Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (20)

Двадесета глава

Историята на един странствуващ философ, който в желанието си да добие нови впечатления загубва спокойствието си

След вечерята мисис Анълд прояви любезност и предложи да изпрати лакеи за багажа на Джордж, което синът ми отначало отклони; но тъй като домакинята ни продължаваше да настоява, Джордж трябваше да признае, че цялото му движимо имущество се състои от една тояжка и една торба.

— И така, сине мой — извиках аз, — когато тръгна от къщи, ти беше беден, а сега се завръщаш отново с празни ръце. Но без съмнение ти си видял много неща?

— Да, татко — отвърна синът ми, — но едно е да търсиш щастие, съвсем друго е да го намериш. Да си призная, напоследък аз се отказах от опитите си да го достигна.

— Господине — възкликна мис Арнълд, — мисля, че разказът за приключенията ви би бил доста занимателен. Неведнъж сме слушали от нашата племенница началото на вашата история и ще ви бъдем много признателни, ако сега я продължите.

— Уверявам ви, госпожо — отвърна синът ми, — че удоволствието, с което ще ме слушате, не ще бъде толкова голямо, колкото моето, когато ви я разказвам, и все пак едва ли ще намерите някакво приключение в преживелиците ми, защото моят разказ ще бъде повече за това, какво съм видял, отколкото за онова, което съм извършил. Вие знаете колко голяма беше първата беда в моя живот и при все че ме разтърси, тя не сломи духа ми. Аз умея да се надявам както никой друг. Колкото е по-малко милостива към мен съдбата днес, толкова повече милост очаквам от нея утре; и понеже сега се намирам в най-долната част на нейното колело, всяко негово завъртване може само да ме издигне по-нагоре. И така, в едно прекрасно утро аз се отправих към Лондон, без ни най-малко да се тревожа за утрешния ден, безгрижен като птичките, които чуруликаха над главата ми. Утешавах се с мисълта, че Лондон е тържище, където всяко дарование се забелязва и оценява по достойнство.

Когато пристигнах в столицата, скъпи татко, погрижих се да отнеса препоръчителното писмо, което ми бяхте дали до вашия братовчед, но го заварих в положение, което е нищо не беше по-добро от моето собствено. Както знаете, татко, възнамерявах да постъпя на работа като училищен възпитател и помолих братовчеда си за съвет. Той посрещна плана ми с усмивка, която с право би могла да се нарече сардоническа.

— Е, да! — извика той. — Избрал си нелоша професия, няма що! Самият аз съм бил възпитател в един пансион и нека ме обесят, ако не бих предпочел да стана тъмничар в Нюгейт^[1]! Нямах мира ни денем, ни нощем. Господарят ме тероризираше, господарката ме мразеше заради грозното ми лице, момчетата непрекъснато ме тормозеха и нито за миг не можех да се измъкна навън, където хората се отнасяха учтиво един към друг. Сигурен ли си, че ще можеш да изпълняваш тази служба? Позволи ми да те поизпитам. Учил ли си се някога да вършиш такава работа?

— Не.

— Тогава не ставаш за възпитател. Умееш ли да разресваш косите на момчетата?

— Не.

— Тогава не ставаш за възпитател. Прекарал ли си едра шарка?

— Не.

— Тогава не ставаш за възпитател. Можеш ли да спиш с още двама в една постеля?

— Не.

— Тогава въобще не ставаш за възпитател. Имаш ли апетит?

— Да.

— Тогава в никакъв случай не ставаш за възпитател! Не, господине, ако търсите лека и благородна професия, главете се за чирак при някой точилари седем години въртете колелото, но в никакъв случай не постъпвайте в училище. Ето какво — продължаваше той, — виждам, че не си от плашливите, пък си и начетен — защо не станеш съчинител като мен, какво ще кажеш? Вероятно в книгите си чел, че талантливите хора умират от глад. Но аз още сега мога да ти доведа четиридесет съвършени некадърници, които живеят в разкош единствено от писане — всички те са посредствени хора, които пишат своите исторически и политически съчинения гладко и скучно и получават похвали за това: тези хора, братко, са такива, че ако бяха обущари, цял живот щяха само да поправят обуща, без да могат да измайсторят дори и един чифт.

