоволствие бих пийнала и аз, благодаря.

— Пийбоди, ако обичаш, донеси чаша кафе за доктор Димато. Луиз, закусвала ли си?

Лекарката извърна поглед към Макнаб, който се мъчеше да налапа цяло парче сладкиш:

— Това ябълков щрудел ли е?

Тъй като устата му беше пълна, младежът промърмори нещо неразбираемо, което би трябвало да изразява потвърждение и задоволство от вкусния сладкиш.

— С удоволствие ще хапна парче щрудел, благодаря.

Ив одобрително изгледа елегантния й червен костюм и подхвърли:

— Облеклото ти е прекалено шикозно за болницата. Май днес няма да преглеждаш пациенти.

— Позна — усмихна се Луиз. — Имам среща с дарители, които обещават да отпуснат средства за болницата. — Тя наклони глава и обиците й с диаманти проблеснаха. — Открих, че получаваш по-щедри дарения, когато изглеждаш така, сякаш парите не са ти необходими. Да се чуди човек… О, ето го и кафето. Благодаря, Пийбоди. Възразявате ли да поседна? — Тя се настани на креслото, кръстоса крак върху крак и докато умело балансираше върху коляното си чинийката със сладкиша, отпи глътка от силното и ароматно кафе. Очите й се премрежиха от удоволствие, въздъхна и отпи нова глътка. — Откъде се снабдявате с истинско кафе? Сигурно е контрабанда.

— Попитай Рурк.

— Няма смисъл, предварително знам отговора. — Тя си отчупи парченце от сладкиша.

— Имаш ли специален повод да ни посетиш, Луиз, или си дошла да пийнеш кафе по време на почивката? Извинявай, че ти го казвам, но до гуша сме затънали в работа.

— Разбирам. — Лекарката кимна към таблото. — Поразпитах съседите за Брина Банкхед. Познавала е всички, които живеят на нейния етаж, както и неколцина други. Нямаше човек да каже лоша дума за нея. Разбрах, че е купила апартамента преди три години. Една съседка, която явно е много любопитна, сподели, че Брина излизала с много мъже, но нямала сериозен приятел.

— Всичко това ми е известно. Хей, да не би да си намислила да се откажеш от медицината и да започнеш работа в полицията?

— От три години е живеела в сградата — продължи да говори Луиз, без да обръща внимание на шеговитото подмятане, — а аз — от две, но никога не съм разговаряла с нея. Разбрах за съществуването й едва когато се просна мъртва пред мен.

— Не бива да се самообвиняваш, защото не можеш да промениш случилото се.

— Така е… — Луиз млъкна и отхапа още едно парченце от сладкиша. — Но все за това мисля. Чувството за вина ме стимулира да открия информация, която може да подпомогне разследването. Спомних си за едно изследване, което се провеждаше в „Джей Форестър“ — частна клиника за лечение на пациенти, страдащи от полова немощ, безплодие и така нататък. Преди около двайсет и пет години клиниката сключи с фармацевтичната компания „Алегейни“ договор за изследователска дейност, свързана с проучването и усъвършенстването на различни химически препарати за възстановяване на нарушените функции и повишаване на половата потентност. Мнозина висококвалифицирани химици и специалисти по научно изследване и разработки са участвали в проекта.

— Експериментирали са с елементи, съдържащи се в забранените от закона вещества, известни като „Уличница“ и „Див заек“ — промълви Ив.

— Точно така. Също и с други комбинации. Тяхно изобретение е препаратът с търговско название „Матигол“, благодарение на който се повишава сексуалната потентност на мъже, прехвърлили стоте години, както и на лекарственото средство „Компакс“, позволяващо на жените над шейсет години да зачеват и да имат деца. — Луиз отново отхапа от щрудела. — И двата препарата са много ефективни, но поради изключително високата им цена са недостъпни за масовия потребител. Ала са направили чудеса за онези, които могат да си ги позволят…

— Знаеш ли повече подробности за шефовете на клиниката и фармацевтичната кампания? — попита Ив.

— Почакай, още не съм свършила. — Лекарката се обърна и като видя Рурк, който тъкмо влизаше, лъчезарно се усмихна. — Добро утро.

— Луиз! — Той се приближи до нея и галантно й целуна ръка. — Както винаги изглеждаш прекрасно.

— Дрън-дрън-дрън! — нетърпеливо го прекъсна Ив. — Още какво знаеш, Луиз?

