Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (28)

Двадесет и осма глава

Щастието, както и нашите несполуки зависят не толкова от добродетелта, колкото от благоразумието; мирските радости и скърби са твърде нищожни в очите на провидението и то не смята за нужно да ги разпределя справедливо между смъртните

Изминаха повече от две седмици, откакто ме бяха хвърлили в тъмницата, а моята скъпа Оливия не беше идвала ни веднъж да ме види; много се бях затъжил за нея. Споделих своите чувства с жена си и на другата сутрин бедната девойка се появи в килията ми, като се подпираше на ръката на сестра си. Бях поразен от това как се бе изменило лицето й. Като че ли нарочно, за да ме изплаши, смъртта беше оставила отпечатък върху всичките й някога толкова прелестни черти. Страните й бяха хлътнали, кожата на челото й се беше опнала и бузите й носеха печата на съдбовна бледост.

— Колко се радвам да те видя, скъпа моя! — възкликнах аз. — Но защо си толкова унила, Ливи? Знам, моя любов, ти не ще позволиш на огорчението да похаби живота ти, който ми е скъп като моя собствен. Твърде много ме обичаш, за да направиш това, нали? Горе главата, мое дете, и за нас отново ще настъпят щастливи дни.

— Винаги сте били внимателен към мен, татко — отговори тя — и мисълта, че не ми е съдено да споделя щастието, което обещавате, увеличава болката ми. Уви, татко, повече не ще видя радост тук и мечтая да напусна света, в който съм изпитвала само мъка. Наистина, скъпи татко, бих желала да престанете да се противите на мистър Торнхил; може би той ще се съжали над вас и тогава бих могла спокойно да умра.

— Никога! — отвърнах аз. — Никога не ще се съглася да нарека дъщеря си уличница. Дори целият свят да гледа презрително на твоето прегрешение, аз винаги ще виня за него доверчивостта, а не порока. Мила моя, тук, на това място, аз не страдам ни най-малко, независимо че на теб то ти се струва толкова мрачно; знай, че докато ме даряваш с щастието да те виждам жива, той не ще получи съгласието ми да се ожени за друга и да те направи още по-нещастна.

Когато дъщеря ми си отиде, мистър Дженкинсън, който присъствуваше на нашия разговор, напълно разумно започна да ме кори за упоритостта ми, да ме упреква за това, че не желая да купя свободата си с цената на покорството. Той каза, че би било несправедливо заради спокойствието на едната от дъщерите ми, при това тази, която ме е наскърбила, да жертвувам съдбата на цялото семейство.

— Освен това — добави той — имате ли право да заставате между мъж и жена? Все едно не можете да попречите на този брак, но можете да го направите нещастен.

— Господине — отвърнах аз, — вие не познавате този, който ни преследва. Отлично знам, че дори да му се покоря, не ще получа и час свобода. Разказаха ми, че преди по-малко от година в същата тази килия един от неговите длъжници е умрял от глад. Дори ако моето съгласие и одобрение биха могли да ме преместят оттук в най-разкошните негови покои, все едно — не бих дал нито едното, нито другото, защото нещо в мен ми нашепва, че по този начин сам бих допуснал той да прелюбодействува. Докато дъщеря ми е жива, не ще се съглася да смятам законен какъвто и да е негов брак с друга жена. Разбира се, ако тя повече не ще бъде сред нас, би било подлост от моя страна заради личната си обида да разделя онези, които искат да се съединят. Не, дори бих желал този негодник да се ожени и най-после да сложи край на развратния си живот. Но няма ли да бъда най-жестокият от родителите, ако сам стана причина за истинската смърт на моето дете? И всичко това, само и само да се измъкна от затвора? В желанието си да избягна краткотрайните несгоди нима трябва да разбия сърцето на собствената си дъщеря, като я обрека на безкрайни мъки?

Той се съгласи с мен, но добави, че дъщеря ми е в много лошо състояние и че скоро ще настъпи краят на моето затворничество.

— Впрочем — продължаваше той, — ако отказвате да се покорите на племенника, може би ще се съгласите да се обърнете към чичо му — той се слави като най-справедливия и добър човек в кралството. Бих ви посъветвал да му пишете и разкажете за всички злодеяния на неговия племенник — кълна се в живота си, че след три дни ще получите отговор!

