Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (14)

Четиринадесета глава

Нови унижения, или как мнимата беда може да се окаже истинско благо

Беше вече решено дъщерите ми да заминат за столицата, а мистър Торнхил любезно ни обеща да следи за тяхното благоприличие и да ни съобщава в писма за държанието им. Сега пък се оказа, че трябва да се появят на новото място във вид, подходящ за блестящото бъдеще, което ги очаква, и че за това са нужни средства. Свикахме семейния съвет, за да решим по какъв начин бихме могли да се сдобием с пари, или по-точно — какво бихме могли да продадем от имуществото. Не се колебахме дълго. Решихме, че единственият ни кон не може да се използува за оран, тъй като бяхме вече продали неговия другар, а не ставаше и за езда, защото имаше само едно око; и че поради горепосочените причини бихме могли да го продадем на най-близкия панаир. А за да избегнем всякаква измама, този път аз сам трябваше да го отведа. При все че това щеше да бъде първата търговска операция в живота ми, бях уверен, че няма да се посрамя. Човек определя мнението си за своята практичност в зависимост от хората, които го обкръжават, и тъй като повечето време прекарвах сред семейството си, имах всички основания да считам себе си за човек, притежаващ огромна житейска мъдрост. Но на другата сутрин, когато едва се бях отдалечил на няколко крачки от портата, жена ми ме повика и шепнешком ме посъветва да си отварям добре очите.

Като пристигнах на панаира, накарах коня да покаже как ходи, както му беше редът, но не се появиха никакви купувачи. Най-после до мен се приближи някакъв странствуващ търговец, започна да обикаля около коня и внимателно да го разглежда, но като видя, че е без око, престана да се интересува от него; после пристигна друг клиент, но като разбра, че конят страда от шпат^[1], заяви, че дори да му го отстъпя даром, пак не би го взел; трети забеляза, че ставите на коня са подути и че той не чини и пукнат грош; четвърти погледна в окото му и рече, че конят има глисти; пети започна да се чуди на глас какво по дяволите търся на панаира с тази сляпа, болна от шап кранта с глисти и подути стави, която става само за храна на кучетата. Самият аз вече бях започнал да мразя бедното животно и се срамувах от всеки клиент, който се приближеше; макар да не вярвах на всичко, което ми говореха, все пак трябваше да си призная, че техният брой бе достатъчно доказателство за правотата им — трябва също да кажа, че дори свети Григорий^[2], е защищавал същото мнение в разсъжденията си за добрите деяния.

В такова унизително положение ме завари един стар познат, също свещеник; той беше дошъл на панаира по работа, както и аз, приближи се до мен, стисна ми сърдечно ръката и предложи да се отбием до близката кръчма и изпием по чашка. С готовност се съгласих; въведоха ни в малка стаичка отзад, където седеше само един почтен старец, изцяло потънал в четене на някаква огромна книга. През живота си не бях виждал човек, който така да ме предразположи към себе си от пръв поглед. Посребрените му къдри благородно окръжаваха неговото чело, а свежата му старост, изглежда, се дължеше на здраве и душевна доброта. Присъствието му не пречеше на нашия разговор: ние с приятеля ми споделяхме преживелиците си; обсъждахме полемиките на Уинстън, моя последен памфлет, отговора на архидякона към него и бедата, която ме бе сполетяла. След малко вниманието ни беше привлечено от младо момче, което влезе в стаичката и с уважение прошепна нещо в ухото на стареца.

— Не се извинявайте, дете мое — отвърна му старецът. — Всеки от нас е длъжен да помага на ближния си. Вземете това. Съжалявам, че нямам повече, но ако тези два фунта ви послужат, ще се радвам от душа.

Сълзи на благодарност се стекоха по страните на скромния юноша, но моята благодарност бе навярно още по-голяма. Искаше ми се да притисна стареца в обятията си — толкова бях трогнат от неговото добросърдечие. Старият джентълмен отново се наведе над книгата, а ние продължихме нашия разговор. След малко моят събеседник се сети, че има работа на панаира, и излезе, като обеща да се върне скоро, защото добави той, човек, зает в разговори с доктор Примроуз, не забелязва как лети времето. Като чу да се споменава името ми, възрастният джентълмен известно време ме наблюдаваше с нескрито внимание, а когато приятелят ми си отиде, той с най-учтив тон попита дали случайно не съм роднина на великия Примроуз, ревностния поборник за еднобрачие, крепостта на църквата. Никога преди сърцето ми не е било с такъв искрен възторг.

