Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (19)

Деветнадесета глава

Описание на една личност, недоволна от сегашното правителство и загрижена за гражданските ни свободи

Тъй като каретата не беше готова, нашият нов познат ни предложи да повървим до дома му, разположен недалеч от селото, и скоро ние пристигнахме в една от най-великолепните къщи, които бях виждал в този край. Той ни въведе в стая, обзаведена с изящни и модерни мебели, и излезе, за да даде разпореждания за вечерята. Моят приятел, актьорът, ми намигна и забеляза, че ни е провървяло. Стопанинът скоро се завърна с няколко дами, облечени неглиже, по домашни роби; сервираха ни изискана вечеря и около трапезата се завърза оживен разговор. Нашият гостоприемен домакин, засягаше изключително политически въпроси — той твърдеше, че свободата едновременно възвисява и отравя живота му. Когато слугите вече почистваха масата, той ме попита дали не съм преглеждал последния брой на „Монитър“ и като получи отрицателен отговор, възкликна:

— Как! Вероятно не сте чели и „Одитър“?

— Не, господине — отвърнах аз.

— Странно, много странно — каза домакинът. — А аз чета всички политически издания: и „Дейли“, и „Пъблик“, и „Леджър“, и „Кроникъл“, „Лондон Ивнинг“, „Уайтрюл Ивнинг“, всички седемнадесет списания и още две периодични издания. Какво от това, че се мразят помежду си — аз обичам да ги чета всичките! Свободата, господине, свободата е единственото нещо, с което британците трябва да се гордеят! Кълна се във всичките си мини в Корнуол^[1], почитам всеки, който се обявява в защита на свободата.

— В такъв случай, господине — рекох аз, — трябва да почитате краля?

— Да — отвърна домакинът, — когато постъпва така, както ние искаме. Но ако продължава в същия дух, както напоследък, ще престана да си блъскам ума над неговите работи^[2]. Нищо не казвам, само си мисля. Бих направил някои неща по-добре от него. Смятам, че кралят няма достатъчно съветници; той би трябвало да приема съвет от всеки, който би желал да го посъветва, и тогава нещата биха се развили по друг начин.

— А пък аз — извиках в отговор — бих изправил подобни съветници на позорния стълб! Дълг на всеки честен гражданин е да подпомага държавното устройство, където е нужно — имам пред вид онази свещена власт на монарха, която от няколко години вече отслабва и губи законното си влияние в държавното управление. А невежите това и знаят — да говорят за свобода; и ако имат някакво влияние в обществото, те най-подло го поставят върху по-тежката страна на везните.

— Как?! — възмути се една от дамите. — Нима доживях да видя такъв подъл, такъв жалък човек, враг на свободата и защитник на тиранията? Свободата, този рядък небесен дар, това скъпоценно притежание на британците!

— Нима е възможно — извика нашият домакин — в наше време да съществуват поборници за робство? Малодушни хора, готови да се отрекат от привилегията на британците? Възможна ли е подобна низост?

