Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (8)

Осма глава

Любов, която обещава малко, може накрая да се окаже извор на огромно щастие

На другата сутрин мистър Бърчел отново ни посети, тъй като имах особени причини за това, с неудоволствие забелязах, че визитите му са зачестили. Въпреки всичко обаче, не можех да му откажа своята компания и гостоприемството на своя дом. Вярно е, че затова той се отплащаше с труд, работеше заедно с нас, без да жали силите си, и независимо с какво бяхме заети — дали косяхме сено или го събирахме на купи — мистър Бърчел вършеше работа за двама. При това винаги имаше в запас някоя забавна история, която разказваше докато работехме, и това правеше труда ни по-лек, а самият той бе толкова странен и в същото време толкова чувствителен, че събуждаше в душата ми и обич, и смях, и съчувствие. Не ми се нравеше единствено откритата му привързаност към дъщеря ми София: понякога на шега ще я нарече „моята малка повелителка“, а когато купуваше разноцветни панделки за моите момичета нейните винаги ще са най-хубави. Без да забележим, с всеки изминал ден той започваше да ни се струва все по-чаровен, все по-остроумен и дори в простодушието му ние откривахме най-възвишена мъдрост.

Обядвахме на полето и седяхме или по-право лежахме възнак около нашата скромна трапеза (покривката бе метната направо върху сеното) и по време на целия обяд мистър Бърчел ни веселеше. Като завършек на тази идилия два коса разменяха мелодични реплики от клоните на срещуположните храсти, червеношийката прилиташе при нас и кълвеше трохи направо от дланите ни, а всеки звук, който достигаше до нашите уши, като че ли беше ехо на спокойствието, царящо в душите ни.

— Като седя така — казваше София, — все си мисля за двамата влюбени, толкова прелестно описани от мистър Гей^[1], които смъртта сразила, докато те се гушели в обятията си. В това описание има нещо толкова трогателно, че колкото пъти го препрочитам, то буди възхищението ми, като че ли го чета за първи път.

— А според мен — намеси се синът ми — и най-сполучливите места в това описание отстъпват на картината, която виждаме в „Акид и Галатея“ на Овидий^[2]. Римският поет притежава по-силно развито чувство за контраст, а умелото използуване на този похват придава патетична сила на всяко произведение.

— Забележителен е фактът — каза мистър Бърчел, — че поетите, за които говорите, са допринесли за възпитанието на лош вкус в своите страни, тъй като стилът им натежава от огромното количество епитети. Посредствените таланти са разбрали, че много лесно биха могли да имитират недостатъците им; да вземем и английската поезия — също както и поезията на Римската империя, тя не е нищо друго, освен една комбинация от пищни образи без връзка и съдържание — верига от епитети, които галят ухото, без да прибавят нещо към смисъла. Но, госпожо, може би мислите, че след като критикувам другите, би било справедливо, сам да се предоставя на техния съд; трябва да ви призная, че направих тази забележка, за да имам предлог да прочета на нашата компания — една балада — каквито и да са недостатъците й, смея да твърдя, че е лишена от онези, които споменах.

Балада^[3]

 

Отшелнико благ в долината,

самотния ми път води

натам, където светлинната

с гостоприемен лъч блести.

 

Че тук аз без посока бродя

все по-унил и изнурен

и пущинакът безизходен

все повече расте пред мен.

 

Отшелникът извика:

„Мрака не изкушавай, сине мой;

неверен призрак там те чака,

към гибел призовава той.

 

А тук за нищи и бездомни

има разтворена врата;

вярно, трапезата е скромна,

ала от все сърце е тя.

 

В килията ела тогава

да споделиш с мен дял суров

залъка, твърдото възглаве,

съня и моя благослов.

 

От долината нищо живо

на смърт аз няма да предам;

от Силата всемилостива

да бъда милостив аз знам.

 

Но от планинските поляни

невинен пир ще подредя;

с билки и плодове те каня

и с бистра изворна вода.

 

Ела и грижите не взимай —

земната скръб е суета;

човек от малко нужда има

и не за дълго при това.“

 

Като роса небесна нежен

омайваше гласът му благ;

скромният странник се привежда

и тръгва към светия праг.

 

Далече в пустошта тогава

достигат дом уединен;

съседа нищ той приютява

и чужденеца заблуден.

 

Не чакат с грижи господаря

имоти в сламения дом;

с резе вратата се отваря

за двама да даде подслон.

 

Дорде тълпите в изнемога

отдъхват подир шумен ден,

отшелникът край лумнал огън

развлича госта натъжен.

 

Разстла трапеза и засмяно

той му предложи плодове

и вещ в старинните предания,

разказваше му с часове.

 

С игри да го развеселява

опитва котето дори,

щурец в огнището запява

и хвръкват леко рой искри.

 

Но всеки чар безсилен беше,

не се усмихна гостът блед,

че скръб в сърцето му тежеше

и бликнаха сълзи безчет.

 

Отшелникът ги забеляза,

към странника усети жал.

„Отде, младежо клети — каза,

такава мъка си събрал?

 

Дали прокуден тук се скиташ

от по-примамливи места?

Дали приятел те отритна

и те отхвърли любовта?

 

Нищожни радости даряват,

уви, богатства и пари.

Нищожното щом те пленява,

по-нищ от него си дори.

