Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (29)

Двадесет и девета глава

Провидението е еднакво справедливо и към щастливите, и към нещастните. От самата природа на човешките страдания и радости следва, че страдащите по земния си път ще бъдат възнаградени на небето според тежестта на земните си страдания

— Приятели, деца мои, другари по страдание! Когато размишлявам върху това как се разпределя доброто и злото между хората тук долу на земята, убеждавам се, че човек получава много, за да се наслаждава, но още повече, за да страда. Дори да обиколим целия свят, не ще срещнем толкова щастлив човек, че да не мечтае за повече; напротив, всеки ден научаваме за хиляди самоубийци, които с постъпката си доказват, че всичките им надежди са рухнали. И така, оказва се, че в този живот не съществува пълно блаженство и че единствено нещастието може да бъде съвършено.

Защо на човека е съдено да изпитва толкова мъки? Защо всеобщото блаженство се изгражда върху човешкото страдание? Защо ако във всяка друга система усъвършенствуването става благодарение на това, че се усъвършенствуват подчинените части, защо тогава в най-съвършената от всички системи частите, които съставляват това съвършенство, са не само подчинени една на друга, но и толкова несъвършени сами по себе си? На тези въпроси няма и не може да има отговор, а дори и да имаше, той би се оказал безполезен за нас. Провидението смята за най-добре да скрие крайната си цел от взора на любопитните, като се задоволява само да ни показва пътя към утешението.

В такъв момент човек вика на помощ философията като вижда колко тя е безсилна да му донесе утешение, небето дарява човека с вяра. Колкото и да е забавна философията, тя често ни въвежда в заблуда. От една страна, ни учи, че животът е пълен с радост и че единственото нещо, което трябва да знаем, е как да му се наслаждаваме, а от друга — че животът е кратък и следователно няма смисъл да се огорчаваме от несгодите, които толкова често срещаме по нашия път. И така, тези утешения взаимно се самоизключват, защото, ако животът е радост, неговата преходност би трябвало да ни натъжава, а ако е дълъг — то тогава и мъките ни ще траят повече. Ето че философията се оказва слаба; затова пък религията ни предлага по-голямо утешение. Тя ни учи, че човек живее, за да усъвършенствува своята душа и да я подготви както трябва за другата обител. Нога то праведникът се раздели със своето тяло и целият се превърне в радостно тържествуващ дух, открива, че през време на своя земен живот той си е подготвил място в рая; в същото време нещастният грешник, осакатен и осквернен от собствените си пороци, с ужас напуска тленната си обвивка, за да се убеди, че си е навлякъл отмъщението на небето. Следователно при всички обстоятелства в нашия живот трябва да се обръщаме към религията за истинско утешение, защото, ако сме щастливи, приятно е да мислим, че това блаженство може да продължи завинаги, а ако сме нещастни — да се утешаваме с мисълта, че ни очаква едно място, където можем да си отдъхнем от мъките. И така, на щастливите вярата дава надежда за вечно блаженство, а на нещастните — за край на страданията.

Но въпреки че религията е милосърдна към всички, тя дарява най-вече онзи, който е нещастен. На болния, на голия, на бездомния, на угрижения, на затворника свещената наша вяра обещава най-много блага. Създателят на нашата вяра навсякъде се назовава приятел на нещастника и Неговата дружба, за разлика от лицемерното приятелство на хората, дарява страдащия с цялата си милост. Безразсъдните роптаят срещу това предпочитание, като твърдят, че то с нищо не е заслужено. Но те не са и помисляли, че дори и небето е безсилно да превърне безкрайното блаженство в такъв безценен дар за щастливите както за страдащите. Защото за първите вечността е само добавка към благата, с които те са свикнали, докато за вторите тя е желана двойно повече, тъй като облекчава мъката им тук на земята и ги награждава с небесно блаженство в задгробния живот.

Провидението е по-добро към бедняка, отколкото към богаташа и в друго отношение: задгробният живот за него е толкова привлекателен, че той се разделя с живота си на земята с по-малко тъга. Нещастният познава всички лица на ужаса. Човек, който много е страдал, спокойно очаква смъртта в последното си ложе: той не притежава съкровища, за които да му е жал, и много малко са нещата, които го задържат в този свят; той изпитва само естествена болка от окончателната раздяла с живота, а тя в никакъв случай не е по-остра от онази, която често е изпитвал приживе. Защото, след като вече сме изпитали непоносимо силна болка, милосърдната природа хвърля пелената на безчувствието върху всяка нова рана, причинена от смъртта в живото още тяло.

