Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Vicar of Wakefield, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Оливър Голдсмит

Викарият от Уейкфийлд

 

ДИ „Народна култура“, София, 1984

Английска. Първо издание

Редактор: Невяна Николова

Коректор: Цветанка Рашкова

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Описание на едно уейкфийлдско семейство, в което родственото сходство се разпростира не само върху външните черти, но и върху морала

Винаги съм се придържал към мнението, че честният човек, встъпил в брак и отгледал голямо семейство, е направил повече за обществото, отколкото онзи, който живее в самота и само говори за благото на човечеството. Ето защо не бе изминала и година от моето ръкополагане, когато сериозно започнах да мисля за семеен живот и избрах жена си така, както тя избра сватбената си одежда: не заради нежната и лъскава материя, а заради качества далеч по-трайни. И за да бъда справедлив, трябва да кажа, че съпругата ми се оказа добра и къщовна; а що се отнася до образованието й — малко бяха дамите в околността, които биха показали повече. Тя можеше да чете всяка английска книжка с по-прости думи; а в мариноването, консервирането и всякакви други готварски занимания никоя не можеше да я надмине. При това жена ми се гордееше със спестовността си, въпреки че не станахме по-богати в резултат на нейните домакински хитрости.

Впрочем ние се обичахме нежно и с възрастта нашата привързаност растеше. С една дума, нямахме причина да роптаем срещу света или един срещу друг. Притежавахме великолепна къща сред красива местност и бяхме заобиколени от приятни съседи. Времето преминаваше в разходки из околността или в занимания у дома; посещавахме богатите си съседи и помагахме на онези, които живееха в лишения. Не се страхувахме от промени, нито пък ни измъчваше изнурителен труд; всичките ни приключения се случваха около камината, а пътешествията ни се ограничаваха в преминаване от летните спални в зимните и от зимните — в летните.

Тъй като живеехме близо до пътя, често някой пътник или странник посещаваше дома ни и опитваше нашето вино от цариградско грозде, с което се гордеехме; и мога да заявя с безпристрастието на историците, че никой от тях не го пренебрегна в оценката си. Дори и най-далечните ни братовчеди помнеха своята кръвна връзка с нас, без да прибягват до помощта на хералдическите книги, и често ни навестяваха. Някои от тях не ни радваха много със своите прояви на роднинство, понеже сред родствениците ни имаше и слепи, и куци, и сакати. Но жена ми винаги твърдеше, че бидейки наша плът и кръв, те трябва да споделят и трапезата ни. И така, ако не с много богати, ние обикновено бяхме заобиколени с много щастливи приятели; защото е истина, при това неопровержима, че колкото гостът е по-беден, толкова по-доволен остава от приема, който му се оказва. А по рождение аз бях човек, на когото едно щастливо лице въздействува по същия начин, по който цветовете на някое красиво лале или рядка пеперуда въздействуват на природолюбителя. Впрочем, ако някой от нашите родственици се окажеше с лош характер, човек, който създава неприятности, или гост, от когото просто искахме да се отървем, на изпроводяк имах грижата да му заема или наметка, или чифт ботуши, или понякога не много скъп кон и винаги изпитвах огромно удоволствие от това, че той никога повече не ме посещаваше, за да ми ги върне. Така ние се избавяхме от хора, които ни бяха неприятни, но нямаше случай нашето уейкфийлдско семейство да затвори вратите си за някой пътник или бедняк.

Така живяхме няколко години в безметежно щастие. Разбира се, случваха се някои от онези незначителни затруднения, които Провидението изпраща, за да оценим по-добре неговата милост. Често палави момченца ще нахълтат в овощната ми градина или котките и децата ще се нахвърлят на сладкия крем без разрешението на жена ми. Понякога местният благородник ще заспи на най-трогателната част от проповедта ми или неговата жена, господарката, ще отвърне на любезностите на съпругата ми с едва забележим поклон. Но ние скоро забравяхме неудобството, причинено от тези дребни случки, и след три-четири дни сами се чудехме как сме могли да се подразним от такива дреболии.

