Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (15)

Петнадесета глава

Злодейството на мистър Бърчел е напълно разобличено. Често хитрецът сам бива надхитрен

Посветихме остатъка от вечерта и част от следващия ден на безплодни опити да открием кои са враговете ни: почти не остана семейство в околността, което да не стана жертва на нашите подозрения, защото всеки от нас имаше свои собствени причини за това. Докато седяхме и умувахме, един от малчуганите ни се втурна при нас с портфейл в ръце — беше го намерил на поляната. Тутакси разпознахме портфейла на мистър Бърчел, тъй като много пъти го бяхме виждали у него; той съдържаше най-различни неща, но вниманието ни беше привлечено от едно запечатано писмо, върху което пишеше: „Копие от писмото, което трябва да се изпрати на двете дами в замъка Торнхил.“ Веднага ни стана ясно, че подлият клеветник бе мистър Бърчел, и започнахме да умуваме дали да разпечатаме писмото, или не. Аз бях против, но София заяви, че мистър Бърчел би бил последният човек, способен на такава подлост и настоя да прочетем писмото. Тя беше подкрепена от цялото семейство и като отстъпих на тяхната молба, прочетох следното:

„Уважаеми дами, предявителят на това писмо ще ви открие името на неговия автор: във всеки случай този човек е приятел на добродетелта, готов да предотврати всеки опит тя да бъде оскърбена. От доверен източник ми е известно, че възнамерявате да вземете в качеството на компаньонки две млади дами, които аз отчасти познавам. Не мога да допусна доверчивостта да бъде измамена, а добродетелта — поругана, затова считам за свой дълг да ви предупредя, че една такава непредпазлива стъпка би повлякла след себе си твърде опасни последици. Никога не съм се отнасял с излишна суровост към безсрамието и разврата, а и сега не бих се впуснал в обяснения, ако ставаше дума за някакво лекомислие, а не за тежка простъпка. Вземете пред вид моето приятелско предупреждение и сериозно помислете за последствията, които биха могли да настъпят, ако порокът и безчестието се настанят там, където досега са царували мир и добродетел.“

Нямаше място за съмнение. Наистина това писмо би могло да се приеме и двояко, а критиката би могла да се отнася както за нас, така и за онези, до които беше адресирано, но, така или иначе, злонамереността бе очевидна и това ни беше достатъчно. Жена ми едва изтърпя да прочета писмото докрай, за да се нахвърли с неудържимо негодувание срещу неговия автор. Оливия беше не по-малко сурова, а София изглеждаше потресена от подлостта му. Що се отнася до мен — струваше ми се, че това беше най-голямото безсрамие и незаслужена неблагодарност, които бях срещал през живота си. Не можех да си го обясня по друг начин, освен с желанието му да задържи по-малката ми дъщеря на село, за да има възможност да я вижда по-често. Започнахме да мислим по какъв начин да му отмъстим, когато другото ни синче се втурна в стаята да ни съобщи, че мистър Бърчел идва към къщи и вече се намира на края на поляната. Невъзможно е да се опише онова смесено чувство, което се поражда от болката, предизвикана от току-що нанесената обида, и от радостното очакване на приближаващото отмъщение. Наистина ние само искахме да упрекнем мистър Бърчел за неговата неблагодарност, но решихме да го уязвим колкото е възможно по-дълбоко. И ето че се наговорихме да го посрещнем както винаги усмихнати, да захванем разговор дори по-вежливо от друг път, да се позабавляваме малко и чак тогава, в разгара на нашия благодушен разговор, да го накараме да се ужаси от собствената си низост. Жена ми се зае с изпълнението на този план, защото тя наистина притежаваше известен талант за подобни начинания. И ето, мистър Бърчел се приближи, влезе в къщата, взе стол и седна.

— Колко хубаво е времето днес, мистър Бърчел!

— Денят е отличен, докторе. Но се страхувам, че ще завали: понаболява ме единият крак.

— Понаболява ви единият рог! — извика жена ми и се заля от смях, а след това помоли за извинение с думите, че не може да се сдържи и да не се пошегува.

— Уважаема госпожо — отвърна той, — прощавам ви от все сърце и ви уверявам, че ако не ми бяхте казали, нямаше да се досетя, че се шегувате.

— Възможно е, господине — рече жена ми, като ни намигна, — впрочем сигурна съм, че знаете колко шеги се съдържат в една унция?

— Бас държа, госпожо — отвърна мистър Бърчел, — че тази сутрин сте чели сборника с шеги^[1]! Колко шеги се съдържат в една унция — наистина смешно! Що се отнася до мен, госпожо, бих предпочел унция здрав разум.

— Напълно ви вярвам — отвърна жена ми, като все още се усмихваше, при все че шегата се беше обърнала против самата нея. — И все пак, виждала съм много хора, които се мислят за умници, а в същност не притежават и зрънце здрав разум.

— Не се съмнявам — отвърна противникът й, — че познавате и дами, които се мислят за остроумни, без да имат ни най-малко основание за това.

