Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (21)

Двадесет и първа глава

Дружбата между порочните хора не продължава дълго; тя съществува дотогава, докато те имат изгода от нея

Разказът на сина ми беше твърде дълъг и ние го изслушахме на две части — беше го започнал първата вечер и го завършваше на другия ден след обяда, когато появата на мистър Торнхил и неговия екипаж пред вратите на дома прекъсна приятното ни занимание. Икономът, който бе станал вече мой верен приятел, успя да ми прошепне на ухото, че този земевладелец ухажва мис Уилмът и че леля й и нейният чичо гледат доста благосклонно на такъв брак. Като ни видя двамата със сина ми, мистър Торнхил сякаш се стъписа, но аз и не помислих да отдам този жест на неговото недоволство, а си го обясних по-скоро с изненадата от срещата ни. Както и да е, той отвърна на нашия поздрав най-сърдечно и скоро се оказа, че неговото пристигане повиши настроението ни още повече.

След чая той ме отведе настрана, попита ме за дъщеря ми и много се учуди, когато узна, че не съм успял да науча нищо за нея; съобщи ми също, че оттогава често е посещавал дома ми, като се опитвал да утешава моето семейство, и че когато заминавал, оставил всички у дома в добро здраве. След това ме попита дали съм разказал за пагубната й постъпка на мис Уилмът или на Джордж и като разбра, че още нищо не съм казвал, одобри въздържаността ми и ме посъветва да продължавам да пазя това в тайна. „Тъй като, продължаваше той, в най-добрия случай бихте съобщили за своето собствено безчестие, а кой знае, може би мис Ливи не е толкова виновна, колкото си мислим.“

В това време влезе един слуга, предаде му покана за танците и мистър Торнхил ме напусна, като ме остави с приятното впечатление, че живо се интересува от моите грижи. От друга страна обаче, държането му спрямо мис Уилмът не оставяше място за никакво съмнение; и все пак тя, изглежда, не беше много доволна от ухажванията му — като че ли ги приемаше повече за да угоди на леля си, отколкото по собствено желание. При това с радост забелязах, че тя хвърля към сина ми ласкави погледи, с каквито не удостояваше мистър Торнхил, независимо от неговото богатство и всичките му старания. Удивявах се и от спокойствието на мистър Торнхил: след като бяхме отстъпили на настоятелните молби на мисис Арнълд, ние й гостувахме вече цяла седмица и колкото повече мис Уилмът показваше нежно внимание към сина ми, толкова повече растеше неговото дружелюбие към Джордж.

Още преди това мистър Торнхил прояви любезност и обеща, че ще употреби цялото си влияние, за да помогне на семейството ми; сега обаче неговата щедрост не се ограничаваше само с обещания. Същата сутрин, тъкмо когато се канех да тръгвам, мистър Торнхил дойде при мен и с радост ми съобщи каква услуга е направил на своя скъп приятел Джордж. Тя се изразяваше в това, че му е осигурил чин лейтенант в един от полковете, които тръгват за Антилските острови, и освен това е уредил Джордж да заплати само сто фунта вместо исканите триста^[1].

— Това е дреболия — продължи мистър Торнхил, — но аз съм щастлив, че мога да услужа на приятеля си. А що се отнася до стоте фунта — ако в момента ви е трудно да ги съберете, готов съм да ги внеса вместо вас, а вие ще ми ги върнете, когато ви е удобно.

Не намирахме думи, с които да му благодарим за неговото благородство, а аз с готовност му дадох полица за сумата, като при това му благодарих толкова разпалено, та човек можеше да си помисли, че нямам намерение да я върна.

Джордж трябваше веднага да замине за града, защото, както каза щедрият му покровител, всяко забавяне е опасно, тъй като всеки момент може да се яви друг кандидат с повече средства. И ето че рано на другата сутрин нашият новоизпечен войник беше готов да потегли и единствен не проявяваше признаци на вълнение. Нито трудностите и опасностите, които го очакваха, нито неговата разлъка с приятели и любима (защото мис Уилмът наистина го обичаше) го натъжаваха. След като се прости с останалите, аз му дадох благословията си — нямах какво друго да му дам.

