Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (26)

Двадесет и шеста глава

Промяна в затворническите нрави. Истинското правосъдие трябва не само да наказва, но и да възнаграждава

Рано сутринта се събудих от риданията на моите близки, които се бяха събрали около постелята ми. Очевидно мрачната обстановка им беше подействувала много потискащо. Меко ги сгълчах за тяхното малодушие, като ги уверих, че никога в живота не съм спал така спокойно, както през изминалата нощ, и тъй като не виждах по-голямата си дъщеря сред тях, започнах да разпитвам за нея. Отговориха ми, че вчерашните вълнения така са я омаломощили и разстроили, че треската й се засилила и сметнали за по-благоразумно да я оставят да си почине. После наредих на сина си да потърси една или две стаи близо до затвора, където всички те биха могли да се настанят. Той отиде да изпълни заповедта, ми, но успя да наеме само една малка стаичка за майка си и двете си сестри, затова пък надзирателят великодушно му бе разрешил да нощува при мен заедно с моите момченца. Приготвиха постеля в другия ъгъл на килията и според мен тя беше съвсем прилична. Но въпреки това поисках да узная дали малките ми синчета биха пожелали да спят в затвора, който им всяваше такъв ужас.

— Е, юнаци — възкликнах аз, — харесва ли ви новата постеля?! Или може би се боите да спите в такава мрачна стая?

— Не, татко — отвърна Дик, — мога да спя навсякъде, щом ти си при мен.

— А на мен — каза Бил, който бе едва на четири години — най-много ми харесват онези стаи, в които живее моят татко.

Тогава разпределих задълженията между членовете на семейството. По-малката ми дъщеря трябваше да се грижи за своята по-голяма сестра, която е всеки изминал ден ставаше все по-зле; на жена си заръчах да се грижи за моето здраве; Дик и Бил имаха задължението да ми четат на глас.

— А ти, сине мой — продължавах аз, — ти си сега единствената ни опора и от твоите ръце зависи нашето препитание. Като общ работник би могъл да получаваш достатъчно пари и при известна пестеливост всички бихме могли да преживяваме с тях, без да изпитваме нужда. Ти си вече на шестнадесет години и господ ти е дал сили, за да ги оползотвориш; сега те са ти нужни, за да спасиш от глад безпомощните си родители и цялото семейство. Така че тръгвай още днес да си търсиш работа и всяка вече носи у дома всичко, което си припечелил през деня.

Като му дадох тези наставления и определих задълженията на всеки един от семейството, аз се отправих към общото помещение, където имаше повече простор и въздух. Впрочем не се заседях там, защото грубостите, ругатните и бруталността, които ме посрещнаха от всички страни, ме накараха да се върна обратно в килията. Стоях вътре и се чудех на заблуждението на всички нещастници, които, настроили цялото човечество срещу себе си, с всички сили се стараеха да си спечелят още по-могъщ враг за в бъдеще.

Тяхната слепота извикваше гореща жалост в душата ми и ме караше да забравям собствените си неволи. Дори ми се струваше, че мой дълг е да се опитам да ги върна към праведния път. Ето защо реших отново да отида при тях и без да обръщам внимание на подигравките им, да започна да ги убеждавам, надявайки се, че ще ги спечеля с упоритостта си. Като се върнах в общата зала, споделих намеренията си с мистър Дженкинсън и въпреки че го разсмях от сърце, той съобщи всичко на останалите. Предложението ми бе прието доста благосклонно, понеже им предлагаше нови забавления, а тези хора не можеха да се забавляват по друг начин, освен като се присмиват и безобразничат.

И така, за най-бурна радост на околните, аз високо и отчетливо им прочетох няколко молитви. Грубостите, които си разменяха шепнешком, стоновете на привидно разкаяние, намигванията и покашлюванията им предизвикваха необуздан смях. Но аз продължавах да чета с привичното си въодушевление, защото се надявах, че моите думи могат и да повлияят на някои от тях, но във всеки случай никой не ще оскверни благородното ми дело.

След четенето преминах към проповядване и се стараех не само да ги укорявам за греховете им, но и да завладея тяхното въображение. Преди да пристъпя към проповедта, аз им казах, че единствената причина, поради която се обръщам към тях по този начин, е грижата ми за тяхното благо; че аз самият съм арестант и не получавам нищо от проповедите. Рекох им, че ги съжалявам, като слушам техните богохулства, понеже хулейки бога, те не получават нищо — напротив губят твърде много.

— Говоря ви истината приятели — възкликнах аз, а аз наистина ви смятам за приятели, въпреки че светът се е отвърнал от вас — колкото и да богохулствувате, ако ще и дванадесет хиляди пъти на ден, от това кесията ви няма да стане дори с пени по-тежка. Защо тогава трябва всяка минута да споменавате дявола и да търсите неговото приятелство, щом виждате колко подло се отнася той с вас? Какво ви е дал той — уста, пълна с богохулства, и празен стомах. А като съдя по това, което ми е известно за него, той и занапред не ще ви донесе добро.

