Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (27)

Двадесет и седма глава

На същата тема

На другата сутрин споделих с жена си и децата си своя план да поправя затворниците, който те посрещнаха с общо неодобрение; намираха го не само неосъществим, но и непристоен, като твърдяха, че независимо от всичките ми усилия, не ще ми се удаде да поправя престъпниците, а виж — бих могъл да опетня сана си.

— Моля да ми простите — възразих аз, — но всеки един от тези хора, колкото и ниско да е паднал, е човек и следователно достоен за обичта ми. Когато се отхвърля добър съвет, той се връща към онзи, който го е дал, и обогатява душата му; дори да не помогнат, моите наставления ще ми донесат несъмнена полза. Повярвайте, деца мои, ако тези нещастници бяха принцове по кръв, десетки хора биха се тълпели да им угодят, но според мен душа, погребана в тъмница, е също толкова скъпоценна, колкото и онази, която обитава дворци. Ето защо, скъпи мои, ще се постарая да им помогна и — кой знае? — може би не всички ще ме презрат; възможно е да успея да измъкна от бездната една-единствена душа и това би било огромна радост, защото няма на земята по-скъпоценно нещо от човешката душа.

С тези думи аз ги оставих и отидох в общата зала, чиито обитатели се веселяха, докато ме чакаха; всеки беше подготвил някаква затворническа шега, която се канеше да изпита върху учения свещеник. И така, тъкмо се готвех да започна, когато един от тях килна перуката ми на една страна, като се престори, че го е направил съвсем случайно, и тутакси се извини. Друг, който стоеше малко по-надалеч, се упражняваше в изкуството да плюе през зъби, така че пръските падаха като фонтан върху книгата ми. Трети произнасяше „Амин!“ с толкова прочувствен тон, че всички се превиваха от смях. Четвърти тайно измъкна очилата от джоба ми. Но една шега предизвика особено голяма веселба; бяха забелязали в какъв ред подреждам книгите върху масата пред себе си, някакъв веселяк ловко беше подменил една от тях и поставил на нейно място сборник с неприлични шеги. Впрочем аз не обърнах никакво внимание на пакостите на тези хорица и продължих с ясната мисъл, че всичко смешно в действията ми ще изглежда такова само в началото, докато сериозното ще остане завинаги. Планът ми успя и след по-малко от шест дни много от моите слушатели бяха обхванати от разкаяние, а всички без изключение ме слушаха внимателно.

Можех да се поздравя с успех: благодарение на моята упоритост и на умението ми да общувам с хората аз успях да пробудя съвестта у люде, лишени от каквото и да било нравствено чувство, и вече започнах да мисля как да облекча тяхната участ и да направя живота им в затвора по-сносен. До този момент те преминаваха от една крайност в друга; от глад към излишества, от необуздано буйство към горчиви оплаквания. Единственото им занимание беше да се карат помежду си, да играят на карти и да изрязват дървени пръчици, с които тъпчеха тютюна в лулите си. Последното ненужно занимание ме наведе на една полезна мисъл — онези, които искаха, биха могли да изработват пръчици за пушачите или клинчета за обущарите, а необходимият дървен материал би могъл да се купува чрез подписка; готовата стока щеше да се продава по мое указание, така че всеки да може да спечели нещичко — съвсем малко, разбира се, но достатъчно за препитание.

Но това не беше всичко — учредих глоби за безнравствени постъпки и награди за особено прилежание. Така за по-малко от две седмици аз превърнах тази тълпа в някакво подобие на човешко общество и изпитвах гордостта на законодател, комуто се бе удало да превърне първобитните диваци в хора, като им внушава уважение към властта и приятелски чувства помежду им.