Аз му благодарих и реших веднага да последвам съвета му, но не разполагах с никаква хартия — като че ли нарочно сутринта бяхме изхарчили всичките си пари за провизии: мистър Дженкинсън впрочем и тук ми помогна.

Следващите три дни минаха тревожно, тъй като не знаех как ще се приеме писмото ми; през цялото време жена ми не спираше да ме моли да се предам при всякакви условия, само и само да се измъкна оттук; освен това всеки час ме уведомяваха, че положението на дъщеря ми се влошава. Настъпи третият ден, след това четвъртият, а отговор не идваше: та аз бях съвсем чужд на сър Уилям Торнхил, а онзи, от когото се оплаквах, бе неговият любим племенник. Така че и тази надежда изчезна, както и всички предишни. Но аз все още запазвах бодростта си, при все че продължителният арест и спареният въздух в затвора започнаха видимо да влияят на здравето ми, а раната, която бях получил по време на пожара, взе да ме боли още по-силно. Затова пък около мен бяха децата ми, които се редуваха да ми четат на глас или със сълзи на очи се вслушваха в съветите, които им давах от сламената си постеля. Здравето на дъщеря ми се влошаваше по-бързо от моето и всичко, което разказваха за нея, потвърждаваше тъжните ми предчувствия и увеличаваше болката ми. На петия ден, откакто бях изпратил писмото до сър Уилям Торнхил, ми донесоха страшната вест, че дъщеря ми не може вече да говори. Сега арестът стана нетърпим и за мен! Душата ми се втурна навън от моя затвор и се понесе към възглавето на моята любима дъщеря, за да я утешава и укрепва духът й, за да приеме последното й желание и да й покаже пътя към небесната обител. Накрая дойдоха и ми съобщиха, че тя издъхва, а аз бях лишен дори от нищожното утешение да поплача над нея. След малко моят другар по затвор пристигна при мен с последната вест: той ме призова към смирение — тя беше мъртва! На другата сутрин той отново дойде и ме завари само с двете ми синчета — сега те бяха единствените хора около мен и с всички сили се стараеха да ме утешат. Молеха ме да им разреша да ми четат на глас и ме уговаряха да не плача, като казваха, че възрастните не плачат.

— Нали сега сестра ми е ангел, татко? — възкликна по-големият. — Тогава защо съжалявате за нея? Самият аз бих искал да съм ангел и да излетя от това ужасно място, разбира се, заедно с вас, татенце!

— Наистина — добави по-малкото ми момченце. — Там, на небето, където сега е моята сестра, е много по-хубаво, отколкото тук, и освен това там има само добри хора, а тук всички са толкова лоши.

Мистър Дженкинсън прекъсна тяхното невинно бърборене, като каза, че сега, когато дъщеря ми не е вече между живите, трябва сериозно да помисля за семейството си и да се опитам да спася собствения си живот, който всеки ден е изложен на опасност поради лишенията и лошия въздух. Време е, говореше той, да пожертвувам своята гордост и негодувание заради тези, чието благополучие зависи от мен; и здравият разум и справедливостта ми повеляват да направя опит и да се помиря със земевладелеца.

— Слава богу — отвърнах аз, — не ми е останала никаква гордост! Бих ненавиждал собствената си душа, ако откриех в нея капка гордост или ненавист. Напротив, тъй като до неотдавна моят мъчител беше един от енориашите ми, надявам се, че някой ден ще имам щастието да представя пред вечния съд душата му пречистена. Не господине, у мен няма никаква ненавист и въпреки че ми отне онова, което е по-ценно от всички негови съкровища, въпреки че разби сърцето ми — защото съм болен и без никакви сили, да, много болен, мой нещастни друже, — той никога не ще извика в душата ми жажда за мъст! Съгласен съм да одобря брака и ако това му доставя удоволствие, нека знае, че го моля да ми прости за всички неприятности, които съм му причинил.

Мистър Дженкинсън взе перо и мастило и изложи покорната ми молба със същите изрази, които бях употребил, а след това аз поставих подписа си под нея. Синът ми трябваше да отнесе писмото на мистър Торнхил, който в същото това време се намираше в имението си.

