Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (30)

Тридесета глава

Появяват се светли перспективи. Ако бъдем твърди докрай, щастието непременно ще ни се усмихне

Когато завърших своята проповед и слушателите ми се разотидоха, надзирателят — а той се оказа един от малкото добросъвестни тъмничари — ми каза, че за огромно негово съжаление трябва да ме огорчи и да отведе сина ми в килия с по-здрава врата, но че ще му разреши да ме навестява всяка сутрин. Като благодат рих на тъмничаря за неговото милосърдие, аз силно стиснах ръката на моето момче, простих се с него и му заръчах да не забравя великия дълг, който го очаква.

След това отново легнах. По-малкото ми синче седна до мен и започна да ми чете на глас, когато мистър Дженкинсън влезе и ми съобщи, че има новини от дъщеря ми; някой я бил видял преди два часа в компанията на непознат джентълмен в едно от близките села, където били спрели да се подкрепят и откъдето, изглежда, се готвели да тръгнат обратно към града. Току-що ми бе казал това, когато само след минута в килията влезе тъмничарят и с огромна радост ми съобщи, че дъщеря ми София е намерена. След него вътре се втурна Мозес и обяви, че сестра му е долу пред вратата и че всеки миг ще се появи заедно с нашия стар приятел мистър Бърчел.

Не беше успял да свърши, когато моето мило момиче влезе и почти обезумяла от щастие се хвърли да ме целува. Жена ми безмълвно плачеше от радост.

— Ето, татко — извика нашата мила дъщеря, — ето тук е моят спасител! На неговата храброст дължа цялото си щастие и благополучие!

На това място мистър Бърчел, който изглеждаше по-радостен и от нея, прекъсна думите й с целувка.

— Ах, мистър Бърчел — възкликнах аз, — в какво жалко убежище ни намирате! А и ние много сме се променили, откакто ни видяхте за последен път. Винаги сте били наш приятел; отдавна разбрахме нашета заблуждение по отношение на вас, и се разкаяхме за своята неблагодарност. След моето непростимо държане към вас срамувам се да ви погледна в очите, но все пак се надявам, че ще ми простите, тъй като самият аз бях измамен от бездушен и подъл негодник, който под маската на приятел ме погуби.

— Защо да ви прощавам — възрази мистър Бърчел, — след като никога не съм ви се сърдил? Виждах, че се заблуждавате и можех само да съжалявам, че бях безсилен да ви изведа от това заблуждение.

— Винаги съм ви смятал за човек с благородна душа — възкликнах аз — и виждам, че съм бил прав. Но, скъпо мое дете, разкажи как те спаси и кои бяха онези негодници, които се опитваха да те отвлекат.

— Ах, татко — отговори тя, — така и не узнах кой беше злодеят. Както вървяхме с мама по пътя, той приближи изотзад, блъсна ме в пощенската кола, а ездачът пришпори конете и аз дори не успях да извикам за помощ. Няколко пъти молих минувачите да ми помогнат, но никой не се отзова на виковете ми. В това време злодеят пусна в ход най-различни хитрости, за да ме накара да мълча; ту ме ласкаеше, ту: ме заплашваше; а после се закле, че ако не викам, няма да ми стори нищо лошо. Успях да разпоря платното, с което беше закрил прозорчето и кого, мислите, видях на пътя? Самият мистър Бърчел! Да, на известно разстояние пред колата крачеше нашият стар приятел: мистър Бърчел с привичната си широка походка и размахваше своята огромна тояга, с която някога така се шегувахме! Когато колата го доближи толкова, че да може да ни чуе, аз го повиках, като го молех да ми помогне! Извиках няколко пъти, докато ме чуе, и когато най-после воплите ми стигнаха до него, той с висок глас заповяда на ездача да спре; но онзи не му обърна никакво внимание — дори пришпори конете. Тъкмо помислих, че мистър Бърчел за нищо на света не ще може да ни догони, когато той се изравни с конете и е един удар събори ездача на земята. Конете тутакси спряха, а злодеят излезе от каретата и с ужасни — ругатни и заплахи издърпа шпагата от ножницата си и започна да крещи на мистър Бърчел да се омита веднага от пътя; мистър Бърчел счупи шпагата му на две и го подгони, като продължи да тича след него близо четвърт миля, но въпреки това злодеят успя да избяга. В това време аз вече бях излязла от колата с желание да помогна на своя спасител, но той скоро се върна при мен, тържествуващ от победата. Когато дойде на себе си, кочияшът поиска да избяга, но мистър Бърчел със страшен глас му заповяда да възседне отново коня и да ни отведе обратно в града. Като видя, че съпротивата е безполезна, той неохотно се подчини, въпреки че раната, която бе получил, изглеждаше твърде опасна. През целия път той не преставаше да се оплаква от болки, докато най-после извика съжаление у мистър Бърчел и по моя молба нашият верен приятел нае друг кочияш по обратния път, а него остави в странноприемницата, където бяхме спрели.

