Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Vicar of Wakefield, 1764 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Донева, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд
ДИ „Народна култура“, София, 1984
Английска. Първо издание
Редактор: Невяна Николова
Коректор: Цветанка Рашкова
История
- — Добавяне
Втора глава
Семейни беди. Загубата на състоянието прави достойния човек още по-благороден
Мирските грижи на семейството бяха поверени на жена ми; що се отнася до духовните въпроси — те се намираха изцяло под мой контрол. Жертвувах прихода си, който възлизаше на близо тридесет и пет фунта годишно, в полза на сираците и вдовиците на свещенослужителите от нашата енория; понеже притежавах прилично състояние, не мислех за превратностите на съдбата и изпитвах тайна радост от това, че изпълнявам дълга си, без да чакам награда. Освен това отказах се от помощник и поех задължението да опозная всеки един от енорията, като призовавам женените мъже към въздържание, а ергените — към съпружески живот. И така, няколко години след като бях пристигнал в Уейкфийлд, енориашите ми започнаха да казват, че три неща не достигат на нашата енория: на пастора не достига надменност, на младите мъже — съпруги и на кръчмите — клиенти.
Бракът бе една от любимите ми тези и аз дори написах няколко проповеди, в които доказвах, че той е извор на щастие. Като твърдях това обаче, аз се придържах към принципа на Уинстън[1] — защищавах мнението, че един свещеник от англиканската църква няма право да се ожени отново, ако първата му жена умре, или с други думи — проявявах се като най-строг проповедник на еднобрачието.
От самото начало бях посветен в този толкова знаменателен спор, върху който бяха изписани множество научни съчинения. Дори и аз публикувах няколко трактата по въпроса, които никога не се разпродадоха — утешаваше ме мисълта, че се четат само от малкото щастливи избраници. Намираха се приятели, които наричаха това моя слабост, но, уви! — те не бяха размишлявали върху този проблем толкова дълго, колкото аз! И колкото повече мислех върху него, толкова; по-значителен ми се струваше. В отстояването на принципа си надминах дори Уинстън: той бе издялал върху надгробния камък на жена си „единствена“, а аз съчиних подобен епитаф за моята, все още жива съпруга, в който възхвалявах нейната благочестивост, спестовност и смирение, и след като го преписах красиво и го поставих във великолепна рамка, положих го върху полицата над камината, откъдето служеше за някои изключително полезни цели. Напомняше на жена ми за задълженията й към мен и потвърждаваше верността ми към нея, вдъхваше й желание да заслужи тази слава и не й позволяваше да забрави за преходността на човешкия живот.
Кой знае, може би причината се криеше в хвалебствените слова за брака, които моят най-голям син чуваше от устата ми, но едва завършил колежа, той насочи своите най-нежни чувства към дъщерята на един свещенослужител, който живееше недалеч от нас; бащата заемаше висок пост в църковната йерархия и бе в състояние да й даде хубава зестра; впрочем зестрата бе най-малкото й достойнство. Всички, с изключение на дъщерите ми, разбира се, признаваха, че мис Арабела Уилмът е съвършена красавица. Младостта й, нейното цветущо здраве и невинността й се допълваха от прозрачния тен на лицето, а погледът й издаваше такова чувствително сърце, че дори възрастните не можеха да я гледат с безразличие. А тъй като мистър Уилмът знаеше, че мога да уредя сина си добре, не се противопоставяше на тази връзка и двете семейства живееха в разбирателство, каквото обикновено цари в навечерието на един одобрен брак. Убеден от собствен опит, че дните на ухажването са най-щастливите дни в живота на човека, нямах нищо против този период да продължи колкото е възможно по-дълго, а разнообразните занимания, в които младите влюбени прекарваха времето си, разгаряха тяхната страст още по-силно. Сутрин се събуждахме от звуците на прекрасна музика, а в хубави дни отивахме на лов. Часовете между закуската и обеда дамите посвещаваха на облеклото и научните занимания: ще попрехвърлят страничка от някоя книга, ще се погледнат в огледалото, а — дори философите не ще се заемат да оспорват този факт — то галеше погледа им с повече красота, отколкото която и да било книга. По време на обеда инициативата бе изцяло в ръцете на жена ми: тя настояваше да сервира всичко сама, както това е правила майка й, и, разбира се, не изпускаше случай подробно да ни разказва как се приготвя всяко ястие. Поради нежеланието ми да се разделям с дамите следобеда давах разпореждания да се премести масата и тогава, с помощта на учителя по музика, момичетата изнасяха понякога твърде приятен концерт. Разходките, чаят, танците и игрите скъсяваха остатъка от деня дори без помощта на картите, понеже ненавиждах хазарта, с изключение на таблата, на която често двамата с приятеля ми залагахме по някое пени. И сега не мога да отмина с мълчание едно злокобно обстоятелство: последния път, когато играхме с него, чаках четворка, но за нещастие пет пъти поред ми се падаха двойки.
