Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (10)

Десета глава

Стремим се да бъдем в крак с висшето съсловие. Несгодите, постигат бедняка, когато се опитва да стъпи на по-високо стъпало, отколкото позволява състоянието му

Започнах да забелязвам, че моите дълги и усърдни лекции, възхваляващи умереността, простотата и смирението, срещаха пълно пренебрежение. Благоволението, което напоследък показваха по-висшестоящите от нас събуди нашата гордост и аз разбрах, че тя е била само приспана, но не и унищожена. Както и преди первазите на прозорците ни се оказаха тесни да поберат бурканчетата с помади. Ако дъщерите ми излизаха навън, слънцето се превръщаше във враг, който посяга на белотата им, в къщи пък ги дразнеше огънят в огнището, който можеше да развали тена им. Жена ми заяви, че ранното ставане поврежда очите на госпожиците, а когато работят следобеда, слънцето обгаря техните носове; при това тя ме убеждаваше, че ръцете се запазват най-добре, когато нищо не вършат. И така, вместо да довършват ризите на Джордж, те непрекъснато седяха и прекрояваха старите си дрехи, или пък бродираха върху канава. Бедничките госпожици Фламбъро, доскоро техни весели приятелки, изведнъж се оказаха недостатъчно изискани и бяха отстранени от тяхната компания, и сега всичките им разговори се въртяха около живота във висшето общество, живописта, изтънчения вкус, Шекспир и музикалните чаши.

Ние все пак бихме могли да понесем всичко това, ако един прекрасен ден не се беше появила някаква циганка-гледачка, която ни хвърли в истинско блаженство! Едва смуглата сибила се появи и моите момичета дотичаха да ми искат по един шилинг, за да я накарат да им гледа на ръка. Няма да крия, че ми бе омръзнало да изглеждам винаги благоразумен, и не можах да се стърпя, а задоволих молбата им, защото обичах да ги виждам щастливи. Дадох по шилинг на всяка, но тук бих искал да добавя заради честта на семейството, че те никога не оставаха без свои собствени пари, понеже жена ми проявяваше щедрост и им даваше по гвинея, но строго им забраняваше да я развалят. Те се затвориха с гадателката за известно време и като се появиха, по погледите им разбрах, че тя им бе обещала огромно щастие.

— Е, момичета, какво стана? Кажи ми, Ливи, предсказа ли ти гледачката нещо, което да си струва парите?

— Уверявам те, татко — отвърна девойката, — тя вероятно общува с някоя нечиста сила, защото направо ми заяви, че няма да минат и дванадесет месеца и аз ще се омъжа за земевладелец!

— Софи, детето ми — продължих аз, — какъв ще бъде твоят съпруг?

— О, татко! — отвърна тя. — Скоро след като сестра ми се омъжи за земевладелец, аз пък ще стана съпруга на истински лорд.

— Как! Нима това е всичко, което получихте за вашите два шилинга? Нищо повече от земевладелец и лорд за цели два шилинга? Глупавичките ми, ако аз бях на нейно място, щях да ви обещая принц и набаб за половината пари.

Тяхното любопитство обаче доведе до много сериозни последици; започнахме да мислим, че звездите са ни отредили изключителна съдба, и вече предчувствувахме бъдещото си величие.

Казвано е хиляда пъти и аз ще го кажа за хиляда и първи път — часовете, прекарани в мечти за предстоящо щастие, са по-приятни от реализираните надежди. В първия случай ние приготвяме гозбата съобразно собствения си вкус, а във втория — съдбата ни поднася гозба по свой избор. Невъзможно е да ви предам сладостните блянове, на които се отдавахме. Струваше ни се, че нашата звезда отново изгрява; всички в енорията твърдяха, че младият земевладелец е влюбен в дъщеря ми и накрая тя самата започна да примира от страст по мистър Торнхил. В тези сладостни дни жена ми виждаше най-прекрасните сънища на света и всяка сутрин подробно ни ги разказваше с най-тържествен тон. Някоя нощ ще сънува ковчег и кръстосани кости над него, което предвещава близка сватба; друг път ще й се присъни, че джобовете на дъщерите й пращят от петачета — сигурен знак, че скоро ще бъдат натъпкани със злато. Момичетата също срещаха знамения на всяка крачка: ту ще почувствуват странни целувки върху устните си, ту ще им се привидят венчални халки в пламъка на свещите; кесии подскачаха в горящата камина, а на дъното на всяка чаша листенцата от чай се подреждаха по начин, който предвещава истинска любов.