И така, Провидението дарява нещастните с две преимущества пред онези, които са щастливи на земята: лека смърт, а на небето — огромна радост, защото колкото повече е страдала човешката душа, толкова по-силно блаженство изпитва тя на небето. А това, приятели мои, е голямо преимущество и за него се говори в притчата за сиромаха^[1]: макар вече да е на небето и да вкусва райско блаженство, там се казва, че насладата му ще е още по-голяма, защото на земята е страдал, а сега му е дарена утеха; защото след като е познал мъката, той ще може да оцени блаженството още по-добре.

И така, приятели мои, виждате, че религията ви дава онова, което философията не може да ви даде: тя ви показва, че небето е справедливо и към щастливите, и към нещастните и разпределя по равно радостите между хората. И богатите, и бедните получават по равно количество блаженство в задгробния живот, религията дава надежда за отвъдно щастие и на едните, и на другите, но ако богатите имат преимуществото да се наслаждават на земното щастие, то бедните са надарени с безкрайната радост да сравняват миналите страдания с вечното блаженство; а дори това преимущество да ви се струва малко, тъй като е вечно, по продължителността на своето действие то може да се сравнява с временното, па макар и по-силно усещане на богатите в този свят.

Такива са утешенията, които се даряват на нещастните и ги издигат над другите хора; във всичко останало те са по-унижени от своите братя. Онзи, който иска да познае страданията на бедните, сам трябва да изпита техния живот и много да изтърпи. Да се произнасят патетични речи за предимствата на бедните тук на земята, означава да се повтаря никому ненужна лъжа. Не е беден онзи, който притежава всичко необходимо, но човек, лишен от най-необходимото, е безспорно нещастен. Да, приятели мои, ние с вас, разбира се, сме нещастни хора. И най-изтънченото въображение не може да заглуши гласа на глада, да придаде ароматна свежест на тежкия въздух в мрачната тъмница, да облекчи страданията на разбитото сърце. Нека философът, изтегнал се на мекото ложе, ни уверява, че можем да противостоим на всичко това. Уви! Усилието, с което се опитваме да превъзмогнем нашите страдания, е най-голямото страдание за нас. Смъртта е дреболия и всеки е в състояние да я понесе, но мъките, ужасните мъки са нещо, което никой не може да издържи.

И така, приятели мои, надеждата за небесно блаженство е особено скъпоценна за нас, защото, ако разчитахме само на земните радости, то тогава бихме били наистина нещастни. Гледам тези мрачни стени, иззидани не само да ни пазят затворени, а и да вдъхват ужас в сърцата ни; светлината, която служи само да ни показва цялата мръсотия на това място, веригите — рожба на деспотичен произвол или наказание за извършено престъпление; оглеждам вашите съсухрени лица, слушам стенанията около себе си — о, приятели мои, какво щастие е да се озовеш на небето след всичко това! Да летиш през чистия и прозрачен въздух, да се къпеш в лъчите на вечното блаженство, да пееш безкрайни хвалебствени химни, да не познаваш господар, който да те заплашва и обижда, а да виждаш само въплътената доброта; когато помисля за всичко това, смъртта започва да ми се струва пратеник, който носи блага вест, и тогава съм готов да се опра на най-острата стрела в колчана му като на най-надеждната патерица. Тогава се питам — нима си струва да се живее на този свят? Съществува ли нещо, което не би искал да напуснеш? Ако дори и кралете в своите дворци страстно желаят да опитат от тези блага колкото може по-скоро, то как бихме могли ние, със смирената си съдба, да не тъгуваме за тях с цялата си душа?

И всичко това ще бъде наше? Ще бъде, ще бъде, само да поискаме. И колко сме щастливи, че сме лишени от съблазните, които биха ни забавили по пътя на желаната цел! Само да поискаме, и всичко ще бъде наше! При това много скоро, защото, ако хвърлите поглед назад, животът ви ще ви се стори съвсем кратък, а остатъкът — какъвто и да е той — ще ви изглежда още по-къс, колкото повече остаряваме; толкова дните стават по-кратки и колкото повече близостта ни с времето се задълбочава, толкова по-стремителен става неговият ход. Да се утешим, приятели, защото близък е краят на пътя ни; скоро ще отхвърлим от себе си тежкото бреме, с което ни е натоварило небето. И макар понякога смъртта, този единствен приятел на нещастните, напразно да мами уморения пътник, като ту се явява пред него, ту изчезва и също като хоризонта никога не се изгубва от погледа му, все пак ще настъпи времето — и ние не ще чакаме дълго, — когато ще си отдъхнем от страданията; когато потъналите в разкош не ще ни тъпчат повече; когато къпейки се в блаженство, ще си спомняме за терзанията си на земята; когато ще бъдем заобиколени от приятели или във всеки случай от онези от тях, които са достойни за нашата дружба; когато блаженството ни ще бъде неописуемо и като връх на всичко — безкрайно.