Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (3)

Трета глава

Преселване. Оказва се, не в крайна сметка щастието ни зависи от самите нас

Утешавахме се с надеждата, че вестта за бедствието би могла да бъде измислена със злонамерена цел или че не е била добре проверена, когато пристигна писмо от моя довереник в столицата, потвърждаващо тази злокобна новина. Ако загубата на състоянието ми засягаше единствено мен, нямаше да се огорча толкова; но аз се тревожех за семейството си, което трябваше да търпи унижения, а то не бе привикнало да отминава с презрение високомерието на хората.

Едва след като бяха изминали две, седмици, аз започнах да ги убеждавам да сдържат отчаянието си, защото преждевременните утешения още по-остро напомнят за мъката. През цялото време мислите ми бяха заети с това, как ще издържам семейството си в бъдеще, но най-после ми предложиха място с доход от петнадесет фунта годишно в една отдалечена област, където можех да живея, без да изменям на принципите си. С радост приех предложението и реших да увелича приходите си, като завъдя малко стопанство.

Като взех това решение, погрижих се да събера останките от състоянието си. След като получих обратно парите, които бях давал в заем, и изплатих собствените си дългове, от всичките четиринадесет хиляди фунта, които притежавах, ни останаха само четири хиляди. Сега главната ми грижа бе да убедя семейството си да се примири и да се съобразява с новото си положение, защото самолюбивата нищета е нещо ужасно.

— Деца мои, вие, разбира се, знаете — говорех им аз, — че никакво — благоразумие не можеше да ни спаси от нещастието, което ни сполетя, и че само благоразумието би могло да ни помогне да се справим с неговите последствия. Скъпи мои, сега сме бедни и трябва да бъдем достатъчно мъдри, за да се примирим с положението си. Нека безропотно се откажем от разкоша, който не прави хората по-щастливи, и в скромното положение, в което се намираме, да се оставим да бъдем обладани от покой, в който душите ни биха намерили щастие. Бедните се чувствуват щастливи и без наша помощ; какво ни пречи и ние да се научим да живеем, без да прибягваме до техните услуги, така, деца мои, нека от този миг се откажем да живеем като благородници, ако сме умни, все още можем да бъдем щастливи и да се задоволяваме с малкото, което притежаваме.

Тъй като най-големият ми син се бе вече изучил, реших да го изпратя в столицата, където би могъл да се издържа сам и да помага на цялото семейство. Разлъката с близки и приятели е навярно най-тъжното нещо в живота на бедните. Скоро дойде денят, в който ние трябваше да се разделим за първи път. След като майка му и останалите се простиха с него с горчиви от сълзи целувки, синът ми дойде при мен, за да го благословя. Дадох благословията си от все сърце, добавих пет гвинеи към нея и това бе всичко, което можех да му завещая.

— Сине мой, тръгваш за Лондон пеша — казах му аз, — както един от твоите велики деди, Хукър^[1], много преди теб. Давам ти коня, който епископ Джуъл^[2] бе подарил нему — тази тояжка; вземи и тази книга, да ти бъде утеха по пътя. В нея има два реда, които струват милион: „Млад бях, ето остарях. Но не съм видял праведния оставен, нито потомството му да проси хляб“.^[3] Нека те те утешават в твоите странствувания. Тръгвай, сине мой! Каквото и да ти се случи, посещавай ме всяка година: сбогом и не падай духом!

Тъй като синът ми притежаваше почтеност и достойнство, не се страхувах да го хвърля в битката на живота без оръжие, защото знаех, че каквото и да го чака, поражение или победа, той винаги ще пази честта си.

Заминаването на сина ми превари само с няколко дни преселването на цялото семейство. Когато се прощаваш с местата, където си преживял толкова безгрижни дни от своя живот, не може да не пролееш сълзи и колкото и силен да си, мисля, че не ще успееш да ги преглътнеш в такъв момент. При това очакваха ни седемдесет мили път, нас, които не се бяхме отдалечавали от дома си на повече от десет мили, и това ни изпълваше с боязън. Бедните ни изпроводиха на няколко мили, а унинието ни нарастваше с техния плач.