— Не, господине — отвърнах аз, — самият аз съм на страната на свободата, този безценен дар на боговете! О, велика свобода, кой ли днешен поет не те е възхвалявал в писанията си! Аз съм за това — всички да бъдат крале! Самият аз да бъда крал! Всички имаме право на трона, всички сме родени равни. Това е моето убеждение и аз го споделям с онези, които наричаме „левелери“^[3]. Те се опитаха да създадат общност, в която всички да се ползуват по равно от свободата. Но уви! — нищо не се получи. Сред тях имаше по-силни и по-хитри, които веднага станаха господари на останалите. Съдете сами: вашият коняр язди конете ви само защото той е по-хитро животно от коня, но някое друго животно, по-силно и по-хитро от него самия, веднага би се покатерило на гърба му. Следователно, доколкото подчинението е заложено в самата природа на човека и едни са родени да командуват, а други да се подчиняват, и следователно съществуването на тиранията е неизбежно, въпросът е дали да търпим тирана около себе си, в същия дом, в същото село, където живеем, или той да се намира по-далеч от нас — например в столицата? Що се отнася до мен, господине, аз изпитвам враждебност и отвращение към физиономията на всеки тиран и колкото той е по-далеч от мен, толкова по-добре. Предполагам, че по-голямата част от човечеството мисли по същия начин и затова е решила да избере един-единствен монарх, като по този начин съкрати броя на тираните и увеличи спасителното разстояние между себе си и тях. А онези, които сами са били тирани преди избирането на един-единствен тиран, са враждебно настроени към властта, защото са най-близо до тази власт и следователно най-остро чувствуват нейния гнет. Ето защо на благородниците е изгодно да отслабват кралската власт по всякакъв начин, понеже колкото по-малка е властта на краля, толкова по-голяма е тяхната собствена сила. И така, те трябва да подронят властта на един тиран, за да възстановят предишния си авторитет. Понякога обстоятелствата са такива, че условията вътре в страната, законите й и настроенията на имащите — всичко това заедно може да способствува за по-нататъшното отслабване на монархията. На първо място, ако благодарение на условията в нашата държава богатствата се стичат в ръцете на имащите и ги правят още по-богати, техните властолюбиви амбиции растат. Такова натрупване на богатства обаче може да е следствие на друго нещо (както е и в нашата държава) — обогатяването да става не толкова благодарение на развитието на производството вътре в страната, колкото на развитието на търговията с другите страни; такава търговия е по силите единствено на богатите, които в добавка получават и всички приходи от производството на страната и по този начин у нас те ползуват два източника, а обогатяване, докато бедните — само един. Ето защо богатствата в държави с развита търговия се стичат в ръцете на малко хора и с течение на времето такива държави неминуемо се превръщат в аристократични. По същия начин законите на една държава могат да способствуват за натрупването на богатствата в ръцете на избраници: това става в случаи, когато благодарение на тези закони естествените връзки между бедни и богати се скъсат и богатите женихи са предопределени за богати невести, или пък когато образованите хора нямат право да участвуват в управлението на страната, ако не притежават достатъчно състояние, и като резултат на това богатството се превръща в цел, към която всеки мъдър човек трябва да се стреми. Според мен с помощта на подобни способи богатството се съсредоточава в ръцете на малцинството. След това онзи, който е забогатял по един или друг начин и е задоволил своите нужди и прищевки, използува остатъка от имуществото си, за да си купи власт; или, с други думи, той се стреми да постави колкото е възможно повече хора в зависимост от своите собствени желания, като ги избира измежду онези, които са готови — кой поради бедност, кой поради корист — да продадат свободата си и са съгласни за парче хляб да търпят издевателствата на първия тиран, който се случи до тях. Така около всеки богаташ се събират обикновено най-бедни хорица, а държавата, в която богатството е съсредоточено в ръцете на малцина, наподобява картезианската система на световете^[4] — всяко небесно тяло поражда самостоятелни вихри около орбитата си. Впрочем онези, които са съгласни да се движат във вихрите на знатните богаташи, са роби по рождение и принадлежат към най-презряната част на човечеството, хора, които по душа и възпитание са родени да слугуват и познават свободата единствено на думи. Остава обаче една огромна част от хора, които не попадат под влиянието на богаташа, нещо средно между най-богатите и най-презрените — хора, които притежават твърде много, за да се подчинят на знатния си съсед, но не са чак толкова богати, за да се превърнат в тирани. Именно в това средно съсловие на обществото са съсредоточени изкуствата, мъдростта и гражданската доблест. Единствено то е истинският пазител на свободата и само то може с право да носи името „народ“. Понякога по една или друга причина средното съсловие може да изгуби влиянието си в държавата, неговият глас да потъне във виковете на презрените — а това неминуемо ще се случи, ако сметнат за нужно да намалят десет пъти съществуващия според сегашната конституция имуществен ценз за избирателите, защото по този начин по-голямата част от най-бедните ще бъде включена в системата на държавното управление, а бедните, от своя страна свикнали да се въртят в орбитата на някой от силните на деня, ще тръгнат натам, накъдето им заповядат силните. Ето защо в тази държава средното съсловие трябва свято да пази прерогативите и привилегиите на един-единствен господар, понеже той разделя властта помежду богатите и по този начин отслабва натиска, който силните в този свят упражняват върху средното съсловие под тях. То може да бъде сравнено с град, обсаден от богатите, а краля — с войска, която бърза да се притече на помощ на обсадените. И докато са в опасност, богатите, естествено, ще започнат да предлагат най-изгодни условия на жителите на обсадения град и да ги подмамват със сладки обещания; но победили противника, който ги напада в гръб, стените на града ще се окажат слаби да защитят обсадените. И ако обърнем взор към Холандия, Генуа или Венеция, където законите управляват бедните, а богатите управляват законите, лесно можем да си представим какво ги очаква. Ето защо аз съм за монархията и съм готов да умра за нея, за свещената монархия! Тъй като единственото свещено нещо на тази земя е миропомазаният владетел на своя народ и всяко отслабване на властта му, било то в мирно време или по време на война, е посегателство върху истинските свободи на неговите поданици. Думите „свобода“, „патриотизъм“ и „британци“ вече причиниха достатъчно бели и нека се надяваме, че истинските синове на свободата ще попречат те да се умножат. Срещал съм много от така наречените „борци за свобода“, но всички те бяха тирани в душата си и деспоти в собствения си дом.