След като се убедих, че в професията на възпитател няма нищо аристократично, реших да последвам съвета му и понеже изпитвах най-голямо уважение към литературата, с трепет в душата приветствувах старата майчица „Граб Стрийт“^[2]. Може би, за да успея в живота, щеше да бъде по-добре да избера някое друго поприще, но аз считах богинята на тези места за майка на съвършенството, а бедността, която неминуемо я следваше — най-добрата люлка за младия талант, и приех като чест възможността да следвам пътя на Драйдън и Отуей. Ето с какви мисли грабнах перото в ръка и като видях, че почти всичко, което можеше да се каже в защита на истината беше вече казано от други, реших да напиша нещо съвършено оригинално. И така, съчиних няколко парадокса, като им придадох достатъчно изящна форма. Те не казваха никаква истина, но затова пък бяха оригинални. Бисерите на истината толкова често се поднасяха от други, че на мен не ми оставаше нищо друго, освен да предложа този фалшив блясък, който отдалеч не беше никак лош. О, богове, вие сте свидетели на това, с каква надута важност разхождах перото си по хартията! Целият учен свят, в това не се съмнявах ни най-малко, беше длъжен да се опълчи срещу съчиненията ми, но и аз бях готов да застана срещу него. Бях наострил бодлите си като някой таралеж в очакване на въображаемия си противник.

— Добре казано, момчето ми! — извиках аз. — Какво бе избрал за тема на своя трактат? Надявам се, не беше забравил за значението на еднобрачието? Но да не те прекъсвам — продължавай! Ти публикува парадоксите си; и как се произнесе ученият свят за тях?

— Татко — отвърна синът ми, — ученият свят не каза нищо. Всички до един бяха заети да хвалят себе си и своите приятели и да хулят враговете си; а тъй като нямах нито врагове, нито приятели, бях осъден на най-жестоката обида — пренебрежението.

Един ден, както седях в кафенето^[3] и размишлявах за съдбата на моите парадокси, влезе някакъв дребен човечец и седна близо до мен. След като поговорихме малко и на него му стана ясно, че има работа с образован човек, той извади топче изписани листи и започна да ме убеждава да се абонирам за новото издание на Проперций^[4], което щеше да излезе с негови собствени бележки. Трябваше да му призная, че нямам пари; а като чу това, той полюбопитствува да узнае нещо за бъдещите ми намерения. Щом разбра, че перспективите ми не бяха по-обещаващи от кесията ми, той извика:

— Виждам, че не сте запознат с живота в столицата! Ще ви понауча на нещичко. Виждате ли тези листи? Те ме хранят прилично вече дванадесет години. Да речем, някой благородник се завръща от пътешествие или пък някой креол пристига от остров Ямайка, или някоя богата вдовица реши да напусне имението си — тутакси тичам да ги абонирам. Обсаждам сърцата им с ласкателства, а след това хоп — бутвам тези листи в първата пробойна, която се открие. Ако някой се съгласи да се абонира при първата ми атака, след известно време искам още пари — за лично посвещение; а който е дал два пъти, ще даде и трети път — сега вече за да украся първата страница с фамилния му герб. По такъв начин — продължава той — живея за сметка на човешката суета и се надсмивам над нея. Но между нас казано, лицето ми е вече твърде познато, така че нямам нищо против да ви наема: току-що един известен благородник се е завърнал от Италия; вече съм се мяркал пред очите на прислужника му, но ако вие занесете тези стихове на благородника, кълна се в живота си, ние ще успеем да делим наполовина!

— Бог да ни е на помощ, Джордж! — извиках аз. — Нима сегашните поети се занимават с такива неща? Нима хората, озарени от божествен талант, трябва да се унижават и просят? Нима заради парче хляб те позорят призванието си и се превръщат в търговци с ласкателства?

— О, не, скъпи татко — отвърна той, — истинският поет никога не ще падне толкова ниско — геният винаги е горд. Създанията, които описвам пред вас, са бедняци, просяци чрез стихоплетство. Истинският поет е готов да се бори с всяка нужда заради славата и трепери за честта си; покровителство търсят единствено онези, които не го заслужават. Гордият ми дух не ми позволи да уроня достойнството си, а обстоятелствата, в които бях попаднал, ми пречеха да се опитам отново да постигна слава, ето защо трябваше да избера средния път и да пиша за парче хляб. Оказа се обаче, че не съм способен да упражнявам професия, в която може да се успее единствено с прилежание. Не успях да потисна скритата си страст към похвали и вместо да се захвана да пиша с многословието на плодовитата посредственост, губех времето си да достигна съвършенство — а това занимание изхабява много хартия. И така, моите съчинения излизаха в някое и друго списание и оставаха съвършено незабелязани и непризнати. Читателите бяха заети с друго и не ги беше грижа за прозрачната стройност на моя стил или пък за благозвучието на синтактичните ми конструкции. Лист след лист от съчиненията ми потъваха в забвение. Моите есета се губеха незабелязани сред източни приказки, сред статии за свободата и съвети как да се лекуваме, ако ни ухапе бясно куче; а в същото това време Филавт, Филалет, Филелутер и Филантроп^[5] обираха лаврите, защото пишеха по-бързо от мен.