След около шест часа той се завърна с устен отговор. Разказа ми, че много трудно му се удало да се срещне със земевладелеца, защото слугите се отнесли с него нагло и е подозрение; случайно обаче срещнал земевладелеца точно когато той излизал от имението по работа, свързана с предстоящата му женитба, която трябваше да се състои след три дни. После, продължи синът ми, той се приближил и с крайно смирен вид подал писмото на мистър Торнхил; като прочел писмото, онзи казал, че закъснялата ми покорност никому не е нужна; че научил за нашето писмо до чичо му, което, както трябвало да се очаква, било посрещнато с пълно презрение; и накрая помолил занапред да се обръщаме за всичко към неговия адвокат и да не го безпокоим. Би било съвсем друго, казал той, ако сме му били изпратили като молители двете госпожици, за чието благоразумие и скромност той имал най-високо мнение.

— Е, господине — обърнах се аз към мистър Дженкинсън, — сега виждате що за човек е моят мъчител. Той може да се шегува и едновременно с това да бъде жесток. Впрочем нека прави с мен каквото си поиска — скоро ще бъда свободен от всички вериги, с които възнамерява да ме окове. Вече виждам вечната моя обител, която сияе все по-ярко и по-ярко! Мисълта за нея ме крепи в несгодите и като оставям след себе си безпомощни сираци, аз твърдо вярвам, че добрите хора ще се погрижат за тях, някои заради техния беден баща, а други в името на небесния ни отец.

Докато говорех, жена ми, която не бях виждал през целия ден, се появи с объркано и ужасено изражение на лицето; тя се опитваше да каже нещо, но не успяваше.

— Какво има, скъпа моя — възкликнах аз, — нима ми носиш вест за някоя нова беда, като че ли старите не са ни достатъчни? Макар че суровият земевладелец не иска да се смили над нас въпреки нашата покорност, макар че ме е обрекъл на смърт в тази обител на мъката и че изгубихме любимото си чедо, ти ще намериш утешение в другите ни деца, когато аз вече не ще бъда между вас.

— Наистина изгубихме — отвърна тя — нашето любимо чедо! София, съкровището ми, нея вече я няма — те са ни я откраднали, злодеите са я отвлекли!

— Как, госпожо! — извика моят другар по затвор. — Нима негодниците са отвлекли мис София? Не може да бъде!

Безсилна да отговори, цяла обляна в сълзи, тя стоеше и гледаше неподвижно в една точка. Жената на един от арестантите беше влязла заедно с нея и подробно ни разказа за всичко, което се бе случило. Според нейните думи тя се разхождала с жена ми и дъщеря ми недалеч от селото, когато ги застигнала пощенска кола, впрегната в два коня, и спряла до тях. От нея излязъл някакъв добре облечен господин, впрочем не мистър Торнхил, сграбчил дъщеря ми през кръста и като я вмъкнал насила в колата, извикал на кочияша да кара с всички сили и те за миг се скрили от очите им.

— Стига! — възкликнах аз. — Чашата на страданието ми преля, нищо повече не е в състояние да ми причини нова болка. И така, ни една! Нито една не ми остана! Чудовище! Моята любимка! Красива като ангел и с ангелска душа! Но подкрепете жена ми, тя ще се строполи всеки миг! Да не ми оставят нито една!

— Уви, скъпи съпруже — рече тя. — Ти се нуждаеш от утешение повече от мен. Огромна е мъката ми, но аз бих я понесла, и дори по-голяма от нея, само и само да те видя спокоен. Нека ми отнемат всички деца, целия свят, само теб да ми оставят!

Синът ни също присъствуваше и се стараеше да облекчи скръбта й; той ни молеше да се успокоим, като твърдеше, че може би все още имаме причина да се надяваме на по-добри дни.

— Сине мой — възкликнах аз. — Огледай се и кажи — виждаш ли някаква възможност да бъда отново щастлив? Може ли лъчът на утешението да проникне тук? Нима всичките ни упования не се намират отвъд могилата?

— Скъпи татко — отвърна той. — Все пак се надявам да ви доставя малко радост; получих писмо от брат ми Джордж.