— Господине — извиках аз, — одобрението на такъв добросърдечен човек, какъвто, сигурен съм, стои сега пред мен, удвоява щастието, което изпитах преди малко, когато проявихте такава доброта. Пред себе си виждате същия Примроуз, този радетел за еднобрачие, когото бяхте така любезен да наречете велик. Пред вас е същият злополучен свещеник, който толкова дълго — а би било нескромно именно аз да съдя дали успешно, или не — се е борил срещу този бич на нашето време — многобрачието!

— Господине — възкликна непознатият, изпълнен с благоволение, — страхувам се, че проявих нахалство, като се обърнах към вас. Моля ви да простите любопитството ми, господине!

— Господине — извиках аз, като го сграбчих за ръката, — вашето държание ни най-малко не ми се стори нахално — напротив, бих бил щастлив да приемете приятелството ми, защото вече завоювахте моето уважение.

— В такъв случай с благодарност го приемам! — възкликна той, като ми стисна ръката. — О, славен стълб на непоколебимата вяра! Нима със собствените си очи виждам…

На това място аз го прекъснах — при все че като автор можех да смеля огромно количество ласкателства, сега моята скромност не ми позволяваше да погълна повече от тази храна. Както и да е — в никакъв роман не бях чел за такава внезапна привързаност, каквато възникна между нас двамата. Говорехме на най-различни теми. Отначало ми се стори, че той е не толкова образован, колкото благочестив и че смята всяка доктрина за ненужен отпадък. Но независимо от това уважението ми към него не намаля, тъй като и аз самият от известно време бях започнал да тая подобни мисли. Намерих повод да забележа, че хората са станали непростимо безразлични към всякаква вяра и твърде много са започнали да се осланят на собствените си земни разсъждения.

— Така е, господине — отвърна той и продължи, като че ли беше пазил цялата своя образованост за този миг. — Прав сте, господине; светът е изкуфял и все пак космогонията или сътворението на света вече векове наред не дава мир на философите! Какви ли не предположения са се изказвали! Санхониатон^[3], Мането^[4], Берозус^[5] и Оцелий Лукан^[6] — всичките им опити се оказаха напразни. Последният е казал: „Анархон ара кай ателутайон то пан“, което означава, че нещата нямат ни начало, нито край. Да вземем Мането, живял примерно по времето на Навуходоносор^[7] — Осор е сирийска дума, която обикновено се присъединява към името на царя на тази страна, като например Тегле Пал-Осор, Навон-Осор — та ето, дори и той е изказал не по-малко нелепо предположение, или както обикновено казваме: „ек то библион кубернетес“, което означава, че книгите на нищо не ще научат света, и след това се е опитал да изследва… Но, извинете, господине, струва ми се, че се отклоних от въпроса.

Забележката му беше справедлива и аз никак не можех да разбера какво общо би могло да има сътворението на света с това, за което говорех; във всеки случай бях убеден, че имам работа с образован човек и уважението ми към него се удвои. Реших да го изпитам докрай, но той беше твърде вежлив, за да се бори с мен, докато победи. Когато правех някоя забележка, която можеше да се изтълкува като предизвикателство за спор, той се усмихваше, поклащаше глава и не казваше нищо, от което ми стана ясно, че само да поиска, и ще ме обори. Така от древните философи нашият разговор се пренесе върху нещата, които трябваше да свършим на панаира: казах му, че трябва да продам един кон, той пък за щастие беше изпратен да купи кон за един от наемателите си. Веднага му показах стоката си и направихме пазарлъка. Оставаше само да ми плати и той измъкна една банкнота от тридесет фунта, като ме помоли да я разваля. Понеже не носех пари в себе си, той повика своя слуга, който се появи облечен в изящна ливрея.