— Ела в прегръдките ми, мое дете! — извиках аз. — Хиляди пъти приветствувам и безстрашния ти спасител! Въпреки че сме заобиколени с бедност, сърцата ни са готови с радост да ви приемат. Мистър Бърчел, вие спасихте моята дъщеря и ако смятате, че тя е достойна награда за вас — вземете я! Ако приемате да се сродите с толкова бедно семейство — тя е ваша! Нейното сърце ви принадлежи, знам това. Ако получите съгласието й, не берете грижа за моето. И ако ми позволите, ще ви призная, господине, че вие получавате немалка ценност; вярно е, че тя се слави с красотата си, но аз не говоря за това: нейната душа е истинско съкровище.

— Прав сте, господине! — възкликна мистър Бърчел. — Предполагам обаче, че сте известен за моето състояние и за неспособността ми да й създам такива условия, каквито заслужава.

— Ако вашето възражение — отвърнах аз — е само предлог за вежливия ви отказ, аз, разбира се, не ще настоявам; но самият аз не познавам по-достоен човек за нейната ръка; дори ако можех да й дам хиляди и ако хиляди кандидати се домогваха до нейното сърце, то й тогава изборът ми щеше да падне на моя честен, храбър Бърчел.

Мълчанието, с което той посрещна думите ми, ме накара да очаквам покрусяващ отказ. Най-после вместо отговор той попита дали може да поръча обед в близката гостилница и като получи съгласието ми, изпрати за най-хубавите ястия, които можеха да се намерят там. Освен това поръча от най-доброто вино, с което разполагаха, и нещо ободряващо за мен, като добави с усмивка, че не е грях веднъж в живота си човек да се поотпусне и, че независимо от тъмничните стени, които ни ограждат, никога преди това не е изпитвал по-голямото желание да се весели, отколкото в този миг. Скоро се появи слугата от гостилницата и започна да подрежда масата, която тъмничарят ни даде за случая; неочаквано той се бе оказал необикновено услужлив. След като бутилките бяха подредени, на масата се появиха и две превъзходни блюда.

Дъщеря ми още нищо не знаеше за печалната участ, сполетяла нейния брат, а ние не желаехме да помрачаваме радостта й. Но усилията ми да се покажа весел останаха напразни — тъжните мисли за сина ми се промъкваха въпреки старанието ми да премълча всичко и в края на краищата бях принуден да наруша радостното настроение и да разкажа за неговата беда, за да му разрешат да се наслади заедно с нас на краткия отдих. Когато гостите ми се съвзеха от ужаса, лъхащ от моя разказ, помолих за разрешение да поканя и другаря си по затвор мистър Дженкинсън и тъмничарят се съгласи с необикновена покорност. Едва дочухме от коридора дрънченето на окови, и София се втурна да посрещне брат си; в това време мистър Бърчел ме попита дали синът ми не се нарича Джордж и като получи утвърдителен отговор, не добави нищо повече. Когато момчето ми влезе в килията, забелязах, че погледна мистър Бърчел с почтително изумление.

— Влез, влез, сине — възкликнах аз, — колкото и низко да сме паднали, провидението е пожелало да ни дари с кратък отдих. Сестра ти се завърна при нас. Това пък е човекът, който я спаси. Задължен съм на този смел мъж за това, че все още притежавам дъщеря; стисни ръката му като на приятел, сине мой — той заслужава най-горещата ни признателност.

