Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (17)

Седемнадесета глава

Трудно е да се намери такава добродетел, която би устояла на продължителни и сладостни съблазни

Тъй като желаех единствено щастието, на дъщеря си, постоянството на мистър Уилямс, човек с прилично състояние, благоразумен и откровен, ме радваше. Не бяха нужни много усилия, за да се възпламени старата му страст; на втората или третата вечер двамата с мистър Торнхил се срещнаха у дома и известно време си разменяха яростни погледи. Впрочем фермерът Уилямс си беше изплатил арендата и не се страхуваше от гнева на земевладелеца. Оливия пък от своя страна великолепно играеше ролята на кокетка, ако начинът, по който обикновено се държеше, можеше да се нарече игра, а не истинска същност, и показваше най-нежни чувства към своя нов поклонник. По всичко личеше, че мистър Торнхил беше съвсем обезсърчен от нейното явно предпочитание и след малко се оттегли с мрачен и замислен вид. Трябва да призная, че бях смутен от голямата болка, която изпитваше, и се удивлявах защо не сложи край на страданието си, като признае своите чувства. Впрочем колкото и голяма да беше неговата болка, тя не можеше да се сравнява с мъката на Оливия. След всяка подобна среща между нейните поклонници, а те се виждаха често, тя се уединяваше и се отдаваше изцяло на скръбта си. В такова състояние я заварих една вечер, след като преди това тя дълго време се бе държала привидно весело.

— Сега виждаш, дете мое — казах аз, — че всички надежди, които си хранила по отношение на чувствата на мистър Торнхил, са били една мечта. Той допуска съперничеството на човек много по-несъвършен от него, при все че би могъл да получи ръката ти, като открито ти направи предложение.

— Имате право, татко — отвърна тя, — но знам със сигурност, че той има сериозна причина за мълчанието си. Искреността на неговите думи и погледи ме убеждават в неговото благоразположение към мен. Ще мине съвсем кратко време и аз се надявам всички ще видят благородството на чувствата му, които ще ви убедят, че моето мнение за него е по-правилно от вашето.

— Скъпа моя Оливия — възразих аз, — всички уловки, които използувахме досега, за да го накараме да признае чувствата си, бяха измислени от самата теб, ето защо нямаш ни най-малък повод да ме обвиниш, че съм те ограничавал по някакъв начин. Но, мила моя, не трябва да мислиш, че ще продължавам да гледам как правиш за смях честния човек заради твоята несподелена страст. Давам ти какъвто искаш срок, за да накараш въображаемия си поклонник да се обясни, но ако до изтичането на това време той остане все така равнодушен, ще настоявам честният фермер Уилямс да бъде възнаграден за своето постоянство. Честното име, което съм пазил цял живот, ме задължава да постъпя по този начин, а бащинската ми нежност не ще повлияе на твърдостта, присъща на всеки благороден човек. И така, определи деня и нека той бъде толкова далечен, колкото ти желаеш, а в това време се погрижи мистър Торнхил да узнае точно датата, на която възнамерявам да дам ръката ти на друг. И ако той наистина те обича, разумът ще му покаже единствения начин, по който трябва да действува, за да не те загуби завинаги.

Тя не можеше да не признае справедливостта на думите ми и с готовност обеща да се омъжи за фермера Уилямс, ако другият се окаже безчувствен. При първия удобен случай, в присъствието на мистър Торнхил, определихме деня, в който й предстоеше да се венчае за неговия съперник — това трябваше да стане след един месец.

По всичко личеше, че трескавото развитие на нещата разтревожи още повече мистър Торнхил, но аз се безпокоях за душевното състояние на Оливия. Жестоката вътрешна борба между благоразумието и страстта съвсем изчерпа жизнеността й и тя използуваше всяка възможност, за да се скрие от очите на хората и да ридае в самота. Измина една седмица, а мистър Торнхил не полагаше никакви усилия, за да попречи на сватбата.