— И така, сине мой — възкликнах аз, — ти тръгваш да се сражаваш за отечеството; помни колко храбро се е бил дядо ти, защищавайки своя свещен крал в онези времена, когато лоялността към монарха се считаше за добродетел сред британците. Върви, синко, и бъди като него, подражавай му във всичко, само не в неговото нещастие — ако може да се нарече нещастие смъртта на бойното поле редом с лорд Фолклънд. Върви, сине мой, а ако паднеш и тялото ти остане непогребано и неоплакано от тези, които те обичат, то знай — няма по-скъпоценни сълзи от небесната роса, която мие лицето на воина, повален на бойното поле.

На другата сутрин и аз се простих с доброто семейство, което ми беше оказало такъв радушен прием, като на тръгване не пропуснах да повторя благодарствените си думи към мистър Торнхил за неговата щедрост. Оставих този дом, от който струеше щастие, породено от охолство и добро възпитание, и се отправих към къщи без никаква надежда, че някога ще ми се удаде да намеря дъщеря си. Отправях въздишки към Небето с молба да й запази живота и да й прости. Намирах се на някакви си двадесет мили от дома и тъй като чувствувах, че още не съм се съвзел от болестта си, наех един кон, а по пътя се успокоявах с мисълта, че много скоро ще видя най-скъпите за мен същества. Падна нощ и аз отседнах в малка странноприемница, където поканих съдържателя на бутилка вино. Настанихме се край огнището в кухнята, най-хубавата стая в цялата къща, и започнахме да бистрим политиката и местните сплетни. Между другото разговорът засегна и младия земевладелец, мистър Торнхил, и както ме увери стопанинът, в този край го мразели толкова, колкото обичали неговия чичо, сър Уилям Торнхил, когото понякога виждали по тези места. После той започна да разказва, че младият земевладелец имал навика да съблазнява девойките, чиито домове посещавал, и че след като поживеел две-три седмици с някоя от тях, той я изоставял на произвола на съдбата. Разговорът ни беше прекъснат от жената на стопанина, която беше излязла да развали пари. Като видя, че съпругът й се забавлява без нея, тя свадливо го попита какво търси тук. В отговор той шеговито пресуши чашата си за нейно здраве.

— Мистър Саймъндз! — извика тя. — Не ще търпя да се отнасяте повече така с мен! И без това върша три четвърти от работата, а последната четвърт така си и остава несвършена. Пък той само това и знае — да пие с гостите по цял ден. А аз не близвам ни капка, пък било то дори вместо лекарство.

Веднага разбрах накъде бие и й налях чашата. Тя направи реверанс и я изпи за мое здраве.

— Господине — продължи тя, — не се ядосвам заради виното, но какво да правя, като къщата е обърната с главата надолу? Когато клиентите или гостите трябва да се разплатят, цялото бреме пада на моите плещи, защото съпругът ми би предпочел по-скоро да глътне тази чаша, отколкото да се помръдне от мястото си. Ето и сега, на горния етаж се нанесе някаква млада особа, която според мен няма пукнат грош — язък за любезните й маниери! Сигурна съм, че не ще побърза с плащането, така че не би било зле да й напомним за това.

— Защо да й напомняме? — извика съдържателят. — По-бавно, но по-сигурно.

— Как не! — отвърна жена му. — Вече две седмици живее тук, а не е платила нито грош.

— Скъпа жено, вероятно желае да плати всичко наведнъж.

— Наведнъж или не — извика жената, — аз ще й взема парите, пък каквото ще да става, и то още днес, иначе да се измита оттук.

— Забравяш, скъпа, че тя е от благороден произход — възкликна мъжът й — и заслужава повече уважение.

— Нейният произход, благороден или не, никак не ме интересува — отвърна стопанката. — Да си обира крушите с добро. Тези благородници може и да са добри за себе си, но дори в най-голямо нещастие не съм видяла нищо добро от тях.

С тези думи тя побягна нагоре по стълбите, които водеха право към горната стая, и скоро кресливият й глас и злобните й упреци ме убедиха, че наемателката й няма никакви пари. Чувах съвсем ясно всичко, което ставаше горе.

— Вън ти казвам! Още сега си събирай парцалите! Чуваш ли, уличнице такава! Така ще те цапардосам, че няма да дойдеш на себе си цели три месеца! Ах, ти, мръснице, заселила се в честния дом, а няма пукнат грош! Вън оттук!