Изведнъж забелязах, че в своята разгорещеност си бях позволил да говоря по-дълго, отколкото изисква добрият тон, а и търпението на нашия домакин, който вече няколко пъти се опитваше да ме прекъсне, се беше изчерпало.

— Как?! — извика той. — Нима съм оказал гостоприемство на някакъв йезуит^[5], преоблечен като английски свещеник? Кълна се в каменовъглените си мини в Корнуол, да не се наричам Уилкинсън, ако още сега той не изхвръкне от моя дом!

Разбрах, че съм отишъл твърде далеч, и го помолих да ме извини за разгорещеността ми.

— Да ви извиня?! — изръмжа в яростта си той. — Вие трябва десет пъти да се извините за принципите си! Как?! Да се откажеш от свободата, от собствеността и, както пише „Газетиър“^[6], да се оставиш да ти нахлузят дървени селски обувки^[7]? Господине, веднага напуснете този дом или не отговарям за последствията! Господине, настоявам на това!

Тъкмо се готвех да повторя извиненията си, когато дочух, че лакеят чука на вратата, и двете дами възкликнаха:

— Гръм да ни удари, ако това не са господарят и господарката!

Оказа се, че през цялото време се бях ползувал от гостоприемството на иконома, който в отсъствието на стопаните пожелал да изиграе ролята на господаря си; и искрено казано, той разсъждаваше за политика като повечето земевладелци в областта. Нищо не можеше да се сравни със смущението ми, когато зърнах истинския стопанин на дома и съпругата му. Трябва да кажа, че като видяха нашата пируваща компания, те се удивиха дори повече от мен.

— Господа! — възкликна истинският стопанин на къщата, като се обърна към мен и моя спътник. — Ние с моята съпруга сме радостни да ви служим, но трябва да ви призная, че тази чест е твърде неочаквана за нас и не ни е възможно да изпълним задълженията си.

Присъствието ни в този дом беше наистина неочаквано, но тяхното появяване ни порази — онемях, като осъзнах нелепостта на положението си. И точно в този миг в стаята влезе не някой друг, а моята мила мис Арабела Уилмът, същата, която някога трябваше да се омъжи за сина ми Джордж, но, както вече знаете, женитбата се беше разтрогнала. Като ме видя, тя радостно се хвърли в обятията ми.

— Ах, господине! — извика тя. — На каква щастлива случайност дължим вашето неочаквано посещение? Леля и чичо ще бъдат очаровани, като узнаят, че не някой друг, а добрият доктор Примроуз им е дошъл на гости.

Като чуха името ми, възрастният господин и съпругата му се приближиха и най-радушно ме приветствуваха. Те не можаха да скрият усмивката си, като им разказах как се бях озовал в техния дом; а бедният иконом, когото отначало искаха да изгонят, получи прошка, след като се застъпих за него.

Истинските стопани на къщата, мистър Арнълд и съпругата му, започнаха да ме уговарят да им погостувам няколко дни; и тъй като тяхната племенница и моя очарователна ученичка — та нали нейният ум се оформи и разви до известна степен под мое ръководство — се присъедини към молбите им, съгласих се да остана. Отведоха ме да нощувам във великолепна спалня, а на другия ден мис Уилмът пожела да се разходи с мен в парка, оформен по най-модерен начин. След като ми показа всички забележителности, тя сякаш съвсем случайно ме попита кога за последен път съм получил сведения за сина си Джордж.

