Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (12)

Дванадесета глава

Съдбата като че ли нарочно подлага уейкфийлдското семейство на нови унижения. Често обидата носи повече болка от истинското нещастие

През останалата част от нощта крояхме планове за бъдещи победи. Дебора проявяваше голяма далновидност в своите догадки коя ли от двете ни дъщери ще получи по-доброто място и отлични възможности за общуване с по-изискани хора. Единствената ни грижа беше да получим препоръка от земевладелеца, но и той много пъти беше доказвал своето приятелство, за да очакваме някакви затруднения от негова страна. Жена ми нямаше мира дори в леглото.

— Какво пък, скъпи Чарлз, между нас казано, днешният ден беше ползотворен.

— О, да? — възкликнах аз, тъй като не знаех какво да й кажа.

— Само „Да?“ Няма ли да кажеш нещо повече? — отвърна тя. — Смея да твърдя, че денят премина отлично. Помисли си само какви ценни познанства биха завързали момичетата в столицата. Уверена съм, че Лондон е единственото място на земята, където една девойка може да си намери жених по свой избор. Какво ли не се случва по света всеки ден. И ако такива знатни дами са очаровани от дъщерите ми, какво остава за знатните господа, които те биха могли да срещнат! Entre nous^[1], трябва да ти кажа, че лейди Бларни извънредно много ми харесва: тя е толкова любезна! Но мис Каролайна Уилхелмина Амелия Скегз направо спечели сърцето ми. Видя ли как веднага ги разбрах, щом двете споменаха, че търсят компаньонки? Признай, скъпи, че добре се постарах за децата си.

— Е, да — отвърнах й аз, защото все още не знаех какво да мисля по въпроса. — Дай боже и след три месеца да можеш да кажеш същото!

Прибягвах до това възклицание всеки път, когато ми се щеше да направя впечатление на жена си със своята далновидност: ако момичетата успееха, то можеше да се възприеме като благочестиво пожелание, а в противен случай — като пророчество. Но аз се опасявах, че нашият разговор е само началото на някакъв нов план, а той се състоеше в това, че вече трябваше да се държим на положение — да продадем жребеца на първия панаир (той и без това беше вече твърде стар) и да купим кон за езда, който би могъл да носи един или двама души според случая, за да се появяваме на църква или на гости както подобава на новото ни положение. В началото решително се противопоставих на този проект, но жена ми го защити с не по-малка решителност. И колкото повече губех позиции, толкова противникът ми настъпваше, докато накрая бях принуден да се разделя с жребеца.

Ето че на другия ден имаше панаир и аз реших сам да тръгна, но жена ми ме убеди, че съм настинал, и нищо не беше в състояние да я накара да ми разреши да изляза.

— Не, съпруже мой — рече тя, — нашият Мозес е разумно момче и би могъл твърде изгодно да продава и купува. Та ти сам знаеш, че всички добри сделки дължим на него! Той винаги се пазари, докато накрая дотегне на всички и те се съгласят с неговите условия.

Самият аз ценях благоразумието на сина си и с охота му поверих тази задача, а на другата сутрин сестрите му вече се суетяха около него и го гласяха за панаира — подстригваха косите му, лъскаха катарамите му и закрепваха шапката му на една страна с игли. След като привършиха с тоалета му, ние със задоволство го видяхме да яхва жребеца и да поставя пред себе си на седлото сандъчето за провизиите, които му бяхме заръчали да купи от панаира. Беше облечен в палто от плат, известен като „гръм и мълния“ — то му беше вече малко, но все още бе достатъчно здраво, за да го изхвърлим. Жилетката му беше в жълто-зелено като мъх на малко гъсе, а сестрите му бяха завързали неговите коси с широка черна панделка. Той тръгна, а ние вървяхме известно време след него, като викахме: „На добър час! На добър час!“, докато съвсем се скри от очите ни.

Едва Мозес беше изчезнал от погледа ни, ето че пристигна да ни поздрави икономът на мистър Торнхил: бил чул как младият му господар ни хвали.

По всичко личеше, че съдбата беше станала благосклонна към нас. След иконома пристигна и един лакей със записка за дъщерите ми, в която се съобщаваше, че двете столични дами са получили от мистър Торнхил най-добри препоръки за цялото семейство и че им остава още съвсем малко проучване, за да бъдат напълно задоволени.

— Ах! — възкликна жена ми. — Сега виждам, че съвсем не е лесно да влезеш в изискано семейство, но веднъж вече попаднал в обществото, тогава, както казва Мозес, човек може да спи спокойно.

Тази шега (защото жена ми наистина мислеше, че е била особено остроумна) беше посрещната от дъщерите ми с буен и радостен смях. С една дума, тя бе толкова доволна от съобщението, че бръкна в джоба си и даде на лакея цели седем пенса и половина.

