Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (23)

Двадесет и трета глава

Само виновните пред бога са способни да се отдадат на продължителна и мрачна скръб

Нужно бе немалко усърдие, за да превърнем новата си обител в удобно жилище, но скоро ние отново познахме що е душевен покой. Заради болната си ръка не бях в състояние да помагам на сина си в работата и затова четях на моето семейство от оцелелите книги, като се стараех да подбирам онези от тях, които дават храна на въображението и успокояват душата. Добрите ни съседи не ни забравяха и ни посещаваха всеки ден, за да изразяват сърдечното си съчувствие; те сами избраха определено време, в което можеха да ни помагат да възстановим нашия опожарен дом. Честният Уилямс не изоставаше от другите и проявяваше своето искрено приятелство към нас. Той дори не криеше своята готовност да поднови ухажванията си към дъщеря ми; но решителността, с която тя ги отхвърли, сложи край на тези опити веднаж завинаги. По всичко личеше, че тъгата й щеше да бъде продължителна — когато след седмица веселието пак се завърна в нашия малък семеен кръг, единствено тя не беше в състояние да го сподели. Вече не притежаваше онази безгрижна невинност, благодарение на която уважаваше себе си и желаеше да се хареса на другите. Скръбта я беше изцяло погълнала; силите й се бяха изтощили и красотата й започна да увяхва, а небрежността, с която се отнасяше към своята външност, ускоряваше този процес. Всяка ласкава дума, отправена към сестра й, я нараняваше право в сърцето, а в очите й се появяваха сълзи; когато човек се излекува от някакъв недостатък на негово място неизбежно се появява друг — така се случи и с дъщеря ми: предишният й грях, макар и изкупен чрез разкаяние, остави след себе си завист и ревнива мнителност. Мъчех се да измисля какво ли не, за да намаля тъгата й; в стремежа си да облекча страданията й, аз забравих собствената си болка: разказвах й най-различни забавни истории, които паметта и моята начетеност ми подсказваха.

— Нашето щастие, приятелко моя — говорех й аз, — е в ръцете на Този, който може да ни го достави по хиляди невидими за нас пътища, а в сравнение с тях нашата прозорливост е нищо. Като доказателство за това ще ти разкажа една случка, описана от доста сериозен, макар и с романтично въображение, историк:

„Още съвсем млада Матилда се омъжила за някакъв благородник, принадлежащ към една от най-знатните фамилии на Неапол: на петнадесет години тя вече била майка и вдовица. Веднаж, както стояла пред разтворения прозорец на замъка си край реката Волтурна и милвала своето момченце, то с неочаквано рязко движение се откъснало от ръцете й, паднало във водата и за миг изчезнало в дълбините. В желанието си да го спаси майката скочила след него; тя не само не успяла да помогне на детето си, но сама едва се добрала до противоположния бряг, тъкмо когато там вилнеели френски войници. Те тутакси я взели в плен.

Войната между французи и италианци по него време била безчовечно жестока и войниците възнамерявали да извършат над своята жертва двете крайни действия, които злобата и похотта диктуват. Но техните подли намерения били осуетени от млад офицер и въпреки че войската трябвало незабавно да се изтегли, той я настанил на коня зад себе си и я отвел в своя роден град здрава и читава. Отначало погледът му бил привлечен от нейната красота, а скоро душевните й достойнства пленили неговото сърце. Венчали се; той се издигнал до най-висшия чин.

Така двамата живели дълго и щастливо. Но на война щастието е изменчиво. Минали години и войската, която командувал, се обърнала в бягство и той трябвало да потърси убежище в същия град, където живеели двамата с жена си. След продължителна обсада градът бил превзет от неприятеля. В онова време французи и италианци проявявали безпримерна в историята жестокост едни към други. В нашия случай победителите решили да убият всички пленени французи и на първо място съпруга на нещастната Матилда, защото той бил главен виновник за продължителната съпротива на обитателите на града. Обикновено тези присъди веднага се привеждали в изпълнение. Повели пленения воин на смърт и палачът стоял с оголен меч в ръка, а зрителите в мрачно мълчание очаквали съдбовния удар, който трябвало да последва сигнала, даден от ръката на генерала, изпълняващ ролята на върховен съдия. Точно в тази минута на изпълнено с мъка очакване Матилда се хвърлила към своя съпруг и избавител, за да се прости с него за последен път; тя високо оплаквала своето нещастие и безмилостната си съдба, която я спасила от преждевременна смърт във вълните на Волтурна, за да я превърне в свидетел на още по-ужасни беди. Генералът бил млад и хубостта й му направила силно впечатление, а участта й трогнала сърцето му; а когато чул на какви опасности е била изложена преди, чувствата му съвсем се объркали. Това бил нейният син, детето, заради което била страдала толкова. В тази жена той тутакси познал собствената си майка и паднал в краката й. Не е трудно да си представим останалото: пленникът бил веднага освободен и нашите герои изпитали цялото щастие, което може да се роди от любовта, дружбата и съзнанието за изпълнен дълг.“