— Уви, госпожице — възкликнах аз, — скоро ще се навършат три години, откакто сме се разделили, а до мен не е достигнала никаква вест от него! Нямам представа къде може да се намира и не знам дали ще го видя някога и дали щастието ще се завърне при мен. Не, мила моя, никога не ще се върнат онези сладостни минути, които прекарвахме около камината в Уейкфийлд. Моето малко семейство се разпръсна и бедността ни донесе не само нужда, но и безчестие.

При моите думи в очите на добросърдечната девойка се появиха сълзи и като забелязах колко е чувствителна, въздържах се и не й разказах подробности около нашето нещастие. Приятно ми беше обаче да науча, че времето ни най-малко не бе променило чувствата й и че откакто бяхме заминали, тя беше отказала на няколко кандидата. Мис Уилмът продължаваше да ме развежда из обширния парк, показваше ми неговите новости, всевъзможни беседки и алеи и всеки предмет й служеше за повод да зададе някой въпрос във връзка със сина ми. Така прекарахме първата половина от деня и когато чухме звънеца за обяд, влязохме в къщата. Там заварихме директора на странствуващата трупа, за която вече споменах; той ни беше донесъл билети за пиесата „Каещата се красавица“^[8], която щеше да се играе същата вечер, а в ролята на Хорацио щяхме да видим някакъв млад човек от благородно семейство, който никога до този момент не се бил появявал на сцена. Директорът разпалено хвалеше новия член на трупата си, като ни уверяваше, че не бил виждал млад актьор, който да дава толкова големи надежди. Актьорското майсторство, говореше той, не се учи за един ден.

— Но този млад джентълмен — продължи директорът — е роден за сцена. Гласът му, фигурата му и осанката му са възхитителни! Срещнахме го съвсем случайно по пътя за насам.

Разказът на директора разпали любопитството ни и като се вслушах в молбата на дамите, аз се съгласих да ги придружа на театър, или по-точно в плевника, където се даваше представлението. Семейството на мистър Арнълд беше най-почитаното в околността — ето защо в театъра ни приеха с почести, настаниха ни на първия ред и ние чакахме с нетърпение появата на Хорацио.

Най-после той излезе на сцената и нека онези, които имат деца, си представят какво биха почувствували, ако бяха на мое място и разпознаеха в младия актьор собствения си злополучен син! Тъкмо отвори уста да започне, когато обърна поглед към публиката, забеляза мис Уилмът и мен и застина в нямо вцепенение.

Актьорите зад кулисите се опитваха да го окуражават, защото приписваха мълчанието му на неговата природна стеснителност, но вместо да започне репликата си, той избяга от сцената, облян в сълзи. Не съм в състояние да опиша чувствата си в тази минута, тъй като те се променяха с бързина, която перото ми не може да следва. Точно в този миг гласът на мис Уилмът ме накара да се опомня — бледа и с треперещ глас тя ме молеше да я отведа у дома, при чичо й. Когато пристигнахме, мистър Арнълд, все още неизвестен за нашето необикновено приключение, бе веднага информиран, че младият актьор се е оказал собственият ми син, и тутакси изпрати карета, за да го докара в дома му; а тъй като Джордж продължавал да се крие зад кулисите, актьорите се принудили да му намерят заместник и скоро синът ми се оказа сред нас. Мистър Арнълд го прие най-радушно, а аз го прегърнах със свойствената си възторженост, понеже никога не съм можел да се преструвам на ядосан, когато не съм. Но в държането на мис Уилмът личеше явно пренебрежение — и все пак аз разбрах, че играе някаква роля. Нейната душа все още не се беше успокоила от неотдавнашната възбуда, от устата й се отронваха нелепи забележки като от устата на човек, загубил ума си от щастие, и тя самата се смееше на тяхното безсмислие. От време на време крадешком се поглеждаше в огледалото, като че ли се опияняваше от съзнанието за неотразимата си красота, и често задаваше въпроси, без да обръща ни най-малко внимание на отговорите.