Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (7)

Седма глава

Описание на един духовит столичанин. И най-големият глупак може да бъде забавен една-две вечери

Не е трудно да си представите колко много провизии бяха използувани за посрещането на мистър Торнхил на другия ден. Лесно е също така да се предположи, че жена ми и моите дъщери пожелаха да се представят пред госта в най-пъстро и натруфено облекло. Мистър Торнхил пристигна с двама приятели, със слугата, който се грижи за животните, и със собствения си капелан. Той нареди да настанят многобройната прислуга в съседната кръчма, за да не ни създават грижи. Но тъй като жена ми беше твърде горда, настоя да окажем гостоприемство и на слугите, а между другото искам да кажа, че това се отрази неблагоприятно на нашата трапеза през следващите три седмици. Предишния ден мистър Бърчел беше подхвърлил, че, младият земевладелец бил направил предложение на мис Уилмът, бившата годеница на сина ми Джордж, ето защо ние не приехме госта много радушно; впрочем една случка ни накара да се поотпуснем малко: когато някой, не си спомням точно кой, спомена името й, мистър Торнхил се закле, че няма нищо по-абсурдно от това такова плашило като нея да бъде смятано за красавица.

— Гръм да ме порази! — възкликна той. — По-скоро бих предпочел някое от страшилищата, които украсяват църквата „Свети Дънстън“^[1].

При тези думи той се разсмя и ние сторихме същото: шегите на богатите са винаги остроумни. А Оливия дори не се сдържа и прошепна, впрочем достатъчно високо, за да я чуят, че мистър Торнхил притежава неизчерпаем запас от остроумие.

Като се наобядвахме, вдигнах обичайния си тост — за Църквата. Капеланът ми благодари с думите, че Църквата е единствената му възлюбена.

— Хайде, Франк, признай си — каза младият земевладелец с неизменната си дяволита усмивка, — ако отляво видиш своята сегашна възлюбена, Църквата, облечена в ленени одежди като епископ, а отдясно — мис София без каквито и да е одежди, коя би предпочел?

— Разбира се, и двете! — възкликна капеланът.

— Правилно, Франк! — извика нашият гост. — И нека се задавя с това вино, ако едно хубаво момиче не струва повече от всички попове на земята. Та какво са тези десятъци и тям подобни щуротии, ако не шарлатанство и дяволска измама? Дори мога да го докажа!

— Бъдете добър и го докажете! — възкликна синът ми Мозес. — Мисля, че ще мога да ви опровергая — добави той.

— Отлично, господине — отвърна мистър Торнхил, който веднага реши, че може да го вземе на подбив, и намигна подканващо на останалите да се включат и те в това забавление. — Ако желаете да поспорим по въпроса, с удоволствие приемам предизвикателството. Но нека най-напред решим как възнамерявате да водим този спор — по метода на аналогията или на диалогизма?

— Бих желал да водим спора по метода на разума — отвърна Мозес, щастлив, че му се представя случай да поспори.

— И това е добре — извика земевладелецът. — И така, първо и най-напред, надявам се, няма да отречете, че всичко, което съществува — съществува — ако не приемете това твърдение за правилно, не бих могъл да продължа по-нататък.

— Какво пък — отвърна Мозес, — мисля, че мога да го приема и дори да се възползувам от него.

— Освен това предполагам, съгласен сте с твърдението — продължи опонентът му, — че частта е по-малка от цялото?

— Приемам и това твърдение! — извика Мозес. — То е не само правилно, но и различно.

— Надявам се няма да отречете — извика земевладелецът, — че сборът от трите ъгли на триъгълника е равен на сбора на два прави ъгъла?

— Ясно като бял ден — отвърна опонентът му и ни огледа с важен вид.

— Отлично! — извика земевладелецът и продължи със страшна бързина. — Следователно, на основание на предпоставките, обусловени от мен, разрешете да отбележа, че последователността на самостоятелните съществования, произтичащи от обратното двойно взаимоотношение, съвсем естествено предизвиква проблематичен диалогизъм, който в известна степен доказва, че същността на духовната юрисдикция може да се отнесе към вторичните атрибути.

— Спрете, спрете! — извика синът ми. — Отхвърлям това твърдение. Нима мислите, че мога безпрекословно, да приема подобни еретични доктрини?

— Как? — възкликна земевладелецът, като се преструваше, че е ужасно разярен. — Не ги приемате? Тогава ми отговорете на един прост въпрос. Съгласен ли сте с Аристотел, че роднините са родственици?

— Безусловно — отвърна опонентът му.

— В такъв случай — извика земевладелецът, — отговорете бързо на следващия ми въпрос: какво според вас липсва, в първата част на моя силогизъм — „secundum quoad“ или „quoad minus“? Настоявам да представите доводите си направо и без всякакво бавене.

