Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (16)

Шестнадесета глава

Пускаме в ход хитростта си, но тя се натъква на още по-голяма хитрост от нашата

Не знам как се чувствуваше София, но останалите членове на семейството бързо се примириха с отсъствието на мистър Бърчел и се утешаваха в компанията на младия земевладелец, чиито посещения бяха зачестили и ставаха все по-продължителни. При все че не успя да осигури на дъщерите ми столични увеселения, както възнамеряваше, той използуваше всяка възможност да им създаде онези скромни, развлечения, които нашият уединен живот позволяваше. Обикновено идваше сутрин и докато двамата със сина ми работехме навън, той седеше с дамите у дома и ги развличаше с разкази за столичния живот, който познаваше до най-малки подробности. Можеше да преразкаже най-новите сплетни от театралния свят, както и всички каламбури на най-известните столични шегаджии, дълго преди да са издадени в сборниците за шеги. В интервалите между разговорите той учеше дъщерите ми да играят пике или караше двамата малчугани да се боксират, за да се „наострят“, както сам се изразяваше: впрочем ние бяхме така заслепени от желанието си да стане наш зет, че не обръщахме внимание на несъвършенствата му. Би било справедливо да отбележа, че жена ми му поставяше хиляди капани, или, меко казано, използуваше цялото си изкуство да възхвалява достойнствата на дъщеря си. Сладките за чая бяха препечени и хрупкави, защото ги е пекла Оливия; виното от цариградско грозде е станало хубаво само благодарение на това, че Оливия е брала плодовете; именно нейните пръсти придаваха тази нежна зеленина на туршията, а пудингът е станал толкова вкусен, защото Оливия е подбрала съчетанието на подправките по свой вкус. След това бедната жена започваше да говори колко хубава двойка са мистър Торнхил и Оливия и ги караше да застанат един до друг, за да види кой от двамата е по-висок. Тези хитрини, които тя считаше за неразгадаема тайна, а всъщност бяха очевидни за всички, доставяха огромно удоволствие на нашия благодетел и всеки ден той даваше все нови и нови доказателства за своята страст; вярно е, че тя все още не го беше накарала да направи официално предложение за женитба, но всички ние го очаквахме всеки момент, а това, че младият човек бавеше предложението си, приписвахме на вродената му стеснителност, а понякога дори и на неговия страх да не би да обиди чичо си. Но скоро се случи нещо, което постави извън всякакво съмнение намерението му да стане член на нашето семейство; жена ми дори погледна на тази случка като на твърдо обещание.

Когато моята съпруга и дъщерите ми върнали визитата на съседа Фламбъро, те видели портретите на цялото семейство нарисувани от някакъв пътуващ художник, който им взел петнадесет шилинга на човек. Както вече знаете, отдавна съществуваше нещо като съперничество между нашите две семейства — всяко се стремеше да покаже по-добър вкус от другото. Разбира се, нашите духове се развълнуваха от това, че Фламбъро бяха взели явна преднина, ето защо, независимо от всичките ми доводи, а те не бяха никак малко, беше решено и ние да поръчаме портретите си при същия художник. И така, поканих този портретист (какво друго бих могъл да сторя) и сега трябваше да покажем превъзходството на нашия вкус в избора на позите. Що се отнася до портретите на съседите — семейството наброяваше седем души и всеки един беше нарисуван е портокал в ръка, — в тях не личеше нито вкус, нито въображение, да не говорим за композиция! Желанието ни бе да бъдем изобразени в по-блестящ стил и след дълги спорове единодушно се спряхме на голямо платно, където да фигурира цялото семейство в исторически план. Това щеше и да е по-евтино, понеже една рамка би била достатъчна за всички, а и далеч по-благородно; в наше време всички семейства, които претендират за изискан вкус, поръчват портретите си в такъв стил. Беше ни трудно обаче да подберем исторически сюжет, който би подхождал на всички едновременно, затова решихме всеки един от нас да избере своя любим исторически герой. Жена ми пожела да бъде изобразена като Венера, а живописецът беше помолен да не пести диамантите в корсажа и косите. Двете ни момченца трябваше да представляват купидони от двете й страни, а аз, облечен в свещенически одеяния, трябваше да й подавам книгите си, написани по повод на уистънския диспут. Оливия щеше да представлява амазонка сред цветя, държаща камшик и нагласена в зелено наметало, богато украсено със златни ширити. София трябваше да бъде облечена като овчарка, заобиколена с толкова овце, колкото художникът се съгласеше да нарисува за същата цена. Мозес пък натруфиха с шапка с бяло перо.

Вкусът ни така очарова младия земевладелец, че той пожела да бъде включен в семейния портрет като Александър Велики, седнал в нозете на Оливия. Изтълкувахме желанието му като най-недвусмислено намерение да се сроди с нашето семейство и, разбира се, не можахме да му откажем. Художникът започна работа и тъй като рисуваше усърдно и бързо, картината беше завършена за по-малко от четири дни. Платното беше огромно и трябва да признаем, че художникът не бе жалил боята, за което бе възнаграден с щедри хвалебствия от страна на жена ми. Всички останахме изключително доволни от неговата работа, но един досаден факт, за който не бяхме помислили, преди картината да бъде завършена, ни огорчи извънредно много. Платното беше толкова голямо, че в цялата къща нямаше подходящо място за него. Как бяхме пропуснали да се съобразим с това съществено обстоятелство, остава пълна загадка. Едно беше ясно — бяхме допуснали нехайство. Картината не можеше да мине през нито една врата и ето че вместо да задоволи нашето честолюбие, тя стоеше подпряна на стената в кухнята, точно където художникът беше опънал платното, за да рисува, и това даваше повод за какви ли не шеги сред съседите ни. Едни я сравняваха с дългата лодка на Робинзон Крузо — твърде голяма, за да може да бъде преместена до брега; други твърдяха, че тази картина прилича повече на макара в бутилка; някои се чудеха как би могла да мине през вратата навън, но удивлението им как е била вкарана вътре беше наистина неизразимо.

