Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Vicar of Wakefield, 1764 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Донева, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд
ДИ „Народна култура“, София, 1984
Английска. Първо издание
Редактор: Невяна Николова
Коректор: Цветанка Рашкова
История
- — Добавяне
Единадесета глава
Семейството е все още решено да не се предава
Настъпи вечерта на Архангеловден и съседът Фламбъро ни покани у тях на печени орехи и разни игри. Бедите, постигнали ни съвсем наскоро, бяха убили до известна степен самолюбието ни — в противен случай може би щяхме да отклоним поканата с презрение; но така или иначе, насилихме се и отидохме да се повеселим. Гъската и кнедлите на добрия ни съсед бяха превъзходни, а пуншът, дори според признанието на такъв ценител като жена ми, беше великолепен. Вярно е, че не можеше да се каже същото за историите, които домакинът ни разказваше — те бяха много дълги и много скучни и единствен герой в тях беше непременно самият той; освен това бяхме ги слушали със смях десет пъти, но това не ни пречеше да проявим достатъчно любезност и да ги наградим със смях за единадесети път.
Мистър Бърчел също бе поканен. Голям привърженик на невинните забавления, той организира младежите и девойките да играят на жмичка. Жена ми също се съгласи да вземе участие в играта и аз с удоволствие забелязах, че тя все пак не бе остаряла толкова много. Двамата със съседа наблюдавахме играчите, смеехме се на всяка проява на ловкост и се хвалехме със сръчността си на младини. След жмичката последва игра на „бъз“ и на „въпроси и отговори“, а накрая всички седнаха и захванаха игра, известна под названието „Кой скри пантофката?“. Длъжен съм да обясня на онези, които не са запознати с това отколешно забавление, в какво се състои то. Участниците в играта сядат в кръг направо на земята, един от тях застава в средата и се стреми да грабне пантофката, която седящите си подхвърлят един на друг изпод бедрата си също като совалка. Този в средата, естествено, не може да бъде обърнат с лице към всички едновременно и голямото удоволствие от играта се състои в това да го ударят с пантофката по най-незащитената част от тялото му. Точно когато голямата ми дъщеря беше вътре в кръга, удряна от всички страни, раздърпана и до крайност увлечена в играта, подвикваща на съиграчите си с дрезгав глас, който би заглушил и уличен певец, точно в този миг — о, ужас! — в стаята се появиха двете знатни дами, скорошните ни познати от столицата — лейди Бларни и мис Каролайна Уилхелмина Амелия Скегз! Безсилен съм да опиша това наше ново унижение и не ще се опитам да го направя. Беше по-лошо и от смърт — такива изискани дами да те заварят в тази неизящна поза! Но нима грубите забавления, които мистър Фламбъро, беше предложил, можеха да имат по-добър край? Не помръдвахме от местата си, сякаш бяхме се вкаменили от изненада.
Двете дами бяха ходили у дома и понеже не ни бяха, заварили там, се появиха у мистър Фламбъро, разтревожени какво може да се е случило, че да не посетим службата предишния ден. Оливия бе тази, която се нагърби съвсем накратко да обясни причината за нашето отсъствие с думите:
— Конете ни хвърлиха на земята.
При което дамите сериозно се разтревожиха, но като разбраха, че никой от семейството не е наранен, много се зарадваха; след като узнаха, че едва не бяхме умрели от страх, те се опечалиха извънредно много; но когато ги уверихме, че през нощта сме спали спокойно, те отново се почувствуваха на върха на щастието. Благоволението, което проявяваха към дъщерите ми, беше безкрайно: още при първото ни запознанство те се бяха отнесли с най-топли чувства към тях и сега чувствата им се превърнаха в пламенна дружба. Те изразяваха горещото си желание за едно по-трайно познанство. Лейди Бларни изпитваше особено влечение към Оливия; мис Каролайна Уилхелмина Амелия Скегз (не мога да се откажа от удоволствието да я наричам с всичките й имена) предпочиташе сестра й. Докато гостенките разговаряха помежду си, дъщерите ми мълчешком се възхищаваха на възвишения им стил. И понеже всеки от нас, колкото и ниско да е поставен в обществото, с удоволствие слуша светски разговори и анекдоти за лордове, високопоставени дами и за рицари на Ордена на жартиерата[1], ще си позволя да предам заключителната част на този диалог.
— Доколкото ми е известно — извика мис Скегз, — това може да е истина, може и да не е, но в едно мога да уверя ваша светлост — всички присъствуващи останаха изумени. Негова светлост промени цвета на лицето си, милейди падна в несвяст, а като извади сабята от ножницата, сър Томкин се закле, че ще й бъде верен до последна капка кръв.
— Дрън-дрън!
— Трябва обаче да ви уведомя — възрази нашата благородница, — че херцогинята не ми спомена нищо по този въпрос, а не ми се вярва нейна светлост да има тайни от мен. В уверение на това ще ви кажа, че на другата сутрин херцогът извикал три пъти на камериера си: „Джърнигън! Джърнигън! Джърнигън! Донесете ми жартиерите!“
Забравих да ви кажа, че мистър Бърчел се държеше доста неприлично; през време на разговора той се беше обърнал с лице към камината и в края на всяко изречение викваше „Дрън-дрън!“ — израз, който ни беше неприятен и който доста пречеше на гостенките да развихрят своя диалог още повече.