— Как е той? — прекъснах го аз. — Научил ли е за нашите нещастия? Надявам се, че синът ми ни най-малко не е докоснат от несгодите, които са се струпали върху нашите бедни глави.

— Прав сте, татко — отвърна Мозес. — Той е доволен, весел и щастлив. Писмото му носи само добри новини: той е любимецът на полковника, който му е обещал да го повиши в чин лейтенант при първа възможност.

— Наистина ли? — възкликна жена ми. — Наистина ли нищо лошо не се е случило на моето момче?

— Наистина, наистина, майко — отговори Мозес. — Ето прочетете писмото и ще се зарадвате, ако все още нещо може да ви зарадва.

— Сигурен ли си? — повтаряше тя. — Сигурен ли си, че писмото е написано от неговата ръка? Наистина ли той е доволен от всичко?

— Да, майко — отвръщаше той. — Това е неговият почерк. С течение на времето той ще стане опора и гордост за цялото ни семейство.

— В такъв случай — възкликна жена ми — слава на провидението, че последното ми писмо не е стигнало до него! Да, приятелю мой — обърна се тя към мен. — Признавам, че ръката на Небето, която в други случаи беше безмилостна към нас, този път ни е пощадила. Защото в последното писмо, което написах на сина си в минута на гняв, аз го заклех, ако в гърдите му бие сърце на мъж, да се притече в защита на своя баща и на сестрите си и да отмъсти за всички нас. Но благодарение на този, който управлява нашите съдбини, писмото не го е настигнало и аз съм спокойна.

— Жено! — извиках аз. — Ти си постъпила много глупаво и в друго време бих те порицал твърде сурово. О, колко дълбока бездна си избягнала, бездна, която би погребала и теб, и него в безкрайни мъки. Да, наистина провидението този път е било по-милостиво към нас, отколкото ние един към друг! Запазило ни е сина, за да стане той баща и защитник на моите деца, когато мен вече не ще ме има на този свят. Колко съм бил несправедлив да мисля, че не ми е останало никакво утешение, тогава, когато моят син е весел и няма представа от постигналите ни беди. Той е запазен, за да може да бъде опора на своята овдовяла майка, на своите братя и сестри! Но защо говоря за сестри, той вече няма сестри, нито една — те ми ги отнеха и аз съм най-нещастният човек на света!

— Татко — прекъсна ме синът ми, — позволете ми да ви прочета неговото писмо; знам, че то ще ви достави удоволствие.

И като получи моето съгласие, той прочете на глас следното:

„Скъпи татко,

Отклонявам за няколко минути мислите си от удоволствията, които ме заобикалят, за да ги отправя към още по-скъпи неща — милото домашно огнище. Въображението ми рисува вашия спокоен кръг и виждам всички ви как внимателно следите всеки ред от моето послание. С удоволствие спирам поглед на всяко лице, до което нито честолюбието, нито мъката някога са се докосвали. Но колкото и добре да се чувствувате край топлото огнище, знам, че щастието ви ще стане още по-пълно, когато узнаете, че съм доволен от своето положение и съм много щастлив.

Нашият полк получи ново нареждане и не ще напусне пределите на кралството; полковникът ме нарича свой приятел, води ме навсякъде със себе си и където и да се появя, чувствувам се желан гост и всички се отнасят към мен с растящо уважение. Вчера танцувах с лейди Г. и ако можех да забравя, досещате се кого, може би щях да имам успех. Съдено ми е обаче да помня приятелите си, при все че самият аз съм забравен от тях и се страхувам, татко, че вие също сте в тяхното число, тъй като напразно очаквам щастието да получа вест от къщи. Ето, София и Оливия също обещаха да ми пишат, но очевидно са ме забравили. Предайте им, че са същински дяволчета и че страшно им се сърдя; впрочем и сам не знам как става това — колкото и да ми се иска да ви се скарам, душата ми е пълна само с обич към вас. Кажете им, татко, че нежно ги обичам, и знайте, че както винаги оставам:

Ваш предан син“

— Въпреки всичките ни нещастия — възкликнах аз — трябва да бъдем благодарни; поне един от нашето семейство е избавен от страданията, които съдбата ни донесе! Нека бог го пази, нека моето момче бъде все така щастливо и стане опора за вдовицата и баща за тези две сирачета. Това е всичко, което мога да му оставя в наследство! Нека той опази невинността им от всички съблазни, родени от нуждата, и да ги напътствува по пътя на честта!