Ето защо започнах да се свързвам с разочаровани като мен съчинители и всеки един от нас хвалеше другия, съжаляваше го за неговата съдба и тайно го презираше. Колкото по-малко достойнства откривахме в трудовете на някой известен писател, толкова по-доволни оставахме. Открих, че чуждият талант не ми доставя ни най-малка радост — злополучните ми парадокси бяха пресушили този извор на наслада. Не изпитвах удоволствие нито от четенето, нито от писането, тъй като творенията на другите извикваха у мен единствено неприязън, а на писането гледах като на чист занаят. Веднаж, както седях на една пейка в парка „Сейнт Джеймс“^[6] потънал в мрачни мисли, до мен се приближи блестящ млад джентълмен, с когото някога бяхме близки приятели в университета. Двамата колебливо се поздравихме: той вероятно се е срамувал от познанството си с такъв опърпан човек като мен, а пък аз се страхувах, че ще ме отмине, без да ме познае. Но опасенията ми тутакси се разсеяха, понеже Нед Торнхил е изключително мил човек.

— Ти каза „Торнхил“, Джордж? — прекъснах го аз. — Не греша ли? Та това е нашият земевладелец!

— Боже мой! — възкликна мисис Арнълд. — Нима мистър Торнхил е ваш съсед? Ние с него сме стари приятели и скоро го очакваме да ни дойде на гости.

— Първата грижа на моя приятел беше да промени външността ми — продължи моят син, — да ме облече от глава да пети от своя собствен гардероб, след което бях допуснат в дома му в качеството на полуприятел, полуподчинен. В моите задължения влизаше: да го придружавам на публични търгове, да го забавлявам, докато позираше на художника си, да сядам в каретата до него, в случай че нямаше друг спътник, и да участвувам във всички веселби, които устройваше. Освен това имах десетки други задължения в семейството и от мен се очакваха хиляди малки услуги — да подам тирбушона в нужната минута; да бъда кръстник на всички деца, които се родят в семейството на иконома; да пея, когато ми заповядат; винаги да съм в добро разположение на духа; никога да не се забравям и в добавка — да се чувствувам колкото е възможно по-щастлив.

Впрочем в своето скромно поприще аз не бях лишей от съперник. Някакъв морски капитан в оставка, създаден от природата за този пост, ми оспорваше сърцето на моя покровител. Някога майка му била перачка в дома на някакъв благородник и още от малък той беше свикнал да се подмазва на господата и да им служи за сводник. През целия си живот този човек се бе домогвал до благоразположението на аристократи и въпреки че повечето от тях го прогонвали заради глупостта му, той бе намерил някои не по-умни от него самия, които търпяха услугите му. Ласкателството беше негов занаят и той го упражняваше твърде изкусно, докато при мен всичко излизаше недодялано и сковано; и докато жаждата на моя покровител за ласкателства растеше с всеки изминат ден, аз изпитвах все по-слабо желание да откликвам на неговите капризи, тъй като с всеки изминат час недостатъците му ставаха все по-очебийни.

И ето че тъкмо когато се готвех да отстъпя полето на действие в полза на капитана, моят приятел почувствува нужда от помощта ми. Представете си само — трябваше да се бия на дуел вместо него! Човекът, с когото трябваше да се дуелирам, го обвиняваше, че се е държал непристойно със сестра му. Съгласих се с готовност — въпреки че ме слушате с явно неодобрение, татко, дългът на приятелството ме зовеше и аз не можех да откажа на другаря си. И така, заех се с тази работа, избих шпагата от ръката на противника, след кое то имах удоволствието да се убедя, че дамата беше чисто и просто някаква уличница, а противникът ми — неин приятел и при това изпечен мошеник. Като награда за тази услуга получих най-горещи уверения в признателност, но тъй като само след няколко дни приятелят ми трябваше да напусне столицата и не можеше да измисли по какъв начин да ми благодари, той ми даде препоръчителни писма до своя чичо, сър Уилям Торнхил, и до един благородник, който заемаше държавна служба.