Портретът обаче будеше не толкова насмешка, колкото злословия. Твърде голяма беше честта, оказана ни от земевладелеца, та да не предизвика завистта на съседите. Шепнешком се разнасяха скандални сплетни за нас, а онези, които се представяха за наши приятели и идваха да ни съобщават какво говорят враговете ни, постоянно нарушаваха нашето спокойствие. Опровергавахме всички клюки, но както е известно, възраженията пораждат още повече сплетни.

Отново свикахме домашен съвет — как да обезоръжим злобата на нашите врагове? И изработихме план, който бе прекалено хитър, за да ми допадне напълно. Ето в какво се състоеше той: тъй като главната ни цел беше да разберем дали мистър Торнхил има сериозни намерения, жена ми се натовари с мисията да го изпита, като уж поиска съвета му за кого да омъжи по-голямата ни дъщеря. Ако това се окажеше недостатъчно, за да направи предложение, решихме да го сплашим с евентуален съперник. Никога не бих дал съгласието си за последната маневра, ако Оливия не ми беше обещала най-тържествено, че ако земевладелецът не се съгласи да я вземе за жена, тя ще се омъжи за онзи, когото ние изберем за негов съперник. Такъв беше нашият план и въпреки че не се противопоставях достатъчно силно на неговото изпълнение, не го одобрявах напълно.

И ето че следващия път, когато мистър Торнхил ни посети, момичетата се постараха да не му се появяват пред очите и да дадат възможност на майка си да осъществи замисления план; разбира се, те се оттеглиха в съседната стая, откъдето можеха да подслушват целия разговор. Жена ми изкусно го започна със забележката, че една от дъщерите на съседа Фламбъро е на път да се омъжи щастливо за мистър Спанкър. Гостът се съгласи. Ето на, продължи жена ми, всяка девойка, която има хубава зестра, винаги може да си намери добър съпруг.

— Но бог да е на помощ на онези, които си нямат нищичко. Кому е нужна красота, мистър Торнхил? Кому в наши дни е нужна добродетел или всички онези достойнства, които възхваляваме? Не каква е невестата, а какво притежава тя — ето от какво се интересуват хората сега!

— Госпожо — отвърна той, — не мога да не оценя правилността и оригиналността на вашата забележка и ако бях крал, всичко щеше да бъде по другояче. Това би било щастливо време за девойки без зестра, а най-напред бих се погрижил за вашите дъщери.

— Ах, господине — възкликна жена ми, — вие, разбира се, се шегувате; впрочем, ако аз бях кралица, щях непременно да зная къде да намеря съпруг за по-голямата си дъщеря. Но понеже вече заговорихме за това, бих желала да ви попитам, мистър Торнхил, не можете ли да ми препоръчате подходящ жених за нея? Тя е вече на деветнадесет години, красива и образована девойка и според моето скромно мнение не е лишена от някои природни дарби.

— Госпожо — рече той, — ако трябваше да избирам, бих се постарал да намеря такъв човек, който притежава всички достойнства, за да направи един ангел щастлив; човек разумен, богат, с изискан вкус и открито сърце — ето какъв трябва според мен да бъде женихът, достоен за вашата дъщеря.

— О, господине — каза тя, — познавате ли такъв човек?

— Не, госпожо — отвърна той, — невъзможно е да се намери човек, достоен да стане неин съпруг; тя е твърде голямо съкровище, за да бъде притежание на един мъж; тя е богиня. Кълна се, че говоря това, което мисля: тя е ангел.

— Ах, мистър Торнхил, вие ласкаете моето бедно момиче. Впрочем чудим се дали да не я дадем за жена на един от вашите арендатори, чиято майка почина наскоро и който сега има нужда от домакиня в дома си. Та вие го познавате — става дума за фермера Уилямс. Той притежава нещичко, мистър Торнхил, и няма да я умори от глад. Вече няколко пъти й прави предложение (а това беше самата истина). Но, господине — завърши тя монолога си, — бих била радостна да получа одобрението ви за този избор.

— Как, госпожо! — отвърна той. — Да одобря подобен избор? Никога! Как? Да пожертвуваш толкова красота, ум и доброта за същество, което не би оценило такова щастие! Извинете ме, но никога не ще одобря подобна несправедливост. Имам причини за това.

— Причини, господине? — подхвана Дебора. — Ако вие имате причини, то тогава всичко се променя. Но позволете да попитам — какви са вашите причини?

— Извинете, госпожо — отвърна той, — те са скрити, твърде надълбоко — при тези думи той сложи ръка на сърцето си — те са погребани тук и аз не мога да ви ги разкрия.

Той си отиде и на общ семеен съвет дълго си блъскахме главите как да разбираме тези признания на най-деликатни чувства. Оливия виждаше в тях признаци на възвишена страст, но аз не бях такъв оптимист: струваше ми се, че тук мирише повече на любов, отколкото на женитба; но както и да е, решихме да следваме плана относно фермера Уилямс, който ухажваше дъщеря ми, откакто бяхме пристигнали в този край.