Децата ми, награда за умереността, в която твърдо ги бях възпитал, израснаха здрави и хубави: синовете — силни и пълни с жизнени сили, а дъщерите — цъфтящи красавици. И колчем се намерех в центъра на този малък кръг, комуто бе съдено да бъде моя подкрепа на старини, припомнях си известната история за граф Абензбърг: когато Хенрих II[1] преминавал през Германия, всички придворни го посрещнали с богати подаръци, а графът довел своите тридесет и две деца и ги представил на владетеля като своя най-голям дар. Въпреки че бяха само шест на брой, считах децата си изключително скъп подарък за своята страна и с всички основания смятах нея за мой длъжник. Нарекохме най-големия син Джордж на името на чичо му, който ни остави десет хиляди фунта в наследство. Последва момиче, което исках да нарека с името на леля й — Грисел, но тъй като през цялото време на бременността си жена ми бе чела сантиментални романи, настоя името на момичето да бъде Оливия. След по-малко от година ни се роди друга дъщеря и този път бях категоричен, че името й ще бъде Грисел, обаче наша богата роднина пожела да стане кръстница на малката и я нарече София. Така романтичните имена в семейството станаха две, но тържествено заявявам, че нямам пръст в това. Мозес бе следващата ни рожба, а след интервал от дванадесет години на света се появиха още двама сина.

Би било безполезно да отричам възторга, който ме обхващаше при вида на моите малки, а гордостта и задоволството на жена ми при тази гледка бяха още по-големи. Случваше се гостите ни да казват:

— Повярвайте, мисис Примроуз, деца като вашите не могат да се намерят в цялата околност!

— О, мила — отвръщаше жена ми, — те са такива, каквито бог ги е създал — толкова красиви, колкото и добри; защото за красотата трябва да се съди по делата.

Веднага след това тя караше момичетата да повдигнат главици, а не е тайна, че те наистина бяха доста хубавички. Едва ли бих споменал това незначително в моите очи обстоятелство, ако то вече не бе станало предмет на обсъждане в цялата околност. Оливия, която скоро щеше да навърши осемнадесет години, притежаваше блестящата красота, с която художниците обикновено даряват лика на Хеба[2]: открита, весела и властна. На пръв поглед чертите на София не правеха такова силно впечатление, но тяхното въздействие бе още по-опасно, защото те таяха нежност, скромност и привлекателност. Първата покоряваше с един удар, а втората — с постоянството на своя чар.

За душевните качества на жената може да се съди по нейния външен вид; във всеки случай, що се отнася до дъщерите ми, това бе самата истина. Оливия желаеше да има много поклонници, София — един, но сигурен. Оливия често изпитваше непреодолимо желание да се хареса, докато София понякога дори прикриваше достойнствата си от страх да не обиди някого. Първата ме забавляваше със своето оживление, когато ми беше весело, а другата — с благоразумието си, когато ме спохождаха сериозни мисли. Но нито у едната, нито у другата тези качества не бяха развити до крайност и често бях свидетел на това как двете си разменят ролите. Достатъчно бе например кокетката да надене траурен костюм, за да се превърне в блюстителка на нравите, докато няколко разноцветни ленти караха по-малката й сестра да се държи с несвойствена за нея жизненост. Най-големият ми син, Джордж, получи образованието си в Оксфорд, тъй като го готвех за по-учена професия. Второто ми момче, Мозес, комуто бях отредил да стане търговец, се понаучи на някои неща у дома. Но наистина е невъзможно да се каже нещо по-определено за характерите на млади хора, които са живели съвсем малко на този свят. С други думи, у всичките ми деца се налагаше семейната прилика и, честно казано, всичките имаха еднакъв характер: бяха еднакво щедри, еднакво доверчиви, простодушни и незлобиви.

Бележки

[1] Хенрих II (973–1024) — император на Свещената римска империя от 1002 г. Случката, за която става дума, е станала през 1023 г. — Б.пр.

[2] Хеба (гр. мит.) — богиня на вечната младост. — Б.пр.