Когато изпратих приятеля си, с препоръки в ръка бързо се отправих към чичо му, който се ползуваше с всеобща и напълно заслужена слава на най-добродетелен човек. Слугите ме посрещнаха с приветливи усмивки, понеже радушността на стопанина неминуемо се отразява на неговата прислуга. Те ме въведоха в голям салон, където скоро пристигна и самият сър Уилям; съобщих за какво съм дошъл и му връчих писмото. Като го прочете, той се замисли за миг и ме попита:

— Господине, бъдете добър и ме осведомете каква услуга сте направили на моя роднина, че така горещо ви препоръчва? Предполагам, че сте били на дуел вместо него и сега очаквате от мен награда за това, че е избрал именно вас за оръдие на пороците си. Надявам се, искрено се надявам, че моят отказ ще послужи до известна степен като наказание за вината ви и дори ми се ще да мисля, че ще ви накара да се разкаете.

Търпеливо изслушах тези сурови упреци, защото чувствувах, че са справедливи. От сега нататък ми оставаше да се надявам само на писмото до сановника. Но никак не беше лесно да проникна до него, тъй като вратите на аристократите са винаги обсадени от просители, всеки един от тях готов да се шмугне с някоя хитро измислена молба. Най-после слугите, на които бях принуден да дам половината от състоянието си, ме въведоха в просторна зала, където бяха поднесли писмото ми на сановника. В този тягостен промеждутък успях да огледам обстановката както трябва. Всичко наоколо носеше отпечатъка на величие и изтънчена изобретателност: картините, мебелите и позлатата ми внушаваха трепетно страхопочитание и повдигаха на небивала висота мнението ми за техния собственик. „Ах, мислех си аз, колко велик трябва да е този, който живее сред всички тези ценности, този, чийто ум е запълнен с грижи за държавата и чийто дом сякаш е побрал половината от богатствата на кралството! Това сигурно е човек, за когото с право може да се каже, че геният му е необятен!“ Докато се отдавах с трепет на своите размисли, дочух нечии уверени стъпки. „Ах, това трябва да е той, самият велик човек!“ — помислих аз. Но не, това беше само неговата камериерка. След малко отново чух стъпки. „Това вече трябва да е той!“ Но не, това пък беше камериерът му. И ето че най-после се появи негова светлост. „Вие ли сте приносителят на това писмо тук?“ — извика той. Аз се поклоних. „От него става ясно — продължаваше той, — че…“ Но в този миг влезе един лакей, подаде му някаква картичка и благородникът излезе, без да ми обърне повече внимание, като ме остави да се опивам от собственото си блаженство колкото си искам. Повече не го видях, докато лакеят не ми извести, че каретата му е пред входа и че негова светлост се готви да се качи в нея. Веднага се втурнах надолу и се намерих сред трима-четирима просители, които също като мен разчитаха на неговата милост. Негова светлост обаче се движеше твърде стремително и с големи крачки се приближаваше към вратичката на каретата си, когато се провикнах след него дали мога да се надявам на отговор, или не. В това време той влезе вътре и промърмори нещо, половината от което потъна в грохота на потеглящата карета и не стигна до ушите ми. Бях застинал в тази поза — с протегната шия като човек, който се мъчи да улови някакви божествени звуци, — докато най-после се опомних и видях, че се намирам съвсем сам пред вратата на негова светлост.