— О, добра ми госпожо — молеше се непознатата, — пожалете ме, позволете на една нещастница да прекара само още една нощ у вас, а смъртта ще довърши останалото!

В този миг аз познах гласа на моето бедно погубено момиче Оливия и се затичах да й помогна точно когато стопанката се бе вкопчила в косата й. Грабнах в обятията си моята мила заблудена овчица.

— Притисни се до гърдите на своя беден стар баща, скъпа моя дъще, безценно съкровище мое! Нищо, че онзи негодник те е напуснал, ти все още имаш баща, който никога не ще те изостави. Дори да си извършила десет хиляди престъпления, той е готов да ти прости за всичко!

— О, скъпи ми… — няколко минути тя не можеше да промълви нито дума. — О, добри ми, скъпи ми татко! Дори ангелите не биха проявили такава добрина! Не заслужавам това! Ах, този злодей! О, колко го ненавиждам! Мразя и него, и себе си! Да опозоря такъв добър човек! Вие не можете да ми простите, знам, че не можете!

— Прощавам ти от цялото си сърце, мое дете! Ако разкаянието ти е искрено, ние с теб ще бъдем отново щастливи, ще видиш! Очакват ни още много радостни дни, Оливия!

— Ах, татко, никога вече! От сега нататък ме чака само едно — позор сред хората и срам у дома! Но, татко, толкова сте бледен! Нима твар като мен може да причини такава мъка? Нима вашата мъдрост не ви е научила да не вземате тъй присърце моето нещастие?

— Нашата мъдрост, госпожице… — започнах аз, но тя ме прекъсна:

Колко хладно се обръщате към мен, татко! — извика тя. — В живота си не сте ме наричали така!

— Прости ми, мило мое дете — отвърнах аз, — исках само да забележа, че мъдростта ни идва бавно на помощ, когато сме в беда — бавно, но затова пък сигурно.

Стопанката се върна и попита дали няма да си изберем друга стая, която би подхождала повече на благородните господа, и като получи утвърдителен отговор, ни отведе в помещение, където можехме спокойно да продължим разговора си. Когато най-после двамата се поуспокоихме, не се сдържах и помолих дъщеря си да ми опише последователно всички обстоятелства, които я бяха довели до това печално състояние.

— Ах, татко, този злодей — отвърна тя — започна да ми прави предложения от самото начало на нашето запознанство — наистина честни предложения, но тайно от вас.

— Какъв негодник! — извиках аз. — И все пак трудно мога да повярвам, че толкова благоразумен и наглед толкова честен човек като мистър Бърчел е могъл да извърши такава преднамерена подлост — да погуби семейството, в което беше приет като брат!

— Скъпи ми татко — отвърна тя, — вие сте изпаднали в странно заблуждение! Мистър Бърчел никога не се е опитвал да ме измами. Напротив, при всеки сгоден случай той тайно от всички се стараеше да ме предпази от коварните хитрости на мистър Торнхил, който впоследствие се оказа по-лош, отколкото той сам ми го представяше.

— Мистър Торнхил?! — извиках аз. — Нима е възможно?

— Да, татко — отвърна тя, — мистър Торнхил — ето кой ме съблазни, ето кой нае двете дами, както той ги нарече (впрочем те не бяха нищо друго, освен две презрени уличници, груби и зли), за да ни примами в Лондон. И както добре си спомняте, техните лъжи щяха да успеят, ако не беше писмото на мистър Бърчел — неговото порицание се отнасяше за тях, а ние го приехме за своя сметка. На какво се дължеше това негово влияние, че беше способен да попречи на плановете им и досега остава загадка за мен; в едно съм сигурна — той винаги е бил наш сърдечен и най-искрен приятел.

— Изумен съм, детето ми! — възкликнах аз. — Едва сега виждам колко съм бил прав, като от самото начало заподозрях в подлост мистър Торнхил; впрочем той спокойно може да тържествува с победата си, защото е богат, а ние сме бедни. Но, скъпо мое дете, нима тази съблазън беше толкова голяма, че те накара да забравиш повелите на доброто възпитание и вродената си скромност?

— Ах, мили татко — отговори тя, — победата му се дължи на това, че мислех повече за неговото щастие, отколкото за моето собствено. Знаех, че бракосъчетанието, извършено тайно от някакъв католически свещеник, с нищо не обвързва моя съблазнител и че можех да се уповавам единствено на неговата чест.

