Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (25)

Двадесет и пета глава

Независимо от положението, в което се намираме, утешението идва при нас

Напуснахме мирното селце и бавно излязохме на пътя. По-голямата ми дъщеря се чувствуваше слаба от треската, която я измъчваше вече няколко дни, и един от приставите се смили над нея и я качи на коня зад себе си; дори у тези хора можеш понякога да срещнеш човеколюбие. Синът ми водеше за ръка едното от нашите момченца, а жена ми — другото. Аз пък се опирах на рамото на по-малката си дъщеря, която проливаше сълзи не заради собствената си участ, а заради моята.

Бяхме вече изминали близо две мили от нашето последно убежище, когато изведнъж забелязахме след себе си тълпа от хора — близо петдесет от моите най-бедни енориаши тичаха след нас с гръмки вопли. Изричайки страшни проклятия, те хванаха двамата съдебни пристави, като се кълняха, че не ще допуснат техният свещеник да лежи в затвора и че ще го защищават до последна капка кръв; при това те заплашваха нашия конвой, че жестоко ще се разправят с тях. Това можеше да доведе до трагични последици, но аз тутакси се намесих и с труд издърпах служителите на закона от ръцете на разярената тълпа. Като помислиха, че най-после ще бъда спасен, децата не можеха да потиснат възторга си и скачаха от радост. Впрочем моите думи към, бедните, заблудени хора, които мислеха, че могат да ме спасят, скоро ги отрезвиха:

— Какво виждам, приятели мои? — възкликнах аз. — Така ли изразявате обичта си към мен? Така ли следвате наставленията, с които се обръщам към вас в църквата? Оказвате съпротива на правосъдието, като по този начин навличате беда и на себе си, и на мен. Кой е вашият подстрекател? Кой ви накара да се поддадете на съблазънта? Няма да оставя дързостта му ненаказана, ще видите! Уви, скъпи мои заблудени овце! Връщайте се по домовете си и не забравяйте своя дълг към бога, към родината и към мен! Може би някога ще ви срещна при други, по-щастливи обстоятелства и тогава ще положа всички сили, за да облекча вашия живот. Но нека сега поне се утешавам с надеждата, че когато започна да събирам стадото си, за да го поведа по пътя на безсмъртието, всички мои овчици без изключение ще бъдат налице.

Те бяха обхванати от разкаяние и със сълзи на очи идваха един по един да се простят с мен. Стиснах ръката на всеки от тях с дълбока нежност и като ги благослових, продължихме пътя си без повече произшествия. Малко преди да падне нощта, ние се добрахме до града, при все че би било по-правилно да го наречем село, тъй като се състоеше само от няколко бедни къщички; той бе загубил предишното си великолепие, а затворът беше единствената останка от древното му величие.

Спряхме в една странноприемница, където набързо ни приготвиха нещо за хапване, и аз седнах на масата с цялото си семейство, весел както винаги. Като се погрижих да ги настанят добре за през нощта, отправих се към затвора, придружен от приставите; на времето той е бил построен за военни цели и представляваше обширна зала с каменна настилка и здрава решетка; тук прекарваха по-голямата част от денонощието и длъжници, и криминални престъпници. През нощта развеждаха арестантите по килиите им и ги заключваха в тях.

Когато влязох в затвора, очаквах да чуя воплите и стенанията на нещастниците, но нещата се оказаха съвсем различни. По всичко личеше, че затворниците имаха една-единствена цел — да удавят тежките си мисли сред шум и веселие. Тъй като бях новак, тутакси ми поискаха пари за гощавка и аз, без да се бавя, се подчиних на обичая, въпреки че малката сума в джоба ми се беше почти стопила. Веднага изпратиха за пиене и скоро затворът се изпълни с буйни викове, кикот и ругатни.

„Е, какво пък — помислих си аз, — защо трябва да тъгувам, щом като дори закоравели престъпници се веселят? Затворът си е затвор и за тях, и за мен, но мисля, че аз имам повече причини да се чувствувам щастлив, отколкото тези хора.“

Опитвах се да се ободря с такива мисли, но веселието по принуда поражда още по-голяма мъка. И така, както си стоях в ъгъла и се отдавах на мрачни размисли, към мен се приближи един от другарите ми по затвор и ние захванахме разговор. Имах свое правило — никога да не отказвам да разговарям с човек, който иска да поговори с мен; ако разговорът е интересен, бих могъл да науча нещичко от него, а ако не — то тогава моят събеседник би могъл да научи нещо от мен. Това беше патил човек, който познаваше света не от книгите, а от собствен опит, както се казва, или по-точно — който се бе сблъсквал с лошата страна на човешката природа. Той ме попита дали нося със себе си нещо, което бих могъл да си постеля за през нощта, а трябва да призная, че въобще не бях помислил за това.