Моето търпение, продължаваше синът ми, беше изтощено до краен предел. Огорчен от безчетните унижения, които съдбата ми бе поднесла, бях готов да се хвърля където и да е и търсех някоя бездна да ме погълне. Струваше ми се, че самият аз бях едно от онези злополучни творения на природата, които тя захвърля в своя килер за вехтории и с времето те загиват в дълбоко забвение. Впрочем беше ми останала половин гвинея и аз твърдо реших да не я отстъпвам никому, дори на самата съдба; реших за по-сигурно веднага да я изхарча, пък после да става каквото ще. Тъкмо бях взел това решение, когато видях, че се намирам пред кантората на мистър Крисп^[7], чиито врати бяха гостоприемно разтворени. Мистър Крипс щедро обещаваше тридесет фунта стерлинги годишно на всеки верноподаник, който се съгласеше да се лиши от свободата си и отиде да работи в Америка. Бях щастлив при мисълта, че мога да се втурна в това отчаяно начинание и най-сетне да се избавя от всичките си тревоги, ето защо престъпих прага на тази обител (а помещението наистина приличаше на монашеска килия) с цялото упование на млад послушник. Там заварих голям брой нещастници в положение, подобно на моето собствено; всички те чакаха мистър Крисп и представляваха въплъщение на британското нетърпение. Жилото на нещастието беше ожесточила техните неспокойни сърца. Най-после мистър Крисп влезе и нашият ропот заглъхна. Той спря погледа си върху мен с особено доброжелателство, а да си призная, с месеци не бях срещал човек, който да ме погледне с такава приветлива усмивка. Като ми зададе няколко въпроса, той намери, че съм годен за всякаква работа. После се замисли къде да ми намери най-подходящо място и изведнъж се плесна по челото, като че ли си беше спомнил нещо, и започна да ме убеждава, че бил чул за намеренията на синода на Пенсилвания^[8] да изпрати посланици при индианското племе чикасо^[9] и че щял да използува цялото си влияние да ме назначат за техен секретар. Със сърцето си чувствувах, че този човек лъже, но въпреки това неволно се зарадвах на неговото обещание — то звучеше твърде внушително. Ето защо честно разделих моята половин гвинея на две равни части, като реших да прибавя едната към тридесетте фунта, които щях да получа от мистър Крисп, а другата да изхарча в най-близката кръчма и за тези пари да вкуся толкова удоволствия, колкото той дори не е сънувал.

Като взех това решение, аз се отправих навън, но на прага се сблъсках с един капитан, мой далечен познат, който се съгласи да пийне с мен чаша пунш. Никога не съм пазил в тайна намеренията си, а щом чу разказа ми, капитанът започна да ме убеждава, че като се вслушвам в обещанията на мистър Крисп, аз се обричам на сигурна гибел, понеже единствената му цел била да ме продаде в плантациите. „Впрочем, добави той, вие можете прилично да изкарвате хляба си, без да се впускате в такова дълго пътешествие. Послушайте съвета ми! Утре моят кораб тръгва за Амстердам; защо не отплавате с мен като пасажер? Още щом слезете на суша ще започнете да обучавате холандците на английски език — обзалагам се, че ще имате достатъчно ученици и пари. Надявам се, че с английския се справяте добре, дявол да го вземе!“

Уверих го в познанията си, но изразих съмнение дали холандците биха желали да учат английски език. Той се закле, че холандците били влюбени до безумие в нашия език, и като чух това, последвах съвета му и на другата сутрин се качих на палубата и отплавах за Холандия да уча холандците на английски език. Духаше попътен вятър, пътешествието ни продължи кратко и като платих за пътни половината от движимото си имущество, озовах се на една от главните улици в Амстердам като паднал от небето. Реших да не губя време и да се захвана с преподаване на уроци; обърнах се към някои от минувачите, които ми се струваха най-благонадеждни, но уви! — ние не се разбирахме. Чак тогава съобразих, че за да науча холандците на английски език, трябваше най-напред те да ме научат на холандски. Как бях пропуснал да взема предвид това обстоятелство, бе непонятно за мен. Но така или иначе, тази мисъл не ми бе дошла наум.

Тъй като планът ми се провали, започнах да мисля как да се завърна отново в Англия; но тогава срещнах един ирландски студент, който се завръщаше от Лувен, и като се заговорихме с него за литературата (а трябва да призная, че подобни разговори винаги са ме карали да забравям незавидното си положение), узнах, че в университета на града, откъдето той пристига, едва ли биха могли да се намерят и двама души, които да разбират старогръцки език. Това ме порази: веднага реших да замина за Лувен и да стана преподавател по старогръцки; моят нов познат, студентът, ме окуражаваше и дори ми даде да разбера, че от това може да се спечели цяло състояние.