— Драги Рурк, съпругата ти е много груба и нетърпелива.

— Именно затова я обичам. Между другото, лейтенант, Чарлс Мънроу всеки момент ще бъде тук.

— Какво е това, конгрес ли? — промърмори Ив и строго изгледа Макнаб, сякаш го предупреждаваше да сдържа чувствата си. Младежът се помъчи да отвърне на погледа й, но само след пет секунди сведе очи и се намръщи. — Макнаб, спешно ми е необходима информация за клиниката „Джей Форестър“ и за фармацевтичната компания „Алегейни“. — Тя изтръпна, като забеляза внезапния интерес на Рурк. — Да му се не види! Само не ми казвай, че компанията ти принадлежи!

— Купих я преди осем… не, преди десет месеца. Какво общо има с престъпленията?

— Откъде да знам? Доктор Димато е много потайна.

— Грешиш. Овен това никога не съм потайна — поправи я Луиз и тъкмо се готвеше да продължи, когато в кабинета влезе Чарлс. Очите й отново се премрежиха, все едно беше изпила глътка превъзходно кафе. — Леле Боже! — възкликна очаровано.

Ив се обърна към новодошлия:

— Сигурно и ти ще искаш кафе.

— Няма да ви откажа — усмихна се той.

— Аз ще го донеса. — Пийбоди, която отново се беше изчервила до уши, потърси спасение в кухнята.

— Здравей, Рурк… Макнаб. — Като зърна младежа, усмивката му за миг помръкна, сетне той се овладя и когато се обърна към Луиз, отново пленително се усмихваше. — Извинете, с вас май не се познаваме.

— Казвам се Луиз. Луиз Димато. — Тя му протегна ръка.

— Нали не сте ченге?

— Не, лекарка съм. А вие?

Чарлс се престори, че не е чул ироничната забележка, която Макнаб промърмори под носа си.

— Професионален компаньон съм — отговори и предизвикателно я изгледа.

— Колко интересно!

— Ако обичате, да отложим купона за по-късно — намеси се Ив. — Всички присъстващи са поканени. — Тя гневно прокара пръсти през косата си. — След малко ще ти обърна внимание — подхвърли на Чарлс. — Продължавай, Луиз.

— Докъде бях стигнала? А, да. Въпреки постигнатия успех, договорът между клиниката и компанията бил разтрогнат преди двайсетина години. Поводът — липса на средства и на интерес от страна на широката общественост, както и неприятните странични ефекти от въздействието на други експериментални лекарствени препарати. Управителните съвети стигнали до заключението, че продължаването на изследователската работа, при която се прилагат форми на тези вещества, е нерентабилно и рисковано, предвид опасността от повдигането на съдебно обвинение. Решението до голяма степен било повлияно от доктор Тиодор Макнамара, който на практика бил ръководител на проекта и на него се приписва откриването на „Компакс“-а и „Матигол“-а. Дълги години след това се носеха какви ли не слухове за сексуално насилие и присвояване на средства от страна на участниците в изследователската работа. Говореше се, че експериментите не са се провеждали само в лабораториите, че жени от персонала са подали оплаквания в съда. Твърдели, че тайно са им били давани наркотици, под влиянието на които многократно са били изнасилвани и дори са ги принуждавали да забременеят. Дори да е вярно — добави лекарката, — никой от посветените в тайната не споменава имена.

— Благодаря ти, Луиз. Оказа ни неоценима помощ. Веднага ще се заема със събиране на информация по този въпрос. Е, няма да те задържам, щом имаш среща.

— Имам още малко време. Ако не възразяваш, ще допия кафето си… дори ще отида да си налея още половин чаша. — Тя стана и с бързи крачки отиде в кухнята.

— Хайде, Чарлс, твой ред е — каза Ив.

Той й кимна, сетне заговорнически се усмихна на Пийбоди, която му поднесе чаша кафе.

— Клиентката ми си въобразява, че искам информацията заради друга моя клиентка. Предпочитам да не научи истината.

— Бъди спокоен, Чарлс, старая се да запазя анонимността на информаторите.

— А аз — на моите клиентки — кисело отбеляза той. — Искам честната ви дума, че срещу нея няма да бъдат повдигнати обвинения, ако онова, което споделя с вас, я злепостави.

— Тя не ме интересува. Ако единствената й вина се състои във вземането на дрога за повишаване на сексуалната възбуда, няма да я наклеветя и пред момчетата от Отдела за борба с наркотиците. Е, какво ще кажеш?