Но синът ми сякаш не ме чуваше и като че ли не се решаваше да се приближи.

— Братко! — възкликна сестра му — Защо не благодариш на моя избавител? Смелият трябва да обича смелите!

Джордж продължаваше изумено да мълчи; най-после, като забеляза, че са го познали, нашият гост с достойнство нареди на сина ми да се приближи. Никога, в живота си не бях виждал такова величествено държане като това, с което той се обърна към него!

По думите на един философ, най-забележителното нещо в, природата е добродетелният човек, който се бори със своята съдба; но съществува още по-велико нещо и това е добродетелният човек, който му се притичва на помощ. Като изгледа сина ми с важен вид, той строго произнесе:

— И така, безразсъдни момко, същото това престъпление…

Думите му бяха прекъснати от слугата и тъмничния надзирател, който бе дошъл да ни, съобщи, че някаква важна особа пристигнала в града със свита и моли нашия гост да определи време, в което ще му бъде удобно да я приеме.

— Да почака! — извика нашият гост. — Сега нямам време!

После отново се обърша към сина ми:

— Значи вие отново сте извършили същата постъпка като онази, заради която някога ви бях порицал и заради която, законът ви готви най-справедливо наказание. Може би смятате, че след като сам не цените собствения си живот, имате право да посягате на чуждия! Но къде, господине, е тогава разликата между скандалджията, който рискува своя никому ненужен живот, и убиеца, който прави същото, но с по-голяма предпазливост? Комарджията си остава комарджия дори когато вместо пари поставя на масата жетони.

— Ах, господине! — възкликнах аз. — Който и да сте, смилете се над бедната жертва на заблудата, защото синът ми само е изпълнявал волята на своята нещастна майка, която, не изтърпяла жестоката обида, го заклела да отмъсти. Ето писмото, господине — то ще докаже неговата необмислена постъпка и може би ще намали вината му.

Той взе писмото и бързо го прочете.

— Това не може да служи за оправдание — рече мистър Бърчел. — Но до известна степен намалява вината му — той заслужава снизхождение. Виждам, господине — продължи той и ласкаво протегна ръка към сина ми, — че не сте очаквали да ме видите тук; впрочем от време на време посещавам затворите дори и поради не толкова важна причина като тая, която ме доведе тук днес. Дойдох, за да възстановя справедливостта по отношение на един достоен човек, когото уважавам от все сърце. Отдавна вече наблюдавам под прикритие добрите дела на вашия баща. В неговото скромно жилище срещнах уважение, което ни най-малко не беше примесено с ласкателство, а безгрижното веселие, царящо край огнището в дома му, пълнеше сърцето ми с щастие, което кралският двор не може да ми донесе.

Но очевидно племенникът ми е бил известен за намерението ми да дойда тук и сам е решил да пристигне; би било несправедливо и по отношение на вас, и по отношение на него да го осъдя, без да разгледам подробно това дело: ако има виновни, те не ще избягнат наказанието; мога да ви уверя, без да се хваля, че още никой не е имал причина да обвини сър Уилям Торнхил в несправедливост.

Чак тогава разбрахме, че добрият и забавен мистър Бърчел не беше никой друг, а знаменитият сър Уилям Торнхил, за чиито добродетели и странности всички бяхме слушали. „Бедният мистър Бърчел“ се оказа собственик на огромно състояние и изключително влиятелен човек, чието мнение беше ценено от държавниците и в чиито речи се вслушваше цяла една политическа партия; той взема присърце интересите на съгражданите си, и заедно с това винаги оставаше предан слуга на своя монарх. По всичко личеше, че като си бе спомнила своето безцеремонно държане с него, бедната ми жена се бе вцепенила от ужас, докато София само няколко минути преди това уверена, че той й принадлежи безвъзвратно, разбра каква пропаст ги разделя и нямаше сили да сдържи сълзите си.