На другата сутрин бодро се отправих за Лувен. Багажът ми олекваше с всеки изминал ден и аз неволно си спомних за Езоп и неговата кошница с хляб^[10], тъй като по пътя трябваше да се разплащам с холандците за подслона, който ми даваха. Като пристигнах в града, реших, че вместо да се подмазвам на низшите служители в университета, по-добре би било да отида направо при ректора. И така, аз влязох, приеха ме и тогава предложих услугите си като преподавател по старогръцки език, какъвто, както бях чул, университетът търсел. Отначало ректорът, изглежда, се усъмни в способностите ми, но аз му предложих да ме изпита и го помолих да избере какъвто и да е текст на старогръцки, който да преведа на латински. Като разбра, че не се шегувам, той се обърна към мен с думите: „Ето ме пред вас, млади човече: никога не съм изучавал старогръцки и не се е случвало да съжалявам за това. Получих шапчицата и мантията на доктор без старогръцки; получавам десет хиляди флорина годишно без старогръцки;, хапвам си с охота без старогръцки; накратко, продължи той, тъй като самият аз не знам старогръцки, не вярвам той да е нещо кой знае какво.“

Намирах се твърде далеч от родината, за да мисля за връщане, затова реших да продължа пътя си. Разбирам от музика и гласът ми е приличен; и ето че онова, което някога ми служеше за забава, се превърна в средство за препитание. Обикалях селата като отсядах у добродушните селяни на Фландрия, а след това, във Франция — у онези, които бяха по-бедни и затова умееха да се веселят по-добре, понеже бях разбрал, че колкото кесиите на хората са по-леки, толкова те са по-жизнерадостни. Ако вечерта ме застигнеше край някоя селска колиба, започвах да свиря най-веселите си песнички и това ми осигуряваше не само подслон за през нощта, но и препитание на другия ден. Правех опити да веселя и по-знатните, но те намираха, че свиря отвратително, и не получавах дори и най-малко възнаграждение от тях. Това ми се струваше твърде странно, тъй като в доброто старо време, когато гледах на свиренето като на забавление, всички, и особено дамите, се възхищаваха от моето изкуство. А сега, когато трябваше да се издържам с помощта на музиката, изпълнението ми извикваше презрение — доказателство, че хората престават да ценят таланта, ако той служи за препитание на онзи, който го притежава.

По такъв начин се добрах до Париж, без да имам някаква точно определена цел, освен да се оглеждам наоколо и да продължавам нататък. Парижани ценят у чужденеца повече парите, отколкото остроумието. Не можех да се похваля нито с едното, нито с другото и не станах любимец в Париж. Скитах из града четири-пет дни, любувах се на пищните фасади на сградите и тъкмо се канех да напусна тази обител на користолюбиво гостоприемство, когато, разхождайки се по една от главните улици, изведнъж срещнах, кого мислите? — нашия братовчед, към когото се бях обърнал в самото начало на пътешествието си по ваша препоръка. За мен тази среща беше щастлива и смея да мисля, че и той не беше неприятно изненадан от нея. Полюбопитствува да узнае какво ме беше довело в Париж и сам ми разказа за работата, която го бе накарала да пристигне в този град; беше дошъл да събира картини, медали, печати и други антични предмети по поръчка на някакъв джентълмен от Лондон, получил съвсем наскоро голямо състояние и заедно с това — вкус към изяществото. Бях твърде удивен от факта, че моят родственик беше поел това задължение, защото той сам ми беше казал, че не разбира нищо от изкуство. Когато го попитах как така изведнъж е станал познавач, той ме увери, че няма нищо по-лесно. Тайната се състояла в това да следващ неизменно две правила: първо — винаги да казваш, че картината би станала още по-добра, ако художникът бе проявил повече усърдие, и второ — да превъзнасяш творбите на Пиетро Перуджино^[11]. „Впрочем, добави той, в Лондон аз ви бях посветил в тайната на съчинителството, а в Париж ще ви науча да купувате картини.“

Охотно се съгласих с неговото предложение, защото в това виждах възможност да си изкарвам препитанието, а мечтите ми не се разпростираха по-далеч. И така, той ме заведе в своята квартира и ми помогна да се облека по-елегантно; след известно време го придружих на една разпродажба на картини, където се очакваше купувачите да бъдат английски аристократи. Бях твърде удивен от това, че той съвсем непринудено разговаряше с хора от висшето общество и че за всяка картина или медал те се обръщаха към него като към най-добре осведомен познавач, притежаващ непогрешим вкус. В такива случаи той ловко използуваше моето присъствие: всеки път, когато се интересуваха от мнението му, той с важен вид ме отвеждаше настрана, свиваше рамене, правеше дълбокомислена физиономия и накрая се завръщаше при тях, като им казваше, че не се наема да изказва мнение за такова важно нещо. Все пак понякога се случваше да прояви и повече самоувереност. Спомням си веднъж, след като се беше изказал за някаква картина в смисъл, че цветовете не са достатъчно издържани, той грабна първата попаднала му под ръка четка с кафява боя и пред очите на всички най-невъзмутимо я прокара по картината, а после попита не намират ли, че тоновете й са станали по-дълбоки.