През следващата седмица той беше не по-малко нежен от преди, но все още нищо не казваше. На третата съвсем прекъсна посещенията си у дома. Дъщеря ми обаче не проявяваше никакво нетърпение и противно на очакванията ми духът й бе завладян от меланхолично спокойствие, ето защо приех това спокойствие за знак, че се е примирила със съдбата си. Що се отнася до мен, от сърце се радвах на мисълта, че отсега нататък дъщеря ми ще живее в доволство и мир, и често я хвалех за това, че е предпочела истинското щастие пред светската суета.

Една вечер, четири дни преди предполагаемата сватба, цялото семейство се беше събрало около топлото огнище; разказвахме си спомени и крояхме планове за бъдещето, като правехме всевъзможни проекти и се смеехме на собствените си щуротии.

— Е, Мозес — възкликнах аз, — скоро ще пируваме на сватба, момчето ми. Как мислиш, какво е състоянието на нещата в нашия дом?

— Според мен всичко се развива много добре. Тъкмо си мислех, че когато сестричката ми Ливи стане жена на добрия Уилямс, ще можем безплатно да използуваме неговата преса и бъчвите му за пиво.

— Прав си, Мозес — възкликнах аз, — а пък той ще ни весели с песента „Смъртта и жената“^[1].

— Той научи Дик на тази песен — отвърна Мозес. — Мисля, че момчето я пее много добре.

— Така ли? — възкликнах аз. — Хайде да я чуем. Но къде е Дик? Нека не се срамува и ни попее.

— Братчето ми Дик — отвърна Бил, най-малкият ми син — току-що излезе със сестра ни Ливи; но фермерът Уилямс ме научи на две песни, които ей сега ще ви изпея, татко. Коя предпочитате — „Умиращия лебед“^[2] или „Елегия за смъртта на едно бясно куче“^[3]?

— Разбира се, елегията, детето ми — отвърнах аз. — Не съм я слушал ни веднаж. Скъпа Дебора, както знаеш, тъгата пресушава гърлото: няма ли да ни предложиш бутилка от твоето прекрасно вино, за да се разтушим? Напоследък съм проливал толкова сълзи над всевъзможни елегии; че и този път не ще издържа, ако нямам пред себе си чаша с живителна влага. А ти, миличка Софи, вземи китарата и пораздвижи с пръсти струните, докато брат ти пее.

Елегия за смъртта на едно бясно куче

Ухо надайте, мили хора,

песен за вас запявам;

и ако кратка ви се стори,

за дълга тя не става.

 

Знам в Излингтън мъж превъзходен

и чул съм от мнозина,

че той живот набожен водел,

щом в църквата намине.

 

Сърце добро той притежавал,

другар и враг обичал;

риза на ближния си давал,

щом сутрин се обличал.

 

В същия град живял пес харен

сред другите подобни

кутрета, хрътки, помияри

и псета долнопробни.

 

С мъжа дружали отначало,

ала при спор внезапен

от нещо псето побесняло

и бил мъжът ухапан!

 

От улицата долетели

съседи и познати;

побъркало се е, твърдели,

такъв добряк да хапе.

 

Било това жестока рана

и потвърждавал всеки,

че кучето е побесняло

и ще умре човека.

 

Но скоро чудо невидяно

заблудите огряло:

човекът оздравял и станал,

а кучето умряло.

— Браво, Бил, ти си добро момче! Много трагична елегия! Хайде, деца, нека пием за здравето на Бил и нека някой ден стане епископ!

— Пия за това от все сърце — възкликна жена ми. — И ако проповядва така добре, както пее, ще бъда спокойна за него. Има на кого да се метне — всичките ми роднини по майчина линия бяха добри певци. В родния ми край дори имаше поговорка: „Бленкинсопови са кривогледи и с двете очи, Хъгинсонови са толкова слаби в гърдите, че не могат да духнат и свещ, всички Грогръмсови са великолепни певци, а Марджорамови — отлични разказвачи“.