Така изминаха няколко месеца, докато накрая решихме, че е дошло време да определим деня на сватбата, страстно желана от младите влюбени. Няма да описвам суетнята и важността на жена ми по време на сватбените приготовления, нито хитрите погледи, които си разменяха дъщерите ми: честно казано, вниманието ми беше съсредоточено върху съвсем друго нещо — завършвах поредния трактат в защита на любимия си принцип и в скоро време имах намерение да го публикувам. Тъй като смятах това си съчинение за шедьовър и по отношение на мисълта, и по отношение на стила, гордостта, обляла сърцето ми, не издържа и аз го показах на моя стар приятел мистър Уилмът, сигурен, че ще получа одобрението му, но твърде скоро открих, че той е страстен защитник на противното мнение, за което имаше своята добра причина: по същото време мистър Уилмът ухажваше четвъртата си жена. Както трябваше да се очаква, това породи спор, в който не липсваше язвителност и който застрашаваше да разтрогне очаквания съюз между двете семейства; затова решихме да обсъдим по-подробно въпроса в навечерието на сватбената церемония.
И двете страни се придържаха към тона, който приличието изисква: той доказваше, че клоня към еретизъм, аз го обвинявах в същото, той ми отговаряше, аз му възразявах. В най-разгорещената част на полемиката един от моите роднини ме повика навън и със загрижено лице ме посъветва да се откажа от спора или поне да го отложа за след сватбата на сина ми.
— Как? — извиках аз. — Да се отрека от истината и да го оставя да се ожени точно когато съм на прага да му докажа абсурдността на подобно деяние? Може би ще поискате да се отрека и от състоянието си?
— За съжаление трябва да ви съобщя — отвърна приятелят ми, — че вие вече не притежавате почти нищо. Търговецът, при когото бяхте вложили парите си, е избягал, за да не обяви пълния си банкрут, и не може да ви върне дори шилинг за фунт. Не желаех да огорчавам вас и семейството ви преди сватбата; но сега истината би ви помогнала да се поукротите, защото се надявам, че сте достатъчно разумен и разбирате колко е необходимо в настоящите обстоятелства да прикривате истинските си чувства, докато зестрата на младата дама не стане притежание на вашия син.
— О, не! — отвърнах аз. — Дори това, което казвате, да е самата истина и да съм стигнал до просяшка тояга, никога не ще стана негодник и няма да се отрека от принципите си. Още сега ще отида и всичко ще им разкажа. А що се отнася до спора, ще се отрека от отстъпките, които направих пред стареца, и не ще му разреша да стане съпруг за четвърти път — в нито едно от значенията на тази дума.
Напразни биха останали опитите ми да опиша чувствата, които обхванаха двете семейства при вестта за постигналото ни бедствие; но това, което почувствуваха другите, беше нищо в сравнение с преживяванията на двамата влюбени. Мистър Уилмът, който и преди тази новина бе готов да разтрогне годежа, сега се реши окончателно: той притежаваше една добродетел в съвършенство — благоразумие; впрочем твърде често тя е единствената, която ни е останала на седемдесет и две годишна възраст.