Като изпълни своето поръчение в Париж, той си замина, но преди това ме препоръча на някои от влиятелните си познати като човек напълно годен за наставник по време на пътувания; не след дълго за мен се намери място; някакъв джентълмен беше довел в Париж своя възпитаник и ме покани да придружавам младия човек по време на пътешествието му из Европа. За да стана негов наставник, трябваше да изпълнявам уговорката, че всеки път, когато пожелаеше, той можеше да прави каквото си поиска. Впрочем моят ученик имаше на какво да ме научи в изкуството да се разпореждам с пари. Неговият чичо, починал на Антилските острови, му беше оставил около двеста хиляди фунта, а опекуните му го бяха дали да се учи при някакъв адвокат, за да може след това да се разпорежда с огромното си състояние. Голямата му страст беше сребролюбието. По време на целия път той питаше единствено за това — колко пари могат да се спестят; как най-евтино да пропътуваме от едно място до друго; каква стока трябва да закупи в Европа, така че да спечели, като я продаде в Лондон. С желание разглеждаше онези забележителности, за които не се заплащаше, но ако трябваше да бръкне в джоба си, той винаги отвръщаше, че бил чувал, че това зрелище не било никак интересно. Никога не изплащаше сметка, без да забележи колко е скъпо да се пътешествува. При това не бе навършил още двадесет и една години! В Ливорно отидохме на пристанището да се поразходим и погледаме корабите и той веднага се заинтересува колко струва пътят до Англия по море. Отговориха му, че ако отплава от Ливорно, ще заплати съвсем дребна сума в сравнение с парите, които би дал, за да се завърне в Англия по суша. И тъй като изкушението беше твърде голямо, той изплати остатъка от възнаграждението ми, сбогува се с мен и отплава за Лондон само с един слуга.

Ето че отново бях захвърлен на произвола на съдбата, но да си призная, бях вече свикнал. В тази страна обаче, където всеки селянин бе по-изкусен музикант от мен, моето умение не ми беше от полза; затова пък бях придобил един друг талант, който можеше да ми служи не по-зле от музикалната ми дарба — умението да водя спор. В европейските университети и манастири съществува обичай в определени дни да се устройват диспути на някаква тема; в диспута може да вземе участие всеки, който желае, а онзи, който прояви достатъчно умение, получава парично възнаграждение, обед и подслон за една нощ. Ето по какъв начин изминах целия път обратно до Англия, вървях пеша от един град до друг, изучавах хората отблизо и, ако мога така да се изразя, се запознах и с двете страни на медала. Впрочем изводите, до които стигнах, могат да се определят с две думи: убедих се, че монархията е най-добрата държава за бедните, а републиката е добра единствено за богатите. Убедих се и в това, че навсякъде и във всички страни богатството означава свобода и че колкото и да обича свободата, човек винаги е склонен да подчинява околните на своята собствена воля. Когато пристигнах в Англия, възнамерявах да засвидетелствувам вниманието си най-напред към вас, а след това при първата кампания да се запиша доброволец в армията, но по пътя промених решението си, понеже срещнах мой стар познат, който се оказа член на трупа от странствуващи актьори — те се готвеха да прекарат лятото, като дават представления по селата. Актьорите ме одобриха за член на трупата. Впрочем всеки от тях се чувствуваше задължен да ме уведоми за важността на работата, с която щях да се захвана; за това, че публиката е многоглаво чудовище и че само онези, които носят глава на раменете си, могат да й угодят; че не можеш да изучиш актьорското изкуство за един ден и че за да се понравиш на публиката, не можеш да минеш без кълчене — държане, което от столетие насам може да се види само на сцената и никъде другаде в живота. След това възникна затруднение с избора на роля, тъй като всички роли бяха вече раздадени. На първо време играех разни герои, докато не ми дадоха ролята на Хорацио, която така и не ми беше писано да изиграя, благодарение на вас, любезни мои слушатели.