Не бях успял да произнеса тези думи, когато от общото помещение под нас се разнесе ужасна врява; скоро тя утихна и аз дочух дрънчене на вериги в коридора, който водеше към килията ми. Влезе тъмничарят, като подкрепяше някакъв човек, цял изцапан в кръв, изранен и окован в тежки вериги. Погледнах нещастника със състрадание, той се приближи и какъв беше моят ужас, когато познах в него собствения си син!

— Джордж! Моят Джордж! Нима това си ти?! Ранен! Във вериги! Това ли е твоето щастие? Така ли се връщаш при мен? О, защо сърцето ми още сега не се пръсне при тази гледка? Защо не умра?

— Къде остана вашата сила, татко? — проговори синът ми с твърд глас. — Аз заслужих наказание. Моят живот не ми принадлежи повече — нека ми го отнемат.

Няколко минути останах в мълчание, като се борех със себе си — мислех, че това усилие ще ми струва живота.

— О, момчето ми, сърцето ми се къса, като те гледам! Не мога, не мога да го понеса! Точно когато те смятах за щастлив и молех съдбата да те пази, изведнаж да те видя така — ранен и в окови! И все пак — блажен е, който умира млад! Защо ли аз, старецът, трябваше да доживея този ден! Да гледам как децата ми без време рухват край мен едно след друго, а аз едничък да оцелея, за да видя тази разруха! Дано най-ужасните проклятия паднат над главата на убиеца на моите деца! Дано и той доживее такива дни!

— Почакайте, скъпи татко — извика синът ми, — не ме карайте да се червя заради вас! Как, татко! Да забравите възрастта си и своя свещен сан и да дръзнете да призовавате небесното правосъдие, да изричате проклятия, които тутакси ще паднат на побелялата ви глава и ще ви погубят завинаги! Не, татко, сега вие имате само една грижа — да ме подготвите за позорната смърт, на която съм обречен, да ме въоръжите с надежда и решителност, да ми вдъхнете сили, за да изпия горчилката, която са ми отредили.

— О, ти не трябва да умираш, сине мой! Не е възможно да си заслужил толкова страшно наказание. Моят Джордж не може да е извършил такова ужасно престъпление, заради което прадедите му биха се отвърнали от него.

— Уви, татко — отвърна синът ми. — Страхувам се, че не мога да очаквам пощада за прегрешението си. Щом получих писмото на майка ми, тутакси се втурнах насам, като реших да накажа онзи, който е поругал доброто ви име, и го извиках на дуел, но той не се появи на срещата, а изпрати четирима от слугите си, за да ме хванат. Раних първия, който ме нападна — боя се, че раната беше смъртоносна; другарите му ме хванаха и завързаха. Сега онзи страхливец има намерение да възбуди дело против мен и доказателствата са неоспорими: та нали аз го бях предизвикал и следователно виновен пред закона съм аз и не мога да разчитам на снизхождение. Но чуйте, татко, свикнал съм да се възхищавам на твърдостта ви! Проявете я и сега, за да ми дадете пример.

— Добре, сине мой, ще я видиш. Сега съм над този свят и неговите радости. От този миг скъсвам с всичко, което ме е свързвало със земята, и започвам да готвя себе си и теб за вечния живот. Да, сине мой, ще ти покажа пътя и моята душа ще води твоята, защото скоро и двамата ще напуснем този свят. Виждам, че тук не те очаква прошка, и те призовавам да я поискаш от великия съдия, пред когото скоро ще се представим и двамата. Но нека помислим и за другите — нека всички мои другари по затвор се възползуват от напътствията ми. Добри тъмничарю, разреши им да дойдат тук, за да им поговоря.

Като казах това, направих опит да се вдигна от сламената си постеля, но нямах сили да го сторя и се опрях с гръб на стената. Обитателите на тъмницата се събраха около мен, както ги помолих, защото се бяха научили да ценят моите наставления; синът ми и моята жена застанаха от двете ми страни и ме подкрепяха; огледах присъствуващите и като се убедих, че никой не липсва, се обърнах към тях с проповед.