— Как?! — прекъснах я аз. — Вие сте били венчани от свещеник, от истински свещеник?

— Да, татко, точно така — отвърна тя, — но и двамата се заклехме да пазим в тайна името му.

— Ела отново в обятията ми, мое дете. Сега мога да те притисна до себе си хиляди пъти по-силно от преди! Защото пред бога ти си негова истинска съпруга и никакви закони, дори да са написани върху диамантени плочи, не могат да отслабят силата на този свещен съюз.

— Уви, татко — отвърна тя, — вие не познавате всичките му злодейства: той вече неведнъж се е венчавал с помощта на същия свещеник и има шест или дори осем такива съпруги, които е измамил и изоставил също както и мен.

— Значи така! — възкликнах аз. — В такъв случай този свещеник трябва да увисне на бесилото и ти си длъжна още утре да отидеш и да го издадеш.

— Но, скъпи татко — възрази дъщеря ми, — мога ли да постъпя така, след като съм се заклела да не споменавам името му?

— Скъпа моя — отвърнах аз, — ако си дала дума, аз не мога, пък и няма да започна да те убеждавам да я нарушиш. Макар че това би допринесло за общото благо, все пак не бива да го издаваш. Във всички сфери на човешката дейност може да се извърши малко зло в името на голямото добро, тъй както в политиката може да се предаде цяла провинция, за да се запази кралството, а в медицината може да се ампутира ръка или крак, за да се спаси животът на болния. Но в религията съществува само един неизменен закон, написан веднъж и завинаги: никога не върши зло. И това е правилно, дете мое; в противен случай, ако в името на голямото благо си позволяваме да вършим малки злини, би станало така, че за известно време, докато малкото зло още не се е превърнало в добро, би ни тежал неголям, но все пак някакъв грях. А Господ-бог може да призове душите ни точно в този промеждутък от време и тогава списъкът на нашите деяния, добри и лоши ще бъде завършен, преди в него да бъдат вписани добрите последици от извършеното от нас зло. Впрочем аз те прекъснах, скъпа: какво се случи по-нататък?

— На другата сутрин — продължи тя — разбрах, че не мога да очаквам нищо от него. Същия ден той ми представи още две нещастни жени, които бе измамил по същия начин и които до ден-днешен живеят при него като безропотни държанки. Но аз го обичах твърде нежно, за да мога да се примиря с обществото на такива съперници, и се опитах да удавя своя позор в наслади. Танцувах, обличах се във великолепни дрехи, бъбрех без умора, но въпреки това бях нещастна! Неговите приятели използуваха всеки миг, за да ме убеждават в силата на моя чар, но от това се натъжавах още повече, защото сама се бях отказала от тази сила. От ден на ден ставах все по-замислена, а той все по-дързък, докато накрая това чудовище има наглостта да ми предложи някакъв млад баронет, негов приятел. Нужно ли е да ви описвам, скъпи татко, колко бях наранена от неблагодарността му! За малко не полудях! Реших да го оставя. Когато си тръгвах, той ми предложи кесия с пари, но аз я запратих в лицето му и се втурнах навън. Бях толкова разгневена, че отначало не можах да схвана целия ужас на положението си. Но скоро се опомних и видях, че всъщност съм една жалка, окаяна грешница, която не може да потърси помощ от никого на този свят. Изведнъж до мен спря пощенска кола и аз седнах в нея с единствената мисъл да се махна колкото е възможно по-далеч от негодника, когото вече ненавиждах и презирах. Слязох тук, пред тази странноприемница, и оттогава моите душевни терзания и жестокосърдечието на тази жена са единствените ми другари. Споменът за щастливите часове, които прекарвахме със сестра ми и майка ни, сега събуждат в сърцето ми само болка. Тяхната мъка е огромна, но тя не може да се сравни с моята, защото е примесена със съзнанието за собствената ми вина и за моя позор.

— Търпение, мое дете! — извиках аз. — Да се надяваме, че всичко ще се оправи. Почини си тази нощ, а утре ще те отведа у дома при майка ти и цялото ни семейство — там ще те приемат с любов и нежност. Бедната ти майка! Сърцето й е наранено, но тя все още те обича, Оливия, и ще ти прости.