Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (22)

Двадесет и втора глава

Който силно обича, лесно прощава

На сутринта яхнах коня и като настаних дъщеря си на седлото зад мен, потеглихме към къщи. По пътя опитвах всички начини да разсея нейната тъга и да й помогна да събере сили за предстоящата среща с оскърбената си майка. От великолепната картина на окръжаващата ни природа аз черпех доказателства за това колко е по-добро Небето към нас, отколкото ние един към друг. Обърнах вниманието й на факта, че нещастията, произтичащи от природните стихии, са твърде малко на брой. Уверявах я, че никога не ще долови и най-малка промяна в обичта ми към нея и че докато съм жив — а това можеше да продължи още дълго време — в мое лице винаги може да намери другар и наставник. Предупреждавах я за възможните укори от страна на обществото и й припомних, че книгата е най-добрият приятел на наранената душа, приятел, от когото не ще чуеш упреци и който, ако не е в състояние да направи живота ти по-радостен, поне би ти помогнал да го понасяш по-леко.

Бях се наговорил да оставя наетия от мен кон в една странноприемница на пет мили от нашия дом, затова предложих на Оливия да пренощува на това място, за да мога да подготвя домашните за нейното завръщане, а рано на другата сутрин да дойдем със сестра й София и да я вземем оттук. Когато пристигнахме в странноприемницата, беше паднал мрак. Като се погрижих да настанят Оливия в прилична стая и поръчах на съдържателната подходяща вечеря, аз целунах дъщеря си и закрачих към дома. Сладостен трепет обхвана душата ми, когато се приближих до нашето спокойно убежище. Чувствата ми летяха натам като птица към родното гнездо, напуснала го някога в уплаха, и изпреварваха хода ми, витаейки в радостно очакване над моето мирно огнище. Повтарях си всички ласкави думи, които щях да кажа на моите мили, и се опитвах да си представя възторга, с който щяха да ме посрещнат. Вече усещах нежната прегръдка на жена си и се усмихвах на радостта на малките си синчета. Въпреки това вървях бавно и нощта съвсем ме настигна; селото спеше; прозорците бяха угаснали; само пронизителното кукуригане на петлите и глухият кучешки вой в далечината нарушаваха тишината. Приближих се до малката обител на щастието ни и когато до нея оставаха по-малко от двеста крачки, нашето вярно куче изтича да ме посрещне.

Наближаваше полунощ, когато почуках на вратата на моя дом: наоколо цареше спокойствие и тишина — сърцето ми се изпълваше с неописуемо щастие и изведнаж, за мое удивление, домът ми избухна в ярки пламъци и алените езици на огъня плъзнаха от всички пролуки. От устата ми се изтръгна силен вик и аз паднах безчувствен на каменните плочи пред къщата. Моят вик разбуди сина ми; като видя пламъците, той събуди майка си и сестра си и всички побягнаха навън, голи и обезумели от страх; техните стенания ме накараха да се съвзема. Като видях огъня, бях обзет от нов ужас! Той вече бе обхванал покрива на нашето жилище, който на места започна да се срутва в безмълвно отчаяние, като омагьосани, жена ми и децата гледаха пламъците. Аз обръщах поглед ту към тях, ту към горящата ни къща и когато най-после се огледах за моите момченца, никъде не ги видях.

— О, нещастие! Къде са — извиках аз, — къде са моите малки?

— Те изгоряха в пламъците — отговори жена ми спокойно, — а аз ще умра заедно с тях.

В този миг дочуя виковете на моите синчета, които се бяха разбудили от пожара, и вече нищо не беше в състояние да ме спре.

— Къде сте, мои дечица, къде сте? — виках аз, като се хвърлих в пламъците и разтворих вратата на спалнята им. — Къде сте, малките ми?

— Тук сме, мили татко, тук! — извикаха те в един глас тъкмо когато пламъците вече лижеха с езиците си техните креватчета. Грабнах ги на ръце, като бързах да ги измъкна от огъня, и в този миг покривът рухна.