— Вземи тази банкнота, Ейбрахам — каза господарят му, — и върви да я размениш за злато при съседа Джаксън или някъде другаде.

Докато чакахме слугата да се върне, той се зае да ми доказва колко трудно вече се намира сребро, а аз; пък твърдях, че същото е и със златото, и тъй, когато Ейбрахам пристигна, ние вече бяхме стигнали до заключението, че изобщо с парите е станало толкова трудно, както никога досега. Ейбрахам се оплака, че обиколил целия панаир, но не могъл да размени банкнотата, макар да предлагал половин крона за услугата. И двамата бяхме разочаровани, но като поразмисли малко, възрастният джентълмен ме попита дали не познавам някой си Соломон Фламбъро, който живее в моя край, и като му отвърнах, че мистър Фламбъро ми е съсед, той каза:

— В такъв случай, вярвам, ще се споразумеем. Ще ви дам документ до него и той ще ви заплати на място; трябва да ви кажа, че на пет мили разстояние не ще намерите паралия като него. Познаваме се с добрия Соломон от много години. Спомням си, че винаги съм го побеждавал на троен скок, но на куц крак той винаги е скачал по-надалеч.

Да получа менителница до съседа Фламбъро, беше все едно да получа пари на ръка — толкова бях сигурен в неговата платежоспособност. И така, документът бе подписан и се намираше в ръцете ми, а мистър Дженкинсън — така се наричаше възрастният джентълмен — и неговият слуга Ейбрахам заедно с моя стар кон Блекбъри, се отдалечиха в тръс.

Не след дълго аз се замислих и разбрах, че бях постъпил глупаво — бях взел менителница от непознат човек; благоразумието ме подтикна да тръгна след купувача и да взема коня си обратно, но беше вече твърде късно. Веднага се отправих към къщи с намерението да отида при мистър Фламбъро колкото е възможно по-скоро и да получа парите си срещу този документ. Добрият ми съсед пушеше лула пред дома си. Като му съобщих, че желая да получа пари срещу предявената от мен менителница, той взе документа и го прочете два пъти.

— Можете ли да разчетете подписа? — попитах аз. — Ифрейм Дженкинсън.

— Да — отвърна съседът ми, — подписът е четлив, този господин ми е познат — той е най-големият мошеник на земята. Той е същият онзи измамник, който ни продаде очилата. Не е ли един такъв почтен на вид човек, с посивяла коса и с джобове без капаци? Не поведе ли с вас учен разговор за гръцките философи, космогонията и сътворението на света?

Изстенах вместо отговор.

— Това е — продължи моят съсед — цялата му образованост. Тя се заключава в тези няколко учени фрази и всеки път, когато се натъкне на по-образован човек, той ги пуска в обращение. Но аз познавам този измамник и ще го хвана, каквото ще да стане.

Чувствувах се ужасно унизен, но най-лошото все още ми предстоеше — трябваше да се срещна с жена си и дъщерите си. Страхувах се да се прибера у дома повече от ученик, който е избягал от училище и не смее да се върне в клас при своя учител. Реших да предотвратя гнева им, като сам се разяря по някой най-нищожен повод.

Уви! — семейството ми съвсем не беше настроено войнствено. Жена ми и момичетата бяха облени в сълзи. Същият ден мистър Торнхил ги беше посетил да им съобщи, че пътуването им до столицата няма да се състои. Двете дами получили лоши препоръки за нас от някакъв злонамерен човек и веднага отпътували за Лондон. Мистър Торнхил не могъл да съобщи нито името на автора на тези клевети, нито причината, която го е ръководела, но независимо какви били слуховете и кой ги е пуснал, мистър Торнхил уверил семейството ми в своето искрено приятелство и покровителство. Така те понесоха моята несполука с голямо примирение, тъй като тя остана изцяло в сянката на собственото им неизмеримо разочарование. Чудехме се кой може да е този подъл човек, оклеветил едно безобидно семейство като нашето — бяхме бедни и затова не предизвиквахме завист, бяхме смирени и се питахме за какво биха могли да ни мразят.