През първия ден на пътешествието ни благополучно се добрахме до някакво селце, разположено на тридесет мили от нашето бъдещо убежище, и се настанихме за през нощта в мрачна странноприемница. Когато ни заведоха в стаята, по навик поканих съдържателя да ми прави компания на чашка и той охотно прие, защото сметката, която щях да платя на другата сутрин, нямаше да стане по-малка от това. Затова пък той познаваше цялата околност, в която се преселвахме, и главно — можеше да ни разкаже за земевладелеца Торнхил, в чиито владения се намираше новият ни дом и който живееше на няколко мили от собствения му хан. Съдържателят описа този джентълмен като човек, привикнал да търси насладите в живота, и забележителен с това, че проявява особена слабост към нежния пол. Никаква добродетел не била в състояние да се противопостави на изкуството му да ухажва и едва ли би могло да се намери и една девойка на десет мили наоколо, която да не е прелъстил и изоставил. Тези сведения дълбоко ме огорчиха, но оказаха съвсем, противоположно въздействие върху моите дъщери, лицата им се оживиха в очакване на приближаващи победи, а жена ми изпита не по-малко удоволствие и увереност в тяхното очарование и добродетелност. Мислите ни бяха все още заети със земевладелеца Торнхил, когато стопанката влезе в стаята и съобщи на съпруга си, че странният джентълмен, пребиваващ в хана вече два дни, няма пари да плати сметката си.

— Няма пари! — повтори стопанинът. — Това е невъзможно — та нали вчера даде три гвинеи на общинския стражар, за да освободи някакъв стар и ранен войник, на когото трябваше да ударят камшици, задето е откраднал някакво куче.

Но тъй като стопанката настояваше на своето, той тръгна да излиза от стаята, като се кълнеше, че на всяка цена ще получи своето. Тогава аз го помолих да ме запознае с този човек, когото той бе описал като толкова състрадателен. Съдържателят се съгласи и въведе в стаята около тридесетгодишен джентълмен; по всичко личеше, че дрехите му някога са били украсени е дантели. Външността му беше приятна, а лицето — загрижено. Държанието му бе малко суховато и рязко — изглежда, че не разбираше много от светските условности или просто ги ненавиждаше. Когато стопанинът ни остави сами, не се сдържах и изразих съжалението си от това, че се срещаме в подобни обстоятелства, и му предложих кесията си, с помощта на която можеше да излезе от затрудненото положение.

— Приемам я от все сърце, господине — отвърна той, — и се радвам, че моята щедрост, която ме лиши от всичките ми пари, ми даде възможност да се уверя, че все още съществуват хора като вас. Но преди това бих желал да знам името на моя благодетел, както и мястото, където той живее, за да мога да му се отплатя колкото е възможно по-скоро.

Задоволих желанието му и не само съобщих името си, но и разказах за сполетелите ме беди и го осведомих за мястото, към което се бяхме отправили.

— Това е щастливо съвпадение на обстоятелствата — извика той, — понеже самият аз пътувам в същата посока. Проливните дъждове ме задържаха тук два дни, но се надявам, че до утре пътят ще бъде проходим.

Аз също изразих удоволствие от това, че бихме могли да пътуваме заедно, а жена ми и дъщерите ми се присъединиха към настойчивата ми молба да вечеря заедно с нас. Разговорът ми със странника беше толкова приятен и поучителен, че бях готов още дълго да беседвам с него, но бе настъпило време да се оттеглим и подкрепим силите си, тъй като ни чакаше дълъг и уморителен ден.

На сутринта всички потеглихме заедно: ние на коне, а мистър Бърчел — така се наричаше новият ни познат — пеша покрай пътя, като ни говореше с усмивка, че не сме кой знае какви ездачи, ала няма да ни задмине само поради своето великодушие. Тъй като водата още не бе спаднала достатъчно, бяхме принудени да наемем водач и неговият кон подскачаше пред всички, докато ние с мистър Бърчел завършвахме кавалкадата. По пътя разсейвахме скуката си с разговори на философски теми и моят събеседник проявяваше отлични познания по всички, въпроси. Но най-много се изненадах от това, че макар да ми дължеше пари, той защищаваше възгледите си с такова упорство, като че ли длъжникът бях аз. От време на време ме осведомяваше кому принадлежат къщите, разположени край пътя.

— Ето тази — каза той, като посочи една разкошна постройка отсреща — принадлежи на мистър Торнхил, млад джентълмен с огромно състояние, който обаче е изцяло зависим от волята на чичо си, сър Уилям Торнхил. Но чичо му се задоволява с малко и почти през цялата година живее в столицата, така че неговият племенник с удоволствие пръска останалата част от състоянието му.

— Какво? — извиках аз. — Нима е възможно да е племенник на човека, известен със своята добродетел, щедрост и странности? Чувал съм да представят сър Уилям Торнхил като един от най-щедрите и заедно с това като един от най-своенравните поданици в кралството; говорят също, че е изключително милосърден човек.