Желателно би било законодателната власт да измени законите така, че да ги насочи към поправяне на човешките нрави, а не към най-сурово наказание, и да разбере най-после, че престъпленията ще намалеят не ако наказанието се смята за нещо обикновено, а ако то е наистина застрашително. Тогава ще се измени и характерът на затвора, който сега не само приема закоравели крадци и убийци, а превръща и невинни хора в престъпници — често пъти някой, нарушил закона за първи път, излиза от тъмницата — ако въобще му се удаде да излезе жив оттук, — готов да извърши хиляди престъпления. Тогава нашият затвор би бил организиран по подобие на затворите в другите европейски държави — място за уединение и разкаяние, място, което би могло да се посещава от хора, способни да събудят съвестта у виновния и да попречат на невинния да тръгне по лош път. Само така, а не чрез увеличаване на наказанието, нравите в страната биха могли да се поправят; трябва да кажа, че много се съмнявам в целесъобразността на смъртното наказание за малки правонарушения. В случай на убийство необходимостта от подобна мярка е очевидна, тъй като всички ние, разбира се, сме длъжни заради собствената си защита да се избавим от човек, който проявява пълно пренебрежение към живота на другите. Самата природа се възмущава от подобни престъпления. Нещата обаче стоят съвсем другояче, когато става дума за посегателство върху собствеността. Нямам основание да лиша крадеца от живот, защото по природните закони конят, който той е откраднал от мен, принадлежи и на двамата. И ако аз смятам за свое право да лиша крадеца от живота му, трябва да съществува предварителна договореност между нас, по силата на която този, който лиши другия от коня му, трябва да умре. Но такава договореност е изключена, тъй като човек няма право нито да разменя, нито да отнема живота си, понеже той не му принадлежи. Дори един съд, основан на справедливостта, не би се съобразил с подобен договор, защото е съвършено ясно, че простъпката, която на пострадалия носи само дребно неудобство, е нищожна в сравнение с наложеното наказание, тъй като е по-важно да се запази животът на двама души, отколкото единият от тях да язди кон. Ако такъв договор е признат за несправедлив, когато е сключен между двама души, то той би останал несправедлив, независимо от това, че са го сключили стотици и дори стотици хиляди хора; та нали, ако начертаеш милион окръжности, окръжността никога не ще се превърне в квадрат, тъй както и лъжата, повторена от милиарди хора, не ще стане истина. Така говори разумът и така подсказва нашето природно чувство. Диваците, които познават само правото на природата, се отнасят към човешкия живот с уважение и то отнемат само тогава, когато е пролята кръв.

Колкото и да са били свирепи по време на война, в мирно време нашите саксонски прадеди много рядко са прибягвали до смъртно наказание; а при младите нации, които още носят върху себе си печата на природата, почти не могат да се срещнат престъпления, заслужаващи смъртно наказание.

А ето че в цивилизованото общество наказателното право се упражнява от богатите и е безпощадно към бедните. Може би с годините държавата придобива старческа суровост, а нашата собственост, която се увеличава по обем, ни става все по-скъпа и страховете ни се умножават с нашето богатство; ето защо всеки ден ние създаваме нови закони в защита на това, което ни принадлежи, а наоколо се издигат все нови и нови бесилки за страх на онези, които биха се осмелили да проникнат в границите на нашите владения.

Не знам на какво се дължи това — дали на изобилието от наказателни закони, или на разпуснатостта на нашите нрави — но всяка година броят на престъпници те в тази страна е по-голям от този в половината от европейските държави, взети заедно. А може би се дължи и на двете, защото едното поражда другото. Когато народът види, че по силата на съществуващите наказателни закони различни по тежест престъпления се наказват по един и същи начин, той престава да прави разлика между самите престъпления, а нравствеността на обществото се основава именно на тази разлика. По такъв начин извънредно голямото количество закони поражда нови пороци, а новите пороци изискват нови наказателни мерки.

Желателно е властта, вместо да измисля нови закони за наказание на порока, вместо да стяга коланите на обществото толкова силно, че в някой прекрасен ден неговите конвулсии да разкъсат всички връзки, вместо да отстранява от себе си нещастниците като нещо ненужно, преди дори да е опитала техните способности, вместо да превръща изправителните мерки във възмездие — желателно е да превърнем закона от тиран на народа в негов защитник. Тогава бихме видели, че същите онези души, които сме смятали за отпадък на обществото, са имали нужда от ръката на умел майстор, тогава бихме видели, че ако се подходи правилно към тези нещастници, обречени на продължителни мъки — и то само защото онези, които живеят в разкош, не бива да изпитат и най-малко неудобство — те биха били опора на държавата в минута на опасност; че сърцата на тези хора се различават толкова малко от нашите собствени, колкото и лицата им; тогава бихме видели, че едва ли има душа на земята, която да е затънала в порока дотолкова, та да не може да се поправи, че престъплението, извършено от престъпника, би могло да се окаже последно дори ако той остане жив и не загине на бесилото, и най-после, че за безопасността не е нужна толкова кръв.