Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (18)

Осемнадесета глава

Бащата потегля на път, за да върне дъщеря си към добродетелта

При все че детето не можа да опише външността на мъжа, който беше настанил сестра му в пощенската кола, подозренията ми паднаха изцяло върху младия земевладелец, който се славеше с подобни приключения. Ето защо аз се отправих към замъка Торнхил, решен да го разоблича, и ако е възможно, да отведа дъщеря си. Но по пътя срещнах един от моите енориаши. Той ми каза, че е видял млада дама, която приличала на дъщеря ми, в една пощенска кола с някакъв джентълмен и по неговото описание лесно разпознах мистър Бърчел. Колата, добави той, се движела със светкавична бързина. Но аз не му повярвах, продължих пътя си и като пристигнах, поисках веднага да видя младия земевладелец, независимо от ранния час. Скоро той се появи съвършено непринудено; по всичко личеше, че новината за бягството на дъщеря ми го порази като гръм — закле се в честта си, че за първи път чува за това събитие. Не ми оставаше нищо друго, освен да се откажа от предишните си съмнения и да ги насоча изцяло към мистър Бърчел; изведнаж си спомних, че в последно време често го бях виждал да разговаря с дъщеря ми. А като прибавим и случайно срещнатия свидетел, вече нямаше никакво съмнение кой е извършил злодейството: по думите на този свидетел двамата с дъщеря ми се били отправили към лековитите извори на около тридесет мили оттук, където се стичаше много народ. Бях в такова състояние на духа, в каквото човек е по-склонен да действува прибързано, отколкото да използува разума си; ето защо дори и не помислих, че може да съм попаднал на подставено лице, което е имало за цел да ме заблуди, и тръгнах да търся дъщеря си и нейния съблазнител там, накъдето ме упътиха. Вървях с убеждението, че съм на прав път, и питах за тях когото видех, но не получих никакви сведения, докато не влязох в града. Там срещнах човек на кон, в когото разпознах един от компанията на нашия земевладелец, и той ме увери, че ако продължа още тридесет мили и посетя конните надбягвания, непременно ще настигна бегълците, тъй като предишната вечер ги бил видял на танци, където дъщеря ми обрала всички лаври с изкуството си. Рано на другия ден аз се отправих към мястото на надбягванията и пристигнах там около четири часа следобед. Блестящото общество, което заварих, с настървение преследваше една-единствена цел — да се забавлява; колко различна беше моята задача — да върна собственото си дете към добродетелта! По едно време ми се стори, че наблизо се мярна фигурата на мистър Бърчел, но той като че ли се ужаси от нашата среща и когато се приближих, се смеси с тълпата, така че повече не го видях.

Тогава си помислих, че е безсмислено да продължавам преследването, и реших да се завърна у дома, при моето бедно семейство, което се нуждаеше от подкрепата ми. Но душевните вълнения и физическа умора си бяха казали думата и още преди да бях пристигнал на мястото на надбягванията, почувствувах, че се разболявам от треска. Това беше още един неочакван удар, тъй като се намирах на повече от седемдесет мили от къщи. Трябваше да спра в една малка странноприемница край пътя и там, в това убежище за пестеливостта и нищетата, бях принуден да лежа и търпеливо да чакам оздравяването си. Така кретах близо три седмици, но накрая природната ми издържливост надделя над болестта; сега пък нямах пари да заплатя за престоя си. Това обстоятелство сигурно щеше да доведе до нов пристъп на треска, ако в странноприемницата не беше спрял да се подкрепи някакъв пътник. Спасителят ми се оказа не някой друг, а нашият състрадален търговец на книги^[1] от „Сейнт-Пол-Чърчярд“^[2], автор на много книжки за деца. Твърдеше, че е приятел на децата, но всъщност беше приятел на цялото човечество. Едва скочил от коня, той вече бързаше да потегли отново: както винаги беше зает с извънредно важни дела — този път бе тръгнал да събира материали за своята бъдеща книга, посветена на някой си мистър Томас Трип. Веднага познах червендалестото и пъпчиво лице на този добряк, тъй като беше издавал трудовете ми против защитниците на многобрачието; ето от кого заех малко пари, които щях да му върна веднага щом си пристигнех у дома. Като напуснах странноприемницата, отново почувствувах слабост и реших да вървя бавно към къщи и да не изминавам повече от десет мили на ден.