— Ако някой се отнася лошо с нас — продължавах аз, — ние обикновено се отказваме да имаме каквото и да било общо с него и отиваме при друг. Защо и вие не потърсите друг стопанин, който в най-лошия случай ще ви обещае поне едно — да ви приеме в лоното си? Помислете, приятели мои, нима има нещо по-глупаво от това да се криеш при стражарите, след като си извършил кражба? А не постъпвате ли и вие по същия начин? Всички търсите утешение при онзи, който ви е предал и ви заплашва повече, отколкото всички стражари на земята; защото стражарят ще ви арестува и накрая ще ви обеси, а другият не ще ви изпусне от лапите си дори след като палачът свърши своята работа.

Когато привърших, много от моите слушатели започнаха да изказват одобрението си, някои от тях идваха да ми стиснат ръката, като се кълняха, че съм честен човек и ще се радват да се сближат с мен. Ето защо обещах да проповядвам и на следващия ден, а в душата ми се появи надежда, че бих могъл да извърша някакви промени в живота им, тъй като винаги съм бил на мнение, че няма такъв човек, който да не може да се поправи; според мен стрелите на порицанието попадат във всяко сърце, нужно е само да достигнат точно в целта. След като изпълних повелята на разума си, аз се върнах в своята килия; жена ми беше приготвила скромен обяд, а мистър Дженкинсън помоли за разрешение да присъедини своя обяд към нашия и да подслади храната си в разговор с мен, както той любезно се изрази. Още не познаваше моите близки, защото те влизаха в килията през една врата в мрачния коридор, който вече ви описах, и не минаваха през общото помещение. При първата си среща с тях Дженкинсън остана видимо поразен от красотата на по-малката ми дъщеря, чиято тъжна замисленост придаваше още по-голям чар на чертите й, пък и двете ми синчета предизвикаха неговото възхищение.

— Ах, докторе! — възкликна той. — Децата ви са твърде хубави и добросърдечни за такова място като това тук.

Какво пък, мистър Дженкинсън — отвърнах аз, — слава богу те са възпитани строго, а ако наистина са добродетелни, всичко останало все някак си ще се нагласи.

— Мисля, господине — продължаваше моят другар по нещастие, — че за вас би трябвало да е голямо утешение да се намирате сред вашето мило семейство?

— Да, мистър Дженкинсън! — отвърнах аз. — Утешение, и то какво! За нищо на света не бих се разделил с тях, защото с тях и тъмницата ми се струва дворец. Само едно нещо на този свят би ме наранило — ако някой им причини зло.

— В такъв случай господине — извика той, — страхувам се, че съм малко виновен пред вас! Защото мисля, че тук виждам един член от вашето семейство (и той погледна сина ми Мозес), на когото съм причинил зло и сега смирено го моля да ми прости.

Синът ми тутакси си спомни неговия глас и чертите му, при все че го бе виждал дегизиран, и с усмивка му протегна ръка в знак, че му прощава.

— И все пак — рече синът ми — ще ми се да узная какво толкова прочетохте по лицето ми, та решихте, че лесно бих могъл да бъда измамен?

— Ах, господине! — отвърна другият. — Не лицето ви, а белите ви чорапи и черната лента в косите ви ме въвлякоха в изкушение. Впрочем, без да ви обиждам, трябва да призная, че ми се е случвало да мамя и много по-мъдри особи; въпреки това обаче, независимо от цялата моя ловкост, дръвниците се оказаха повече на брой и ме надвиха.

— Предполагам — извика синът ми, — че историята на живот като вашия е колкото занимателна, толкова и поучителна.

— Нито едното, нито другото, приятелю — отвърна мистър Дженкинсън. — Историите, в които се разказва единствено за пороците и коварството на човека ни правят подозрителни и забавят движението ни напред. Пътник, който гледа с подозрение на всеки срещнат и обръща гръб на всеки, който му прилича на разбойник, едва ли би стигнал навреме там, закъдето се е запътил. От опит знам — продължаваше той, — че няма по-глупав човек на света от умника. Още като дете ме смятаха за много хитър и когато бях едва седемгодишен, дамите ме провъзгласиха за истински малък мъж; като станах на четиринадесет, вече познавах света и с дръзко накривена шапка ухажвах дамите; на двадесет, макар все още да бях съвършено честен, всички ме мислеха за толкова хитър, че никой не ми вярваше. Ето че накрая трябваше наистина да стана мошеник, за да преживявам по някакъв начин, и оттогава главата ми непрекъснато ражда нови планове за измама, а сърцето ми примира от страх, че мога да бъда разобличен. Често съм правил на глупак вашия простодушен съсед мистър Фламбъро — мамех го средно веднаж на годината. Въпреки това обаче този честен човек продължаваше пътя си, без да губи вяра в хората и забогатя, а аз, независимо от всичките номера и измами, потънах в немотия, без да имам дори утешението, че съвестта ми е чиста. Но разкажете ми как попаднахте вие на това място? Кой знае, ако не съм в състояние сам да избягна затвора, може би ще ми се удаде да избавя приятелите си от него?

Отстъпих пред любопитството му и му разказах цялата верига от случайности и безразсъдства, които ме бяха довели до сегашното ми състояние, като добавих, че не храня и най-слаба надежда да се измъкна оттук.

Чул историята ми, той помълча няколко минути, после се плесна с ръка по челото, сякаш се бе сетил за нещо и тръгна да излиза, като заяви, че ще се постарае да намери начин да ни освободи.