Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (32)

Тридесет и втора глава

Заключените

Когато се събудих, най-големият ми син седеше до мен на постелята; той ме зарадва с вестта за още един щастлив обрат в моята съдба. Като ме освободи предварително от обещанието, което му бях дал предишния ден, той ми разказа, че търговецът, по чиято вина бях изгубил състоянието си, е бил задържан в Анверс и у него била намерена сума, превишаваща тази, която дължеше на кредиторите си. Благородството на сина ми ме зарадва повече от неочакваната щастлива вест. Впрочем аз се колебаех дали да приема предложението му. Докато размишлявах, в стаята влезе сър Уилям и аз споделих мислите си с него. Той ме успокои с думите, че тъй като благодарение на брака си синът ми и без това става притежател на голямо състояние, без колебание трябва да приема предложението му. Сър Уилям бе дошъл да ми съобщи, че всяка минута очаква да пристигнат разрешителните за сключване на брак^[1] и ме молеше в качеството си на свещеник по-скоро да направя всички щастливи. В този миг влезе лакеят и ни уведоми, че разрешителните са пристигнали; тъй като бях вече готов, слязох долу при другите; сред тях цареше веселие, което може да се наблюдава само там, където душевната чистота е съчетана с охолство. Но лично на мен техният лекомислен смях ми се стори несъвместим с тържествеността на предстоящата церемония. Тогава им казах, че в тази минута, изпълнена с тайнство, те трябва да са сериозни, важни и с възвишени мисли; дори им прочетох цели две проповеди и един трактат от собствените си съчинения, за да ги подготвя за великия момент. Но те не се покориха на думите ми и бяха все така невъздържани. Когато вече вървяха след мен към църквата, се държаха толкова лекомислено, че на няколко пъти понечих да се разсърдя и да се върна обратно. А в църквата възникна ново затруднение и не беше никак лесно да го разрешим. Кой да се венчае пръв? Годеницата на сина ми разгорещено настояваше, че бъдещата лейди Торнхил би трябвало да се ползува с предимство, а тя пък сне искаше и да чуе за някакво предимство и с не по-малък ентусиазъм ни убеждаваше, че за нищо на света не ще извърши такава невежлива постъпка. Спорът продължи доста дълго, тъй като и двете страни бяха еднакво упорити и вежливи. През цялото време стоях с разтворен требник в ръка; накрая тази препирня ми омръзна й аз възкликнах:

— Виждам, че никой от вас няма намерение да се венчае, затова най-добре би било да се разотидем по домовете си — днес нямаме работа в църквата.

Думите ми тутакси ги отрезвиха. Първо бяха венчани баронетът със своята годеница, а след тях — синът ми с прелестната си възлюбена…

Още сутринта се бях разпоредил да изпратят карета за добрия ми съсед Фламбъро и семейството му, и като се завърнахме в странноприемницата, заварихме двете госпожици Фламбъро там. Мистър Дженкинсън подаде ръката си на по-голямата, а синът, ми Мозес поведе по-малката към трапезата; по-късно ми стана ясно, че всъщност той не бе равнодушен към нея, и обещах в душата си да му дам своето съгласие заедно с прилично състояние в минутата, когато пристигне при мен и за двете. Край странноприемницата се бяха събрали почти всички, мои енориаши, който, чули за щастието ми, бяха дошли да, ме поздравят. Тук видях и онези, които се бяха опитали да ме измъкнат със сила от ръцете на правосъдието, заради което така сурово ги бях укорявал. Разказах това на своя зет сър Уилям; той излезе при тях и строго ги порица, но като видя, че те съвсем паднаха духом от жестоките му упреци, даде по половин, гвинея, на всеки, за да пийнат за него наздравици да се развеселят.

След това ни поканиха на изискана трапеза, приготвена от готвача на мистър Торнхил. Що се отнася до този господин, може би е уместно да споменем, че в момента той живее при свой роднина като негов компаньон; към него се отнасят много добре, почти винаги го канят да седне на трапезата с тях, с някои изключения, когато там наистина няма никакво място — с една дума, там той е свой човек. Прекарва по-голямата част от времето си да развлича своя роднина, който е малко склонен към меланхолия; освен това учи се да свири на валдхорна. Впрочем моята по-голяма дъщеря и до днес си спомня за него с искрено съжаление; тя дори ми каза — но нека това остане между нас — че когато той напълно се поправи, може би тя ще бъде по-милостива към него. Но да се върнем на думата си, защото не мога да търпя отклоненията: когато се настанявахме около трапезата, пак стана въпрос за церемониите. Възникна въпросът не би ли трябвало по-голямата дъщеря, като благородна дама, да седне по-нависоко от двете млади невести, но синът ми Джордж прекрати този спор, като предложи всеки да седне, където си поиска, което ще рече — всеки кавалер до своята дама. Предложението му бе посрещнато с всеобщо одобрение, ако не смятаме жена ми, която очевидно беше недоволна — тя очакваше да бъде начело на масата и да подава печеното на всеки един от компанията. Впрочем, като отминем нейното малко огорчение, всички бяхме неописуемо весели. Не се наемам да твърдя, че бяхме по-остроумни, отколкото обикновено, но във всеки случай смеехме се повече от всякога, а това в края на краищата е най-важното. Особено добре си спомням една шега: старият Уилмът вдигна тост за здравето на Мозес, но синът ми в този момент гледаше в друга посока и отговори: „Благодаря ви, госпожице!“ При което старецът намигна с едното си око и отбеляза, че вероятно младият човек мисли за своята любима. Боях се, че двете госпожици Фламбъро ще умрат от смях! Веднага след обеда, верен на своя навик, наредих да раздигнат масата и отново се насладих на щастието да видя цялото си семейство около уютното огнище. Настаних момченцата на коленете си, а другите седнаха по двойки. Нямаше какво повече да желая на този свят — мъките ми се бяха свършили — радостта, ми беше неописуема. Отсега нататък имах една-единствена грижа: да бъда толкова благодарен в щастието, колкото бях смирен в нещастието.