— Може би прекалено милосърден — отговори мистър Бърчел. — Във всеки случай на младини изпадаше в крайности със своето милосърдие, защото тогава страстите му бяха силни, и независимо от това, че бе добродетелен, не можеше да се сдържа и винаги плащаше дан на романтичното. Още в ранна възраст почувствува влечение към военното изкуство и към науката и бързо се отличи и в двете области. Ласкателството е вечен спътник на амбициозните, защото именно на тях то доставя най-голямо удоволствие. Беше заобиколен от поклонници, които не бяха искрени с него, и в резултат на симпатиите си към целия човешки род, той започна да губи представа за отделните индивиди. Обичаше целия свят, а богатството му пречеше да разбере, че на света съществуват и негодници. Лекарите разказват за едно заболяване, при което тялото е толкова чувствително, че и най-слабото докосване до него поражда болка. Този недъг, физически у някои, се проявяваше вътре в душата на този джентълмен. И най-малкото страдание, било то истинско или измислено, трогваше сърцето му, а душата му се късаше от болка, причинена от нещастията на другите. И тъй като беше готов да облекчава страданията на ближните си, може да се предположи, че имаше достатъчно хора, които молеха за неговата помощ. Щедростта му започна да се отразява на неговата кесия, но не и на великодушието му — с изпразването на кесията му то дори растеше още повече: колкото повече обедняваше, толкова по-разточителен ставаше и въпреки че говореше като разумен човек, действуваше като последния глупак. Когато не беше повече в състояние да изпълнява множеството досадни молби, отправени към него, вместо пари раздаваше обещания. Това беше всичко, което му бе останало, но не му стигаше решителност да огорчи някого с отказа си. Така той се заобиколи с тълпа от хора, които зависеха от него и които желаеше да облагодетелствува, вместо това неволно мамеше. Известно време тези хора продължаваха да висят на главата му, а след това го напускаха, като му отправяха заслужени укори и презрителни забележки. При това колкото повече другите го презираха, толкова по-жалък изглеждаше той в своите собствени очи. Беше свикнал с ласкателствата и сега, лишен от тази опора, гласът на разума бе безсилен да го утеши, защото никога преди не се бе вслушвал в него. Целият свят се промени. Възторжените хвалебствия от страна на приятелите му се сведоха до просто одобрение. Много скоро одобрението се превърна в приятелски съвети, а когато той ги отхвърляше, следваха упреци. Тогава нашият джентълмен разбра, че приятелите, които го заобикалят заради изгодата, не бива да се ценят високо; тогава той проумя, че ако искаш да спечелиш нечие сърце, в замяна трябва да му дадеш своето. Тогава разбрах, че… че… забравих какво исках да кажа. Накратко, господине, той реши да възвърне уважението към себе си и начерта план как да спаси състоянието си, което се топеше от ден на ден. И ето, показвайки отново своето своенравие, обиколи пеша Европа и сега, едва тридесетгодишен, той е по-богат от всякога. Щедростта му стана по-разумна и по-умерена, но той си остана особняк и понастоящем изпитва огромно удоволствие да проявява великодушие по най-причудлив начин.

Бях се заслушал в думите на мистър Бърчел и не виждах нищо наоколо; изведнъж до ушите ми достигнаха тревожните викове на семейството ми и когато се обърнах, видях, че конят беше изхвърлил по-малката ми дъщеря в средата на бърз поток и сега тя се бореше с водната стихия. На два пъти потъваше в дълбините, но аз бях безсилен да й помогна. Бях обзет от такъв ужас, че все едно не бих могъл да я спася и тя сигурно щеше да загине, ако нашият спътник не се беше хвърлил на часа във водата и с огромни усилия не беше успял да я извлече на отсрещния бряг. Малко по-нагоре по течението намерихме брод и се прехвърлихме благополучно на другата страна, където заедно с дъщеря ми поблагодарихме на нейния спасител. Човек по-лесно би могъл да си представи, отколкото да опише нейната признателност: тя му благодареше не толкова с думи, колкото с погледи и продължаваше да се обляга на ръката му, като че ли все още се нуждаеше от неговата помощ. Жена ми също изрази надежда, че ще може да му се отблагодари някой ден под нашия покрив за доброто, което беше сторил. И така, след като всички се подкрепихме в близкия хан, мистър Бърчел се прости с нас, защото на това място пътищата ни се разделяха. Ние продължихме, а жена ми не пропусна да отбележи, че много го харесва и че ако той притежаваше положение и състояние, достойни за нашето семейство, не би, могла да желае за дъщеря си по-добър съпруг от него. Не можах да сдържа усмивката си при нейните горделиви думи; впрочем никога не съм се дразнел от безобидните заблуждения, които ни карат да се чувствуваме по-щастливи.