— Уверявам ви, господине! — извика Мозес. — Не разбрах съвсем добре цялата сила на вашата аргументация, но ако бъдете така добър и я сведете до едно-единствено изречение, то тогава бих могъл да ви отговоря.

— Не, господине — възкликна земевладелецът, — позволете на вашия верен слуга да отбележи: струва ми се, че ви се ще да ви снабдя не само с аргументи, но и с мозък. Не, господине! Трябва да заявя, че искате твърде много.

При тези думи всички започнаха да се смеят на бедния Мозес, който остана единственото унило лице сред заобикалящите го развеселени хора. През цялата вечер той не пророни нито дума повече.

Тази сцена не ми достави никакво удоволствие; затова пък Оливия високо оцени остротите на нашия гост и той й се стори изключително блестящ млад джентълмен, а като се има пред вид, че това понятие включва в себе си стройна фигура изискано облекло и голямо състояние, лесно бихме могли да й простим. Независимо от това, че мистър Торнхил беше истински невежа, той бърбореше непринудено и можеше с лекота да се разпростре върху най-обикновени теми за разговор в подобна компания. И нищо чудно, че такива дарби могат да спечелят сърцето на девойка, възпитана да цени у себе си, пък и у другите единствено външния блясък.

Когато гостът ни си отиде, ние отново започнахме да обсъждаме неговите достойнства. Тъй като през цялото време той беше гледал и разговарял единствено с Оливия, ние повече не се съмнявахме, че именно тя бе причина за посещението му. А и самата Оливия без никаква досада приемаше безобидните задевки на брат си и сестра си. Дори Дебора тържествуваше от победата на дъщеря си и сияеше сякаш тази победа бе нейна собствена.

— А сега, мили съпруже — извика тя, — чистосърдечно признавам, че именно аз посъветвах дъщерите ни да приемат ухажванията на младия земевладелец. Не съм преставала да се надявам, а и ти сам виждаш, че съм имала право; кой знае как може да свърши всичко това?

— Кой знае! — отвърнах с въздишка аз. — Що се отнася до мен, това никак не ми харесва: да си призная, някой беден, но честен човек щеше повече да ми бъде по сърце, отколкото този богат и блестящ, но безбожен джентълмен. И ако наистина се окаже такъв, какъвто подозирам, че е, то знай, че не ще дам детето си на такъв безбожник.

— Но, татко — възкликна Мозес, — вие сте твърде строг! Та нали бог не ни вини за онова, което мислим, а за това, което вършим? Безброй греховни помисли спохождат всеки от нас и ние не сме в състояние да ги потиснем. Може би тези твърде свободни мисли за религията са обладали младия човек съвсем случайно. А ако това е така, при все че мислите му са порочни, той само ги вмества в главата си и може да бъде корен за своите заблуждения толкова, колкото и някой комендант на град без защитни стени заради това, че в града се е втурнал неприятел.

— Имаш право, синко — отвърнах аз. — Но ако градският комендант сам покани враговете, той не заслужава никакво снизхождение. Това важи и за онези, които нарочно приемат заблуждението. Не е грях да се примириш със съществуващите обстоятелства, а да останеш сляп и да нехаеш за тях. Ето защо, независимо дали заблужденията са ни обладали случайно, те са получили достъп до нас в резултат на нашата развратност или по причина на крайно лекомислие и тогава ние заслужаваме наказание за порока си и презрение за нашата глупост.

Тук жена ми се включи в разговора, но доводите й изместиха въпроса малко встрани; тя отбеляза, че сред някои от нашите познати, при това съвсем порядъчни хора, се срещат и безбожници, но въпреки това те са се оказали превъзходни съпрузи, а тя познавала и някои разумни девици, които, след като се омъжили за безбожници, много скоро превърнали съпрузите си в добри християни.

— Кой знае, съпруже мой — продължаваше тя, — на какво е способна Оливия? Това момиче не ще се изложи в никакъв разговор, при това, доколкото знам, може превъзходно да води спор.

— Как би могла да води спор, скъпа? — възкликнах аз. — Та какви полемични трудове е чела дъщеря ни? Не си спомням да съм й давал подобни книги — вероятно преувеличавате достойнствата й?

— Не, татко — възрази Оливия. — Ни най-малко. Чела съм огромно количество полемики: диспута между Туокъм и Скуайър^[2], спора между Робинзон Крузо и дивака Петкан, а сега съм потънала в словесния двубой в „Благочестиви влюбени“^[3].

— Отлично! — възкликнах аз. — Ти си ми умница. Виждам, че си в състояние да превърнеш всеки безбожник в добър християнин. Хайде, върви да помогнеш на майка си за пая.