 

Що е приятел — име странно,

омайващо като балсам;

в успех те следва постоянно,

а клетника оставя сам.

 

Любов? Още по-празна дума,

фантом, несрещан по света,

за модни хубавици глума,

само гнездата сгрява тя.

 

Свести се, мили момко! Срамно!

Не се погубвай за жена!“

Но безутешен гостът пламна

в предателска руменина.

 

Как нови прелести изгряват

отшелникът смутен съзря;

тъй мимолетно засиява

в небето ясната зора.

 

Ту взор свенлив, ту гръд девича

с тревожен пламък го гори.

Пред него чужденецът личен

в омайна дева се разкри!

 

„Прости — възкликна тя тогава

на странницата наглостта,

че с грешни стъпки нарушава

покоя свят в обителта.

 

Към ней имай състрадание,

че я прокуди любовта,

жадува мир, но отчаяние

за спътник си намира тя.

 

Бе господар богат баща ми

на Тайн, където аз живях;

за мен имотът му бе само,

че аз едно дете му бях.

 

От бащин дом да ме отнемат

женихи идваха отвред;

с жар мнима или откровено

възхвали сипеха безчет.

 

Рой сребролюбци се тълпеше

с най-щедри дарове готов;

сред другите и Ндуан беше,

но не продума за любов.

 

Бе бедно винаги облечен,

с богатства, с власт не бе дарен,

а само с ум и с нрав сърдечен,

но всичко бе това за мен.

 

Цвят, който пищно разцъфтява,

росата бистра в утринта —

безсилни са да се сравняват

с душата му по чистота.

 

Росата, цъфналите клони

блестят с непостоянен чар:

той тъй блестеше —

такава трайност бе ни дар.

 

С него капризничех, хитрувах,

суетно с чувствата играх,

над болката му тържествувах,

макар и влюбена да бях.

 

Останах с гордостта самичка,

а той, от присмехи сломен,

за да умре далеч от всички,

потърси край усамотен.

 

За мен е мъката, вината

и ще платя с живота мой,

щом стигна местността,

в която да легна, дето легна той.

 

Ще свърша там неутешена;

в обятията на смъртта;

това направи той за мене,

с това ще му се отплатя!“

 

Но тук отшелникът я грабна:

„Боже, пази ни от беда!“

Тя дръпна се с почуда хладна

и Едуин изведнъж видя!

 

„Виж, Ангелина,

виж, любима, чаровна моя,

взри се в мен:

изгубения Едуин имаш

за любовта ни възроден.

 

Нека така да те усещам,

оставил грижите назад.

Раздяла подир тази среща

ще има ли на този свят?

 

Не, никога: любов такава

раздяла нова не грози;

че стона, който теб сломява,

и твоя Едуин ще срази.“

По всичко личеше, че докато София слушаше баладата, в душата й се примесваха нежно участие и одобрение. Внезапно изстрел наруши покоя ни; той проехтя съвсем близо до нас, а веднага след това видяхме един човек да се провира в храсталаците и да търси дивеча си. Ловецът се оказа капеланът на младия земевладелец. Беше убил една от онези птици, които толкова ни забавляваха с песента си. Оглушителният изстрел, прозвучал до самите ни уши, изплаши дъщерите ми. Забелязах, че от страх София се бе хвърлила в обятията на мистър Бърчел, като че ли търсеше закрилата му. Ловецът се приближи и се извини за безпокойството; не предполагал, оправдаваше се той, че се намираме толкова наблизо. След това се настани до по-малката ми дъщеря и, както е прието, поднесе й дивеча, който беше убил сутринта. София бе готова да откаже, но тайният знак на майка й я накара бързо да поправи грешката си и макар и с неохота да приеме подаръка. Вярна на себе си, жена ми не криеше гордостта си и забеляза шепнешком, че София е удържала такава победа над капелана, каквато по-голямата й сестра — над младия му господар. Но аз подозирах, че чувствата на София са насочени към съвсем друг обект. Капеланът беше дошъл да ни съобщи, че мистър Торнхил има намерение да даде нощен бал на поляната пред дома ни в чест на нашите дъщери и че се е погрижил за музика и гощавка.

— Няма да крия — продължи той, — че имам интерес пръв да ви донеса тази вест, тъй като се надявам за награда мис София да ми направи честта и да бъде моята дама на бала.

София отговори, че не би имала нищо против, ако това не противоречеше на чувството й за справедливост.

— Но тук присъствува един джентълмен — продължи тя, като погледна мистър Бърчел, — който през целия ден ми помагаше в работата, ето защо би било справедливо да сподели и удоволствието с мен.

Мистър Бърчел любезно й благодари за вниманието, но отстъпи правото си на капелана, като добави, че е поканен на тържествена вечеря по случай прибирането на реколтата и трябва да измине пет мили още същата вечер. Отказът му ме удиви; при това не можех да разбера как една разумна девойка като по-малката ми дъщеря може да предпочете някакъв разорен джентълмен пред човек с много по-добро материално състояние. Впрочем, ако достойнствата на една жена могат да бъдат оценени най-добре от мъж, то пък нас, мъжете, никой не ни разбира по-добре от жените. Като че ли мъжът и жената са поставени нарочно да се следят един друг; при това двата пола притежават различни дарби, които им позволяват да бъдат безпогрешни в своите наблюдения.