Към края на седмицата получихме картичка от столицата, с която двете дами засвидетелствуваха почитанията си и изразяваха надежда да видят цялото семейство на църковната служба идната неделя. В резултат на това в събота видях, че жена ми и двете ми дъщери се събраха да обсъждат нещо и от време на време скрито ми хвърляха погледи, които издаваха, че кроят таен заговор. Искрено казано, предчувствувах, че замислят нещо смехотворно — да се появят сутринта на църква в целия си блясък. Вечерта те започнаха операцията по всички правила на военното изкуство и, разбира се, жена ми ръководеше обсадата. След чая, когато по всичко личеше, че съм в добро настроение, тя започна ето така:

— Скъпи Чарлз, очевидно доста хора от доброто общество ще присъствуват утре в църквата.

— Възможно е, скъпа — отвърнах аз. — Но това не бива да те смущава — проповедта ще се състои, независимо от това дали ще има много народ, или не.

— Не се съмнявам — продължи тя. — Но мисля, скъпи, че трябва да се появим в приличен вид, защото кой знае какво може да се случи там.

— Вашата загриженост е похвална — отвърнах аз. — Приличното държане и приличното облекло в църквата винаги са ме радвали. Трябва да сме благочестиви и смирени, весели и изпълнени със спокойствие.

— Да, да! — възкликна тя. — Знам това, но искам да кажа, че трябва да се появим в църквата колкото е възможно с по-голямо достойнство и да се отличаваме по нещо от тълпата около нас.

— Имате право, скъпа — отвърнах аз. — Тъкмо се готвех да предложа същото. Най-достойно за нас би било да се явим в църквата колкото е възможно по-рано, за да имаме време да размислим преди проповедта.

— Ах, Чарлз! — прекъсна ме тя. — Ти си съвършено прав, но не това имах пред вид. Искам да кажа, че трябва да отидем на църква, както ходят благородниците. Та ти знаеш, че тя е на две мили оттук и право да ти кажа, тъжно ми е да гледам как дъщерите ни се бъхтят пеша до църковната скамейка и как пристигат раздърпани и зачервени от ходенето като някои селянки. Искам да ти предложа нещичко, приятелю мой — имаме два коня за работа: жребчето, дето ни служи вече девет години, и Блекбъри, който през последния месец не е свършил работа за пукнат грош. И двата коня само дебелеят и мързелуват. Защо да не свършат и те нещо? Ще видиш, че ако Мозес ги понагласи малко, те ще изглеждат съвсем прилично.

Възпротивих се на предложението й с думите, че да се върви пеша е двадесет пъти по-благородно, отколкото да се възсядат такива жалки добичета, тъй като Блекбъри е кривоглед, а пък жребчето няма опашка; че те никога не са били оседлавани и са способни да им изиграят някой номер и най-накрая, че в цялата къща има само едно седло и една възглавничка за езда. Но всичките ми възражения бяха отхвърлени и аз бях принуден да дам съгласието си. На другата сутрин видях, че много време им е нужно да се подготвят за подобна експедиция, и тръгнах към църквата пеша, без да ги дочакам, а те обещаха бързо да ме последват. Чаках ги близо час зад амвона, но тъй като те не пристигнаха в уреченото време, трябваше да започна службата. Когато вече привършвах, а тях все още ги нямаше, разтревожих се не на шега. Тревогата ми се засили още повече в края на службата, когато открих, че въобще не бяха идвали. При все че коларският път обикаляше на пет мили, тръгнах обратно по него, а не по пътечката, която беше дълга само две мили, и когато презполових разстоянието, видях процесията да се движи бавно по посока на църквата — синът ми, жена ми и момченцата на единия кон, а дъщерите — на другия. Попитах ги защо са закъснели, но по вида им веднага разбрах с колко много несгоди се бяха сблъскали по пътя. Отначало конете отказали да излязат от двора и сторили това само след като мистър Бърчел бил така любезен да ги гоня със сопа в протежение на двеста ярда. След това връзките на възглавничката на жена ми се скъсали и те трябвало да спрат, за да ги оправят. И като завършек, на единия от конете му хрумнало да спре и нито тоягата, нито молбите били в състояние да го накарат да продължи. Тъкмо се съвземаха от затрудненото си положение, когато ги срещнах. Право да ви кажа, като видях, че всички са здрави и читави, не се огорчих много от постигналите ги несгоди, защото те ми даваха повод да тържествувам над тях в бъдеще и приучаваха дъщерите ми на повече смирение.