Със сигурност можеше да се каже, че това бе ден за посещения у дома. Следващият посетител беше мистър Бърчел. Връщаше се от панаира и носеше на двамата малчугани за два пенса курабийки във формата на буквички, които жена ми скри, за да им ги дава буква по буква. Беше купил и две кутии за дъщерите ми, където можеха да държат печатчетата, емфието, изкуствените си бенки и дори парите си, когато ги имаха. Наистина жена ми предпочиташе кожена кесия от невестулка, защото смяташе, че носи щастие — но това само така между другото. Все още изпитвахме хубави чувства към мистър Бърчел, въпреки че му се сърдехме за грубото му държане предишния ден. А и не можехме да се стърпим да не споделим радостта си с него и да му поискаме съвет: бяхме винаги готови да търсим съвети, но рядко ги следвахме. Когато му прочетохме записката от столичните дами, той поклати глава и забеляза, че неща от този род винаги изискват огромна предпазливост. Безразличният му тон силно разочарова жена ми.

— Господине! — извика тя. — Винаги съм подозирала, че горещо желаете да попречите на мен и моите дъщери. Нима сте били толкова предпазлив, господине? Вярно казват хората, че човек трябва да иска съвет от онзи, който вече сам се е възползувал от него.

— Госпожо — отвърна той, — предишното ми държане не е предмет на сегашния ни разговор. Вярно е, че аз самият никога не съм се вслушвал в съвети, но точно по тази причина с готовност бих посъветвал онези, които ще се възползуват от това.

Тъй като се опасявах, че този отговор би могъл да предизвика някоя язвителна забележка, при това обидна, а не остроумна, промених темата на разговор, като започнах да се чудя и да се мая какво може да е накарало сина ми да се забави толкова дълго на панаира — денят клонеше към своя край.

— Не се безпокой за него — възкликна жена ми. — Той знае какво прави! Не е от онези, които сменят кон за кокошка. Виждала съм го да прави такива сделки, дето биха учудили всеки. Ще ви разкажа една история, дето ще ви накара да се пукнете от смях. Но ето го и него — гледайте! Мозес се връща пеша и носи сандъчето на гръб!

Докато жена ми произнасяше тези думи, Мозес бавно влезе, цял облян в пот под тежестта на сандъчето, което бе завързал около раменете си като уличен продавач.

— Добре дошъл, добре дошъл, Мозес! Хайде, момчето ми, покажи какво си ни донесъл от панаира.

— Донесох себе си — отвърна Мозес лукаво и постави сандъчето върху масата в кухнята.

— Виждаме, Мозес — възкликна жена ми, — но къде е конят?

— Продадох го! — извика Мозес. — За него получих три фунта, пет шилинга и два пенса.

— Браво, моето момче! — отвърна тя. — Знаех си, че ще сложиш всички тук в джоба си. Между нас казано, три фунта, пет шилинга и два пенса не е никак лошо. Хайде, дай парите.

— Нямам никакви пари! — извика отново Мозес. — Изхарчих всичко за една покупка — каза той и извади от пазвата си някакъв пакет. — Ето ги парите — дванадесет дузини зелени очила със сребърни рамки и кожени калъфи.

— Дванадесет дузини зелени очила! — промълви жена ми. — И ти продаде жребеца, за да ни донесеш дванадесет дузини от тези нищо и никакви зелени очила!

— Скъпа мамо — възкликна момчето, — чуйте какво ще ви кажа: това е наистина славна сделка, иначе не бих ги купил. Само сребърните рамки струват двойно повече.

— Пет пари не давам за сребърните ти рамки! — изкрещя яростно жена ми. — Кълна се, че не ще ти дадат и половината от стойността им дори ако ги продадеш като кюлчета сребро — пет шилинга за унция!

— Не се безпокоя за продажбата на рамките! — възкликнах аз. — Мисля, че те не струват и шест пенса — това е посребрена мед, а не сребро.

— Какво! — изпищя жена ми. — Не е сребро? Рамките не са сребърни!

— Не! — извиках аз. — Те са толкова сребърни, колкото и тенджерата ти.

— Значи така — отвърна тя, — разменихме жребеца срещу дванадесет дузини зелени очила с медни рамки и шагренови калъфи. По дяволите тези номера! Пробутали са сделката на нашия умник, а пък той би трябвало да знае с кого си има работа!

— Грешиш, скъпа — извиках аз. — Той въобще не бива да има каквато и да било работа с такива хора.

— Господи, какъв идиот! — отвърна тя. — Да ми донесе такова нещо в къщи! Веднага в огъня! Хвърлете всичко в огъня!

— Пак грешиш, скъпа! — извиках аз. — Ще ги задържим — нищо че са медни; по-добре медни очила, отколкото съвсем нищо.

Горкият Мозес вече бе разбрал всичко. Беше му ясно, че е станал жертва на шайка мошеници, които от пръв поглед са се досетили каква лесна плячка е той за тях. Помолих го да разкаже как се е случило всичко. Оказа се, че Мозес продал коня и тръгнал из панаира да търси друг. Някакъв човек със съвсем почтен вид го отвел до една палатка под предлог, че има кон за продан.

— Там — продължаваше Мозес — срещнахме друг човек, облечен в много хубави дрехи. Той ми предложи да ми продаде очилата за двадесет фунта, като каза, че много му трябват пари, затова би могъл да ги отстъпи за една трета от стойността им. Първият джентълмен ми прошепна приятелски да ги купя, като ме предупреди, че не бива да изтърва такова добро предложение. Повиках мистър Фламбъро, те започнаха да уговарят и него по същия начин, и тъй накрая двамата решихме всеки от нас да купи по дванадесет дузини очила.