— Лошо — възкликна той. — Тук не ще ви дадат нищо друго, освен слама, а килията ви е твърде голяма и ще ви бъде студено. Но понеже виждам, че сте джентълмен, а и аз едно време принадлежах към това съсловие, с радост ще ви отстъпя част от завивките си.

Благодарих му и изразих удивлението си, че срещам подобно човеколюбие в затвора, и като исках да блесна със своята образованост, добавих, че очевидно древният мъдрец наистина е знаел колко ценна е дружбата в нещастие, когато е казал „Тон космои айре, ей дос тон етайрон“^[1].

— Всъщност — продължавах аз — какво би бил светът, ако бяхме обречени на пълна самота?

— Господине, вие говорите за света — подхвана другарят ми по затвор. — Светът е изкуфял и все пак космогонията или сътворението на света вече векове наред не дава мир на философите! Какви ли не предположения са се изказвали! Санхониатон, Мането, Берозус и Оцелий Лукан — всичките им опити се оказаха напразни. Последният е казал: „Анархон ара кай ателутайон то пан“, което означава…

— Моля за извинение, господине, че прекъсвам учената ви реч — извиках аз. — Струва ми се, че вече съм чувал всичко това — нямал ли съм удоволствието да се срещна с вас на панаира в Уелбридж и не се ли наричате Ифрейм Дженкинсън?

В отговор той само въздъхна.

— Не си ли спомняте — продължавах аз — човек на име Примроуз, доктор Примроуз, от когото купихте един кон?

Сега вече той ме позна — полумракът, който цареше в затвора, приближаващата се нощ му бяха попречили да разгледа чертите на лицето ми.

— Прав сте, господине — отвърна мистър Дженкинсън, — помня ви много добре! Купих от вас един кон и забравих да заплатя за него, нали така? Единственият опасен за мен свидетел на най-близката сесия на съда ще: бъде вашият съсед Фламбъро — той решително възнамерява да се закълне, че съм фалшификатор на монети. От все сърце се разкайвам, че ви измамих, и изобщо, че съм мамил хората. Ето на, вижте до какво доведе това — и той показа белезниците си.

… — Какво пък, господине — отвърнах аз, — заради вашето безкористно предложение да ми помогнете ще ви се отплатя, като се постарая да смекча и дори съвсем да ви избавя от показанията на мистър Фламбъро; при първа възможност ще изпратя сина си при него. Не се съмнявам, че той ще изпълни молбата ми. Що се отнася до моите показания — можете да бъдете напълно спокоен.

— Ах, господине! — възкликна той. — За вас ще сторя всичко, което е по силите ми. Ще ви дам по-голямата част от завивките си и не ще допусна някой в затвора да ви обиди; а тук аз се ползувам с известно влияние.

Благодарих му и не се сдържах да изразя удивлението си: сега той изглеждаше млад, а когато го срещнах за първи път, не можех да му дам по-малко от шестдесет години.

— Господине — отговори той, — вие не познавате живота. Тогава носех перука, а освен това умея да се преобразявам в човек на каквато щете възраст от седемнадесет до седемдесет години. Ах, господине, ако вместо да стана мошеник, бяха изразходвал само половината от усилията си да изуча някакъв занаят, сега щях да съм много богат. Но независимо какъв съм в момента, надявам се да ви бъда полезен дори и тогава, когато най-малко очаквате.

Нашият разговор беше прекъснат от появата на помощник-надзирателите, които започнаха да ни викат по име и да ни развеждат по килиите. Един от тях ми носеше наръч слама; той ме поведе по тесен и тъмен коридор в някаква стая с каменен под, също както и голямата зала. Разстлах сламата в единия ъгъл, покрих я със завивките, които ми бе дал мистър Дженкинсън, след това моят придружител любезно ми пожела лека нощ и излезе. Аз се отдадох на привичните си размисли, благодарих на моя небесен наставник и потънах в сладък сън до другата сутрин.