— При това, мила Скегз — продължаваше благородницата, — нищо такова не се споменава в стиховете на доктор Бърдок, съчинени по този повод.
— Дрън-дрън!
— Това ме изненадва! — възкликна мис Скегз. — Та той толкова рядко премълчава нещо — нали пише за собствено удоволствие! Може би ваша светлост ще ми направи удоволствието да ми покаже тези стихове?
— Дрън-дрън!
— Съкровище мое — отвърна благородницата, — нима мислите, че нося такива неща у себе си? При все това трябва да ви уверя, че те са прекрасни, а мисля, че все пак разбирам нещичко от стихове — поне знам какво ми харесва и какво не. Разбира се, винаги съм се възхищавала на стихчетата на доктор Бърдок. В наше време, освен неговата поезия и тази на скъпата ни графиня, която живее на Хановър Скуеър[2], всичко останало е от най-долно качество: в него няма нищо аристократично.
— Ваша светлост забравя собствените си съчинения в „Списание за жената“[3] — възрази събеседницата й. — Надявам се, че не ги намирате долнопробни? Чувам, че скоро ще се лишим от перото ви?
— Дрън-дрън!
— Така е, скъпа — отвърна нейната приятелка. — Вероятно знаете, че компаньонката ми ме напусна и ще се омъжва за капитан Роуч, а тъй като слабото ми зрение не ми позволява да пиша сама, ще се наложи да спра за известно време, докато си намеря друга. Никак не е лесно да намериш подходящ човек и нека бъдем справедливи — тридесет фунта годишно са съвсем нищожно възнаграждение за добре възпитана девойка от добро потекло, която да може да чете и пише, а и да се държи благопристойно в обществото; а колкото до новоизлюпените госпожички от столицата — нито една от тях не е за понасяне.
— Дрън-дрън!
— Знам това от собствен опит! — извика мис Скегз. — През последните шест месеца смених три компаньонки. Едната не желаеше да се занимава с ръкоделие дори и час, другата намери, че двадесет и пет гвинеи годишно са твърде ниско възнаграждение, а третата изхвърлих, защото я заподозрях, че върти интрижки с моя капелан. Добродетелта, скъпа ми лейди Бларни, за добродетелта можеш да заплатиш всякаква цена, но къде да я откриеш?
— Дрън-дрън!
Жена ми не изпускаше дума от разговора, а последната част й направи огромно впечатление. Тридесет фунта годишно и двадесет и пет гвинеи в добавка — това прави общо петдесет и шест фунта и пет шилинга; и всичко това е пред теб — само протегни ръка, и то е твое! За миг тя потърси одобрение в погледа ми, а в интерес на истината трябва да кажа, че според мен вакантните места сякаш бяха създадени за моите дъщери. При това, ако младият земевладелец наистина изпитваше сериозно чувство към по-голямата от тях, тази длъжност би й дала възможност да получи добра подготовка за новото положение в обществото, което я очакваше. Ето защо жена ми, убедена, че не бива да изпускаме тази възможност, захвана пламенна тирада от името на цялото семейство:
— Надявам се, че ваша светлост не ще ме кори за дързостта ми! — възкликна тя. — Ние, разбира се, нямаме никакво право да претендираме за подобна милост и все пак моля добре да разберете желанието ми да видя децата си на по-високо стъпало в този свят. Смело мога да заявя, че моите момичета имат достатъчно добро образование и отлични способности: във всеки случай не ще намерите девойки с по-подходящи качества в цялата околност. Те могат да четат, пишат и смятат, владеят отлично иглата, бродират с плосък бод, на кръстчета и с премятане, обучени са на всякакъв вид ръкоделие, могат да изработват фестончета, дантели и волани, разбират от музика, преправят бельо и шият върху канава; при това по-голямата ми дъщеря може да изрязва фигурки от хартия, а по-малката гадае на карти по най-приятен начин.
— Дрън-дрън!
След този блестящ пример за красноречие двете дами мълчаливо си размениха погледи, изразяващи колебание и важност. Накрая мис Каролайна Уилхелмина Амелия Скегз благоволи да отбележи, че доколкото може да съди от краткото си познанство с двете млади дами, те биха им подхождали напълно.
— Но когато се решават неща от този род, госпожо — обърна се тя към съпругата ми, — необходимо е най-подробно проучване и най-близко опознаване на кандидатките. Трябва да ме разберете, госпожо — продължи тя. — Не че храня някакви съмнения относно добродетелта, благоразумието и сдържаността на младите дами, но трябва да спазваме формалностите в тези неща, госпожо, да, всички формалности.
— Дрън-дрън!
Жена ми горещо одобри нейната принципност, като отбеляза, че и тя би постъпила така, и й предложи да разпита съседите за дъщерите ни, но нашата благородница отклони предложението й, като заяви, че препоръката на братовчед й, мистър Торнхил, би била достатъчна — и сега цялата ни надежда беше в него.