Почти бях възвърнал здравето си и душевното си равновесие и сега проклинах гордостта си, която ме бе накарала да не се покоря на съдбата. Човек не знае на какво е способен, докато не го сполети беда; гледани отдолу, върховете на нашите амбиции изглеждат бляскави, но когато започнем да се изкачваме към тях, на всяко стъпало пред нас се открива нова и все по-мрачна картина на скрити разочарования; а като се спускаме от висотите на блаженството, колкото мрачна и унила да изглежда отгоре долината на бедите, заетата ни с дейност мисъл, все още настроена за радости, на всяка крачка открива по нещо приятно, което я радва. И най-тъмните предмети засияват при нашето приближаване и взорът на душата се приспособява към окръжаващия ни мрак.

След като бях вървял близо два часа, забелязах някаква каруца пред себе си и реших да я догоня на всяка цена. Когато се изравних с нея, оказа се, че това беше фургон на пътуващи комедианти, който превозваше декори и други необходими неща за предстоящото театрално представление в съседното село.

С фургона пътуваха кочияшът и един член на трупата, останалите трябваше да пристигнат на другия ден. Пословицата гласи: „С добър спътник пътят е по-къс“ и аз побързах да захвана разговор с бедния комедиант; някога и аз притежавах артистични способности, ето защо заговорих за театър с обичайната си непринуденост; тъй като вече се бях доста отчуждил от театралния живот, попитах кои от авторите, които в наше време пишат за сцената, могат да се сравняват с такива драматурзи като Драйдън^[3] и Отуей^[4].

— Според мен, господине — извика актьорът, — едва ли някой от нашите съвременни съчинители ще се почувствува поласкан от такова сравнение. Начинът, по който са писали Драйдън и Роу^[5], господине, отдавна вече не е на мода: нашият вкус се върна с цяло столетие назад; Флетчър^[6], Бен Джонсън^[7] и всичко от Шекспир — ето това се гледа в момента.

— Как! — извиках аз. — Нима е възможно днешната публика да изпитва удоволствие от тези старинни изрази, остарели шеги и чудовищни герои, с които изобилствуват творбите на споменатите от вас писатели?

— Господине, — отвърна събеседникът ми, — публиката не обръща внимание на такива неща като език, хумор, герои — това не я засяга; хората идват при нас, за да се развличат, и са истински щастливи, когато гледат някоя пантомима, подписана с авторитетното име на Джонсън или Шекспир.

— В такъв случай — извиках аз, — трябва да се предполага, че съвременните драматурзи подражават не толкова на природата, колкото на Шекспир?

— Право да ви кажа, господине — отговори събеседникът ми, — мисля, че те на нищо не подражават, а и публиката не иска това от тях. Тя не се интересува от съдържанието на пиесата: неочакваните реплики и театралните пози — ето какво извиква овации! Спомням си една пиеса без никаква шега, която предизвика всеобщ възторг благодарение на подмигванията и кълченето на актьорите, а друга беше спасена само поради това, че един от героите получи колики на сцената. Не, господине, съчиненията на Конгрийв^[8] и Фаркар^[9] са твърде остроумни, за да се харесат на днешната публика; героите в нашите пиеси говорят много по-просто.

Междувременно фургонът беше пристигнал в селото; очевидно селяните бяха вече чули за нас и излязоха да позяпат, защото, както беше забелязал спътникът ми, пътуващите актьори имат повече зрители извън театралния салон, отколкото в него. Не мислех, че моята поява в такова общество би била непристойна, докато не забелязах заобиколилата ме тълпа, затова бързо се скрих в първата кръчма, която попадна пред очите ми. Когато ме въведоха в общата стая, към мен се приближи някакъв изящно облечен джентълмен и ме попита дали не съм капеланът на трупата, или само съм облякъл костюм, който да съответствува на ролята ми в представлението. Като му обясних как стоят нещата и заявих, че нямам никакво отношение към трупата, той прояви любезност и ни покани двамата с актьора на чаши пунш, а докато пиехме, разгорещено и с увлечение говореше за политика. Предположих, че пред мен седи най-малко член на парламента. Това мое мнение се затвърди още повече от факта, че след като попита съдържателя какво може да ни предложи за вечеря, той настойчиво започна да ни кани да вечеряме в неговия дом; накрая ние отстъпихме пред упоритите му молби и приехме поканата.