Ето по какъв начин се опитвах да развличам дъщеря си. Но тя ме слушаше разсеяно, понеже нейната собствена скръб я беше лишила от предишната й способност да съчувствува на другите и душата й вече нямаше миг покой. Когато бе сред хора, тя се страхуваше от тяхното презрение, а самотата й носеше само терзания. Когато до нас достигна слух, че мистър Торнхил възнамерява да се ожени за мис Уилмът, скръбта я завладя напълно; отдавна подозирах, че той таи страст към мис Уилмът, колкото и да се опитваше при всеки удобен случай да изрази своето презрение и към външността й, и към нейната зестра. Тази вест засили болката на бедната Оливия — такава нагла подигравка над нейните чувства беше свръхсилите й. Но аз реших да получа по-сигурни сведения и ако слуховете се потвърдяла, да попреча на мистър Торнхил да осъществи намеренията си; изпратих сина си при стария, мистър. Уилмът, за да научи от него доколко този слух отговаря на истината и да връчи на дъщеря му мис Уилмът писмо, в което разказвах как мистър Торнхил се беше отнесъл към моето семейство. Синът ми се върна след три дни; по неговите думи слухът напълно отговарял на истината, но той не могъл да връчи писмото на мис Уилмът и бил принуден да го остави, тъй като в същото това време мистър Торнхил и мис Уилмът били отишли на гости. Венчавката, каза синът ми, щяла да се състои след няколко дни, а те още предната неделя се появили на църква заедно, облечени в разкошни дрехи; шест приятелки придружавали невестата и точно толкова приятели — жениха.

Предстоящата сватба изпълвала с радост всички в околността, а невестата и женихът се движели навсякъде заедно в такъв великолепен екипаж, какъвто много години вече хора в този край не били виждали. Синът ми каза още, че в имението вече пристигнали приятелите на двете семейства, в това число и чичото на нашия земевладелец, сър Уилям Торнхил, за когото се говорят толкова хубави неща. Мозес добави, че всички се веселели и пирували, непрекъснато говорели за красотата на младата невеста и за елегантността на жениха и разказвали за огромната им привързаност един към друг.

В заключение синът ми призна, че според него мистър Торнхил е най-щастливият човек на земята.

— Какво пък — възразих аз, — нека се радва, щом може. А ти, сине мой, погледни тази сламена постеля в този пробит покрив, тези рухнали стени и този плесенясал под, моето хилаво и обгоряло от пожара тяло, погледни тези дечица, които с плач ме молят за късче хляб! Това е твоят дом, в който се завръщаш, и виждаш пред себе си човека, който за нищо на света не би се сменил с оня, за когото разказваш. О, деца мои, научете се да се вслушвате в гласа на сърцето си, вижте какъв благороден приятел ви е то и тогава цялото великолепие на онези, които не го заслужават, ще загуби блясъка си във вашите очи! Почти всички са свикнали да казват, че животът е един голям път, а хората — пътници по него. Това сравнение би могло да се разшири с думите, че добродетелният човек е весел и спокоен, като пътник, завръщащ се в родния си дом; а грешният е щастлив само понякога, подобно на пътник, който се е отправил в изгнание.

На това място бях принуден да прекъсна думите си и да извикам на жена си да подкрепи Оливия: под бремето на новата мъка бедната девойка едва не загуби съзнание. Много скоро обаче се съвзе в обятията на майка си. От тази минута нататък тя възвърна цялото си спокойствие и аз си въобразих, че е успяла да се овладее; за съжаление се лъжех: това, което бях взел за покой, беше безразличието — обикновеният спътник на неимоверната възбуда.

Моите състрадателни енориаши ми бяха изпратили малко храна и всички, с изключение на Оливия, възвърнаха доброто си настроение; не мога да кажа, че бях недоволен да ги видя отново весели и щастливи. Би било несправедливо заради съчувствието си към тази огромна скръб да помрачавам радостта им и да ги обременявам с печал, която те не изпитваха. И така, ние отново започнахме да си разказваме истории, да пеем песни и веселието отново се настани в тясното ни жилище.