— Трябва да призная — намесих се и аз, — че и най-простонародната песничка ми доставя по-голямо удоволствие, отколкото която и да е модна високопарна ода и всички други творения, дето ни слисват с една-единствена строфа — съчинения, които хем презираме, хем хвалим. Подай една чаша на брат си, Мозес. Огромната грешка на всички автори на елегии се състои в това, че изпадат в отчаяние от скръб, която едва ли би докоснала сърцето на някой разумен човек. Някаква дама изгубила маншона, ветрилото или кученцето си, а глупакът поет бърза да облече в рими тази беда.

— Може би такава е модата в областта на възвишената поезия — обади се Мозес, — но песните, които звучат в парка Ранела^[4], са ни близки и са композирани по един и същ начин: Колин среща Доли и двамата подхващат разговор; той й носи армаган от панаира — шнола за коса, а тя му подарява китка цветя; след това се отправят към църквата и съветват всички млади нимфи и ергени да отидат под венчило колкото е възможно по-скоро.

— Прекрасен съвет! — възкликнах аз. — Казват, че никъде другаде той не звучи така уместно, както в този парк; там не само ще те увещават да се ожениш, а ще ти предложат и жена. Това би трябвало да е великолепен пазар, момчето ми — казват ти от какво имаш нужда и ти предоставят необходимата стока.

— Вярно, скъпи татко — отвърна Мозес, — казват, че в Европа има два такива пазара за невести: Ранела в Англия и Фонтарабия в Испания. Испанският пазар е отворен веднаж в годината, докато тук можеш да се снабдиш с невеста, когато си поискаш.

— Имаш право, момчето ми — съгласи се с готовност майка му. — Никъде няма такива жени, каквито могат да се намерят в нашата стара Англия.

— И никъде жените не въртят така мъжете си, както в нашата стара Англия — прекъснах я аз. — Съществува поговорка, че ако се построи мост през морето, всички дами от континента ще се стекат в Англия да се поучат от жените ни, защото като тях няма в цяла Европа. Хайде, Дебора, живот мой, няма ли да извадиш още една бутилка? А ти, Мозес, изпей ни някоя хубава песен. Слава на бога, че ни дарява със спокойствие, здраве и доволство. В момента се чувствувам по-щастлив от който и да е монарх на земята. Та нима той има такова уютно огнище, нима е заобиколен с толкова прелестни лица? Не, Дебора, дори и да стареем, залезът на нашия живот обещава да бъде щастлив. Нищо не е опетнило съвестта на прадедите ни, а и ние ще оставим след себе си честно и добродетелно потомство. Докато сме живи, те ще бъдат нашата опора и нашето щастие на този свят, а когато умрем, ще предадат неопетнена честта на рода ни на нашите потомци. Хайде, синко, подхвани някоя песен, а ние ще ти пригласяме. Но къде е моята скъпа Оливия? Нейният ангелски глас звучи най-сладко в семейния ни хор.

Едва бях произнесъл последните думи, и Дик се втурна в стаята.

— Татко! Тя избяга от нас! Избяга от нас, сестричката ми Ливи избяга завинаги!

— Избяга ли, момче?

— Да, замина с пощенската кола, придружена от двама господа. Единият я целуна и й каза, че ще умре за нея, а тя много плака и искаше да се върне, но той отново започна да я убеждава и тя седна в колата с думите: „Ах, бедният ми татко! Какво ли ще стори, като разбере, че съм се погубила!“

— Ето какво, деца мои — извиках аз, — сега вървете и оплаквайте съдбата си, защото никога повече не ще изпитаме радост. И нека небето го изгори със своята всемогъща ярост, него и целия му род! Да похити детето ми! Не, той не ще избегне отмъщението на небето, защото отне моята невинна гълъбица, която водех по праведния път! Тя беше толкова чиста! Не, не ще има повече щастие за нас на земята! Вървете, деца мои, вървете и оплаквайте, безчестната си съдба, защото сърцето ми е разбито!

— Татко! — извика синът ми. — Нима това е твоята сила?