— За някои хора осъществяването на полов акт е проблем, лейтенант Далас — уклончиво отвърна Чарлс.

— Ако хората престанат да се чукат, ти ще останеш без работа — заядливо подхвърли Макнаб.

Чарлс презрително го изгледа:

— Имаш право. Но ако хората престанат да мамят, крадат и убиват, и ти ще бъдеш безработен, детектив. Вероятно на присъстващите изказването ми ще се стори цинично, но двамата с теб имаме късмет, задето човечеството страда от неизлечими пороци.

Ив застана между бюрото, на което седеше Макнаб, и стола на Чарлс, за да им попречи да разменят гневни погледи — свадата помежду им заплашваше да излезе от контрол.

— Кажи ми името на наркопласьора. Обещавам, че клиентката ти няма да бъде замесена.

— Казва се Карло. Тези хора са известни само с едно име. Тя се е запознала с него в един от чатовете за сексуално експериментиране.

Ив приседна на ръба на бюрото и промърмори:

— Продължавай.

— Случило се преди около година. Тя твърди, че този човек е преобразил живота й.

— По какъв начин осъществява контакт с него?

— Първо изпраща заявка по електронната поща. Плащането се извършва чрез банков трансфер по неговата сметка, след което стоката се получава на гишето „До поискване“ на централната гара.

— Тя не го познава лично, така ли?

— Да. Сподели с мен, че вече е включена в списъка на редовните абонати и ежемесечно получава „стоката“ и дори ползва намаление. Сумата автоматично се прехвърля от нейната сметка в тази на търговеца. Пет хиляди долара месечно за четвърт унция!

— Налага се да я разпитам.

— Лейтенант Далас… — запротестира той.

— Ще ти обясня причината. Много важно е да науча номера на банковата му сметка и други подробности. Тази жена отдавна поддържа делови отношения с него, вероятно има някакви впечатления. Нещо повече — трябва да я предупредим. Възможно е да е набелязана като следваща жертва…

— Невъзможно е — прекъсна я той и се изправи, сетне посочи таблото: — Това ли са жертвите? И двете са около двайсет и пет годишни. Моята клиентка е прехвърлила петдесетте. Много е привлекателна и поддържа външността си, но не притежава тяхната… свежест. От репортажите в медиите научих, че момичетата са били необвързани и са живеели сами, а тази жена е омъжена. Среща се с мен за разнообразие, все едно посещава козметичен салон. Живее заедно със съпруга си и със сина си, който е в юношеска възраст. Ако настоявате да я разпитате, ще унижите не само нея, но и семейството й.

— Има опасност да бъде нарушено и сексуалното й равновесие — намеси се Луиз, която незабелязано се беше върнала в кабинета и отпиваше от втората си чаша с кафе. — Прибягването до наркотика и до услугите на професионален компаньон вероятно са й помогнали да преодолее проблемите си в тази насока. От психологическа и медицинска гледна точка не препоръчвам тайната на жената да бъде разкрита. Тя ще изпита страх от наказанието и от присмеха, което може да доведе до фатални последствия.

— Ако пощадим чувствата й, на таблото ще се появи снимката на нова жертва! — ядно заяви Ив.

— Нека отново поговоря с нея. Обещавам, че ще получите необходимата информация. Нещо повече, на собствени разноски ще се абонирам за доставки при този пласьор. Той изобщо няма да се усъмни — лицензираните компаньони и компаньонки често купуват наркотици, повишаваща половата възбуда.

— Добре, но се постарай да получа сведенията най-късно до три следобед — кимна Ив. — Моля те, не предприемай нищо рисковано. Не искам този тип да научи името ти.

— Не се притеснявайте за мен, лейтенант Захарче.

— Повтарям, не рискувай! А сега изчезвай.

— Време е и аз да тръгвам — промърмори Луиз. — Благодаря за кафето. — Остави чашата на масичката и се обърна към Чарлс: — Искате ли заедно да вземем такси и да си разделим разноските?

— С удоволствие. — Преди да излезе, той прокара пръст по цветето в петлицата на Пийбоди. — До скоро, Дилия.

— Да не си гъкнал, Макнаб — изсъска Ив. — Пийбоди, отиди в кабинета на Рурк, за да му помогнеш в работата.

„Дано поне за малко настъпи тишина и спокойствие“ — помисли си и като погледна часовника, си спомни за предстоящото посещение на доктор Майра.

— Ще ви изоставя временно — имам среща.