— Ах, господине — възкликна жена ми с унил глас, — ще ми простите ли някога? Пренебрежението, което показах към вас последния път, когато имах честта да ви видя у дома. Моите дръзки шеги… Страхувай се, господине, че никога не ще ми простите.

— Драга ми любезна госпожо — отговори той с усмивка, — ако вие сте се шегували, не съм ви останал длъжен: нека тези, които тогава бяха около нас, отсъдят чии шеги са били по-остри. Право да ви кажа, сега не съм в състояние да се сърдя никому, освен на злодея, който така изплаши моето мило момиче. Дори не успях да огледам мерзавеца както трябва, за да опиша белезите му и да организирам търсенето му. София, скъпа моя, мислите ли, че ще го познаете, ако го срещнете отново?

— Наистина, господине — отвърна тя, — не мога да твърдя със сигурност, но точно в този миг си спомних, че над едната си вежда имаше голям белег.

— Моля за извинение, госпожице, — намеси се Дженкинсън, който също се намираше в моята килия, — такъв един риж и без перука, нали?

— Да, така мисля — възкликна София.

— А ваша милост — обърна се Дженкинсън към сър Уилям — забелязахте ли колко дълги крака имаше?

— Не знам дали са били дълги или къси — отвърна баронетът. — Сигурен съм обаче, че бяха много бързи; тичаше по-бързо от мен, а до този миг смятах, че никой в кралството не може да ме надбяга.

— Осмелявам се да заявя, ваша светлост — извика Дженкинсън, — че го познавам! Разбира се, че това е той! Най-добрият бегач в Англия. Той надбяга Пинуайър от Нюкасъл и се нарича Тимъти Бакстър. Познавам го отлично и дори ми е известно къде се подвизава в момента! Ако ваша светлост нареди на господин тъмничния надзирател да ме изпрати с двама придружители за него, наемам се да ви го доведа най-късно след час.

Тъмничният надзирател се появи при първото повикване и сър Уилям го попита дали знае с кого разговаря.

— Тъй вярно, ваша светлост — отвърна тъмничарят, — добре познавам сър Уилям Торнхил; а всеки, който поне малко го познава, би пожелал да го опознае по-добре.

— Добре тогава — каза баронетът, — молбата ми е да пуснете този човек заедно с двама ваши служители да изпълнят една моя поръчка; като местен мирови съдия поемам отговорността за това си разпореждане.

— Вашата дума ми е достатъчна — отговори тъмничарят — и ако ваша светлост пожелае, можем да го изпратим в който и да е край на Англия веднага щом заповядате.

И така, със съгласието на тъмничния надзирател Дженкинсън бе изпратен да търси Тимъти Бакстър; а в това време ние се забавлявахме с моето най-малко момченце Бил — щом като влезе, той се покатери на коленете на сър Уилям, за да го целуне. Майка му тъкмо щеше да се скара на момчето за тази фамилиарност, но добрият баронет я спря и като взе малкото на коленете си, както си беше цялото в дрипи, възкликна:

— Ах ти, палава муцунка! Значи, си спомняш за своя стар приятел Бърчел? А ето и Дик — здравей, здравей, стари пакостнико! Аз също не съм ви забравил, ето вижте!

И той им подаде по парче меденка, което нашите бедни приятели изядоха с огромен апетит, тъй като закуската им този ден бе твърде оскъдна.

Най-после седнахме да обядваме и в интерес на истината трябва да добавя, че ястията бяха почти изстинали; впрочем, преди да седне на трапезата, сър Уилям, който на времето се е увличал от медицина и е имал много добри успехи в тази наука, ми написа рецепта, тъй като изгорената ми ръка все още ме болеше; веднага изпратиха за лекарството при аптекаря, който живееше наблизо, направиха ми превръзка и аз тутакси почувствувах облекчение. На трапезата ни обслужваше сам тъмничният надзирател, който по всякакъв начин се стараеше да изрази уважението си към нашия гост. Но не бяхме успели да приключим с обеда, когато племенникът на сър Уилям отново изпрати послание с молба до чичо си да го изслуша и му даде възможност да се оправдае и защити честта си; баронетът се съгласи и нареди да поканят мистър Торнхил при нас.