— Сила ли, сине? Да, той ще изпита моята сила. Донесете ми пистолетите… Ще преследвам този предател… Ще го преследвам! Нищо, че съм стар, той ще се убеди, че още мога да жиля… Ах, този злодей! Този коварен злодей!

Пистолетите бяха вече в ръцете ми, когато бедната ми жена, която бе успяла да запази повече спокойствие, се хвърли на врата ми.

— Любими съпруже! — извика тя. — Библията — ето единственото оръжие, което можеш да държиш в старите си ръце сега. Разтвори я, любов моя, и превърни мъката в търпение, защото дъщеря ни подло ни измами.

— Наистина, татко мой — продължи синът ми след кратко мълчание, — такава неистова ярост не ви подхожда. Вместо да утешите мама, вие я правите още по-нещастна. Не прилича на достопочтения ви сан да проклинате и най-злия си враг; не бива да правите това, дори той да е най-големият злодей на земята.

— Нима го прокълнах, момчето ми? Наистина ли?

— Да, татко, прокълнахте го два пъти.

— Тогава нека небето прости и на мен, и на него. Синко, сега виждам, че единствено божието милосърдие може да ни научи да благославяме враговете си. Да бъде благословено името Му за всичко добро, което ни е дарил, и за всичко, което ни е отнел. Само знайте… знайте, че е безмерно отчаянието, изтръгнало сълзи от старите ми очи, които не са плакали от години. Детето ми — да похити скъпото ми гълъбче! Проклет да… Нека Бог ми прости! Но какво исках да кажа? Спомняш ли си, скъпа, колко беше добра и прелестна тя? Та нали до този зловещ миг цялата й грижа се състоеше в това да ни доставя щастие? По-добре да беше умряла! Но тя избяга, честта ни е опетнена и отсега нататък не ще мога да бъда щастлив на този свят. Но, момчето ми, ти си видял как са заминали — може би той я е отвел насила? Ако е така, то тя е невинна!

— Ах, не, татко! — възкликна момчето. — Той само я целуна и я нарече свой ангел, а тя се обля в сълзи, облегна се на ръката му и след това бързо потеглиха.

— Неблагодарно същество! — промълви жена ми през сълзи. — Да постъпи така с нас, които винаги сме я обичали и в нищо не сме я ограничавали. Жалка уличница — да напусне родителите си ей така, без причина. Тя ще те вкара без време в гроба, а много скоро ще те последвам и аз.

Ето така, в горчиви сълзи и безполезни изблици на чувства, прекарахме първата нощ, която вещаеше цяла верига от беди. Впрочем реших да намеря този предател където и да е и да изоблича неговата подлост. На другата сутрин, по време на закуска, ние остро почувствувахме отсъствието на нашето бедно момиче, защото по-рано тя носеше радост и веселие на трапезата. Както и преди, жена ми се опита да облекчи страданието си с упреци.

— Никога — извика тя, — никога тази негодница, която опозори семейната ни чест, не ще престъпи смирения праг на този дом. Никога повече не ще я нарека моя дъщеря. Не! Нека тази уличница живее със своя долен съблазнител: тя ни опозори, но никога повече не ще ни измами.

— Жено — казах аз, — не бъди толкова жестока. Аз се гнуся от нейния грях не по-малко от теб. Но този дом и моето сърце ще бъдат винаги отворени за бедната каеща се грешница, ако тя пожелае да се завърне. И колкото по-скоро се отвърне от греха, толкова по-любезно ще я посрещна. Дори и най-добрите могат да сгрешат поради неопитност, да се поддадат на сладки думи и да бъдат прелъстени от великолепие, което не са срещали досега. Първото прегрешение е резултат на простодушие, а всички останали са деца на порока. Да, да, нещастницата винаги може да намери приют в моето сърце и в този дом, каквито и да са греховете й. Отново ще се вслушвам в музиката на нейния глас, отново ще я притискам с обич до гърдите си, ако в сърцето й се пробуди разкаяние. Синко, донеси ми Библията и расото! Ще я последвам, където и да се намира; ако не мога да я спася от позора, не ще допусна да потъне в прегрешения.