Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (9)

Девета глава

На сцената се появяват две знатни дами. Изисканата премяна предполага и изискани обноски

Едва мистър Бърчел беше успял да се раздели с нас, а София да приеме предложението на капелана за танц, когато моите малки момченца се втурнаха и ни съобщиха, че е пристигнал земевладелецът с цяла тълпа хора. Когато се върнахме у дома, го заварихме със свитата му и две богато облечени млади особи, които той представи като изключително влиятелни и блестящи столични дами. Тъй като нямаше достатъчно столове за това многочислено общество, мистър Торнхил с готовност предложи на мъжете да се настанят върху коленете на дамите. Най-решително се възпротивих на предложението му и не обърнах никакво внимание на неодобрителния поглед, който ми отправи жена ми. Тутакси изпратиха Мозес до съседите за столове, а двамата джентълмени, които бяха пристигнали с мистър Торнхил, излязоха с него да си потърсят партньорки, защото се оказа, че дамите не достигат за селския танц^[1]. Скоро се появиха и столове, и дами. Джентълмените доведоха двете червенобузи дъщери на моя съсед, мистър Фламбъро — на главите им се развяваха алени пера. Но никой не бе предвидил едно обстоятелство, което едва не развали цялото празненство: при все че двете госпожици Фламбъро се славеха като най-добрите танцьорки в цялата енория и майсторки на джигата^[2] и игрите в кръг, те нямаха ни най-малко понятие от селския танц. Отначало това ни обезсърчи, но младите танцьори започнаха да ги побутват и дърпат за ръцете и те весело заподскачаха наред с всички.

Оркестърът ни се състоеше от две цигулки, флейта и малък барабан. Луната светеше ярко. Мистър Торнхил и по-голямата ми дъщеря откриха бала, посрещнати, с възторг от зрителите — чули какво става у нас, съседите бяха взели да прииждат на тълпи. Движенията на дъщеря ми бяха толкова грациозни и в тях имаше такъв плам, та жена ми не можа да сдържи гордостта си и започна да ме уверява, че момичето ни играе толкова красиво, защото било научило всички танцови стъпки от нея. Столичните дами упорито се стараеха да й подражават в лекотата на движенията, но все не успяваха. Те ситнеха, протягаха снага, замираха и подскачаха, но нищо не се получаваше. Наистина зяпачите твърдяха, че двете танцуват великолепно, но съседът Фламбъро забеляза, че крачката на мис Ливи просто пригласят на музиката. Не беше минал и час, когато двете дами предложиха да се закрие балът, защото се опасяваха от простуда. Дори, ми се стори, че едната от тях се изрази доста грубо: „Дявол да го вземе! Цялата съм в пот и мръсотия!“

У дома ни очакваше изискана студена вечеря, която мистър Торнхил се бе погрижил да поръча. Този път разговорът протече по-сдържано от преди. Столичните дами съвсем засенчиха моите момичета — те говореха единствено за светския живот и изисканото общество в столицата, като от време на време засягаха такива модни теми като живопис, изтънчен вкус, Шекспир и музикалните чаши^[3]. Вярно е, че на няколко пъти ужасно ни объркваха, защото изпускаха по някое проклятие, но тогава приемах това като израз на светско държане; впрочем едва по-късно разбрах, че неприличните думи били вече излезли от мода. Но техните изискани премени завоалираха грубите изрази, които се сипеха от устата им. Моите момчета гледаха със завист изящните гостенки и приемаха за добър тон това, което не отговаряше напълно на представите ни за приличие. Но необикновеното благоволение, което двете дами ни оказваха, превъзхождаше всичките им останали достойнства в нашите очи. Една от гостенките забеляза, че ако Оливия се среща повече с изискано общество, това би повлияло на нейните маниери, а другата добави, че един сезон в столицата е достатъчен, за да направи София съвършено неузнаваема. Жена ми горещо ги поддържаше и отбеляза, че най-голямото й желание е да изпрати дъщерите си поне за една зима в столицата, за да добият външен блясък. Не се сдържах и отвърнах, че и без това възпитанието на дъщерите ни не съответствува на положението им и че ако се приучат да живеят по-изискано, това само би ги направило смешни, тъй като са бедни, и би развило у тях вкус към удоволствия, които не могат да си позволят.

— Няма такива удоволствия — прекъсна ме мистър Торнхил, — които родените да създават радост не заслужават; що се отнася до мен — продължи той, — притежавам доста голямо състояние, а моят девиз е: любов, свобода и наслада. По дяволите! Ако половината от владенията ми може да достави радост на моята очарователна Оливия, тя е нейна, а единственото благоволение, което желая в замяна, е да присъединя своята собствена персона към тази половина!

Не бях такъв невежа в мирските работи, та да не разбера, че подобно модно обръщение крие най-гнусно предложение; въпреки това опитах се да обуздая негодуванието си.

— Господине! — извиках аз. — Семейството, което благоволихте да удостоите с присъствието си, притежава не по-слабо чувство за чест, отколкото вие. Всеки опит да оскърбите нашата чест може да доведе до най-неприятни последствия. Да, господине, останала ни е едната чест и трябва да пазим това наше съкровище като зеницата на окото си.

Скоро съжалих за разгорещеността си, защото младият джентълмен сграбчи ръката ми, като се кълнеше, че ме поздравява за благородството на чувствата ми, но е крайно огорчен от моите подозрения.

— Колкото до вашия намек — продължи той, — уверявам ви, че подобно нещо не ми е минавало през ум. Не, господине, кълна се във всички съблазни на земята, че добродетел, която трябва да се държи в обсада по-дълго време, не е по вкуса ми. Мълниеносна победа — ето залога за любовните ми успехи!

Столичните дами, които се държаха така, като че ли не разбираха за какво става дума, изглеждаха твърде недоволни от последния му изблик и захванаха благопристоен и сериозен диалог за добродетелта. Двамата с жена ми и капеланът се включихме в разговора, а след това и самият земевладелец беше принуден да изрази съжалението си за своите необмислени думи. Разговаряхме за удоволствията, които се крият във въздържанието и умереността и за светлината в душата, неопетнена от пороци. Бях толкова доволен, че дори разреших на моите малчугани да останат с нас до късно, за да могат и те да се поучат от нашия разговор. Мистър Торнхил така се увлече, че ме помоли да прочета някоя молитва. С радост изпълних молбата му; и така, ние прекарахме вечерта изключително приятно, докато накрая гостите започнаха да мислят за тръгване. По всичко личеше, че на дамите не им се щеше да се разделят с двете ми дъщери, към които се бяха необикновено привързали, и започнаха да ме молят да им разреша да им гостуват. Земевладелецът се присъедини към тяхната молба, жена ми стори същото, а момичетата ме гледаха така, като че ли страшно им се ще да тръгнат с гостите. Това ме обърка и аз потърсих няколко извинителни причини, поради които не можех да разреша това на дъщерите си, но те бързо ги опровергаха, така че не ми оставаше нищо друго, освен да им забраня с тон, който не допуска никакви възражения. В резултат на това на другия ден ние си разменяхме сърдити погледи и отговаряхме на въпросите си само с една дума.