Тутакси разбрах, че жена ми губи, и реших да продължа разговора с по-суров тон.

— И остроумието, и здравият разум — възкликнах аз, — не струват и пукнат грош без почтеност, защото именно почтеността повишава цената на човека. Някой невеж, но почтен селяк струва повече от който и да е порочен философ. Какво са талантът и храбростта без сърце? „Човекът честен в делото върховно на Твореца“ — спомняте ли си?

— Винаги съм твърдял — отвърна мистър Бърчел, — че тази изтъркана фраза на Поуп^[2] не е достойна за неговия талант и изразява неговото самоунижение. Защото ние ценим хубавата книга не заради това, че е лишена от недостатъци, а заради красотата, която откриваме у нея; така е и с човека — не липсата на слабости е най-важното у него, а добродетелите, които той притежава. Възможно е на някой учен да не достига благоразумие, някой държавен мъж да страда от излишна гордост, а някой воин да притежава твърде свиреп нрав; но нима бихме предпочели пред тях някой нещастен занаятчия, който влачи жалко съществование и не предизвиква нито порицание, нито похвала? Все едно да предпочетем скучните и точни картини на фламандската школа пред неточния, но вдъхновен рисунък на римския художник.

— Господине — отвърнах аз, — вашите забележки са правилни за случаи, когато са налице светла добродетел и някои незначителни слабости. Но когато най-долни пороци съжителствуват в душата на човека със същото количество необикновени добродетели, тогава тази личност не заслужава друго, освен презрение.

— Възможно е да съществуват и такива чудовища — възкликна той, — у които най-висши добродетели са съчетани с големи пороци, но аз никога не съм ги срещал; напротив, забелязал съм, че ако човек притежава ум, той е надарен и с добро сърце. В тези случаи провидението пак е проявило необикновена доброжелателност и много рядко надарява с остър ум човек, чието сърце е порочно, като по такъв начин лишава от сила онзи, който е преизпълнен от желание да върши зло. И като че ли това правило се разпростира дори в света на животните: малките хищници се отличават с коварство, жестокост и страхливост, докато животните, надарени с огромна сила, са обикновено благородни, храбри и великодушни.

— Думите ви звучат правилно — отвърнах аз, — но въпреки всичко веднага мога да посоча една особа — и аз втренчих поглед в него, — у която умът и сърцето се намират в най-отблъскващо противоречие помежду им. Да, да, господине — продължих аз с по-висок глас, — радвам се, че ми се отдава случай да разоблича тази личност тогава, когато тя се чувствува в безопасност. Познавате ли този предмет, господине? Ето този портфейл?

— Да, господине — отговори той, без да променя израза на лицето си. — Този портфейл е мой и много се радвам, че сте го намерили.

— А това писмо? — извиках аз. — Познавате ли това писмо? И не хитрувайте, човече, а ме погледнете право в очите. Попитах ви — познавате ли това писмо?

— Това писмо? — отвърна той. — Разбира се, самият аз съм го писал.

— Как сте могли да напишете подобно писмо? Каква низост, каква неблагодарност!

— А как сте могли вие — отвърна той, като ме гледаше с безподобна дързост — да разпечатате писмото ми? Каква низост! Знаете ли, господине, че мога да обеся всички ви за това? Достатъчно е да се явя пред съдията и да се закълна, че сте отворили чужд портфейл, за да ви обесят пред собствения ви праг.

Тази неочаквана наглост ме доведе до такава неистова ярост, че трудно ми се удаваше да овладявам чувствата си.

— Неблагодарна твар! — закрещях аз. — Вън! И да не си посмял да оскверняваш повече дома ми с мерзкото си присъствие! Вън! Не ми се мяркай повече пред очите! Вън оттук и нека собствената ти съвест те обрече на вечни мъки!

С тези думи аз захвърлих портфейла в краката му. Той го взе с усмивка, най-спокойно го затвори и излезе, а ние останахме, поразени от хладнокръвието му. Жена ми се ядосваше най-много на това, че нищо не беше в състояние да го изкара от кожата му или да го накара да почувствува срам от подлостта си.

— Скъпа моя — казах аз, защото чувствувах нужда да успокоя разгорелите се у всички нас страсти, — не бива да се учудваме, че лошите хора не притежават чувство за срам; те се изчервяват само когато ги обвиняват в нещо добро, а пороците ги карат да тържествуват.

Грехът и Срамът (така се разказва в една алегория) някога били приятели и в началото вървели ръка за ръка. Но не след дълго този съюз се оказал неудобен и за двете страни: Грехът често причинявал безпокойство на Срама, а Срамът пък издавал тайните замисли на Греха. Те все се карали и накрая решили да се разделят завинаги. Грехът смело продължил пътя си, като се стремял да настигне Съдбата, която шевствувала пред него в образа на палач; тъй като Срамът бил по природа стеснителен, върнал се назад при Добродетелта, която още в началото на пътешествието си те били оставили зад себе си. Ето защо, деца мои, когато човек затъне в блатото на порока, срамът го напуска и се връща назад, за да опази малкото добродетели, които все още съществуват.