— Сега бушувай — извиках аз, като повдигнах децата колкото можех по-нависоко, — бушувай, вилней, колкото си искаш, унищожи цялото ми имущество! Ето ги тук, в ръцете ми — успях да спася моите съкровища! Тук, ето тук, скъпа моя женичке, е цялото ни богатство! Щастието не се е отвърнало съвсем от нас!

Ние покрихме милите си рожби с хиляди целувки, те обвиха ръчички около шиите ни, като че ли споделяха нашия възторг, а жена ми ту плачеше, ту се смееше.

Вече бях спокоен наблюдател на пожара и дори не бях забелязал, че ръката ми беше жестоко обгоряла чак до рамото ми. Безпомощно гледах как синът ми се опитваше да спаси част от домакинството и да попречи на огъня да достигне хамбара със зърното. Съседите ни се бяха вече събудили и дотърчаха на помощ; но и те като нае не можеха да направят нищо друго, освен да бъдат безсилни свидетели на бедствието. Цялото ми богатство, включително и ценните книжа, които пазех за зестра на дъщерите си, изгоря напълно; оцеля само една кутия с книжа в кухнята и две-три дреболии, които синът ми беше успял да изнесе още в началото на пожара. Наистина съседите ни се стараеха да облекчат участта ни, както могат. Те ни донесоха дрехи и оставиха в плевника някои кухненски съдове, така че на сутринта разполагахме с ново, макар и бедно убежище, където можехме да се оттеглим. Моят честен съсед и децата му не изоставаха от другите и ни носеха необходимите вещи, като се опитваха да ни утешат с всичките думи, родени от простодушната им доброта.

Когато домашните ми се съвзеха от страха, полюбопитствуваха да узнаят причината за дългото ми отсъствие; подробно им описах приключенията си и внимателно насочих разговора към завръщането на нашата заблудена овчица. Колкото и беден да бе станал нашият дом, исках тя да бъде приета в него с радост, а постигналото ни бедствие беше притъпило и смирило гордостта на жена ми, така че бях доста улеснен в изпълнението на тази задача. Ръката ме болеше толкова силно, че не бях в състояние да отида за бедното си дете и трябваше да изпратя за нея сина си и другата си дъщеря, които скоро доведоха нещастната грешница; тя нямаше сили да погледне майка си в очите; въпреки всичките ми увещания жена ми не можеше да й прости веднага, защото жената винаги чувствува вината на друга жена по-силно от мъжа.

— Уви, госпожице — възкликна майка й, — след великолепието, на което сте свикнали, нашето убежище ще ви се стори твърде бедно. Дъщеря ми София пък и аз не ще успеем да приемем както трябва такава особа, която е общувала само с хора от висшето общество. Да, мис Ливи, двамата с бедния ти баща много изстрадахме напоследък; нека бог ти прости!

По време на тази приветствена реч нещастната жертва стоеше бледа и трепереща, безсилна да плаче или да отговори; но аз не можех да остана безмълвен свидетел на мъката й, и затова се обърнах към жена си с оня суров тон, който винаги е извиквал безпрекословно подчинение:

— Слушай, жено, и запомни какво ще ти кажа веднъж и завинаги: доведох бедната заблудена скитница и за да остане тя за дълго при нас, трябва да възвърнем нежността си към нея; настигнаха ни сурови житейски изпитания и нека не умножаваме несгодите си с раздори. Ако живеем в разбирателство, пак бихме изпитвали радост, защото семейният ни кръг е достатъчно голям, за да обръщаме внимание на злословията, тъй като ще намираме опора един в друг. Небето е милосърдно към каещите се и ние ще следваме този пример. Всички знаем, че един разкаял се грешник е по-скъп на бога, отколкото деветдесет и девет праведници^[1], и това е справедливо: да постъпиш правилно е сто пъти пот лесно, отколкото да направиш едно-единствено усилие и да спреш пред пропастта, ако вече си се понесъл по нанадолнището и почти си обрекъл душата си на гибел.