Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Vicar of Wakefield, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Оливър Голдсмит

Викарият от Уейкфийлд

 

ДИ „Народна култура“, София, 1984

Английска. Първо издание

Редактор: Невяна Николова

Коректор: Цветанка Рашкова

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Радостите около селското огнище

Тъй като продължихме спора с известна разпаленост, всички единодушно решихме, че за да възстановим семейното спокойствие, трябва да приготвим част от месото за вечеря и момичетата пъргаво се заеха за работа.

— Колко жалко — възкликнах аз, — че не идва нито някой съсед, нито някой странник, които бихме могли да поканим на вечеря. Гостоприемството удвоява насладата от подобни пиршества.

— Господи! — извика жена ми. — Погледнете кой пристига! Нашият добър приятел мистър Бърчел, който спаси София и излезе победител в спора!

— Победил ме е в спора!? — възкликнах аз. — Грешиш, мила. Мисля, че са много малко онези, които биха могли да опровергаят доводите ми в какъвто и да е спор. Никога не съм оспорвал способностите ви да приготвяте пастет от гъше месо, но що се отнася до доводи — оставете това на мен.

Докато произнасях тези думи, мистър Бърчел влезе в къщата. Всички го посрещнахме топло, стиснахме му ръка от сърце, а мъничкият ми Дик услужливо му предложи стол.

Бях радостен да дружа с бедния човек по две причини: първо, той желаеше тази дружба и, второ — правеше всичко, за да покаже приятелските си чувства към мен. Ползуваше се сред съседите с репутацията на обеднял благородник, който е живял нехайно на младини, въпреки че още нямаше и тридесет години. Понякога говореше като много разумен човек, но най-вече обичаше да се забавлява в компанията на деца, които наричаше „незлобливи малки човечета“. Беше техен любимец заради баладите, които им пееше, приказките, които им разказваше, и винаги носеше в джобовете си нещо за тях — я меденка с джинджифил, я евтина свирка. Всяка година той обикновено прекарваше няколко дни в селото и намираше гостоприемен прием у неговите жители.

Мистър Бърчел седна с нас на масата, а жена ми щедро разливаше вино. Захванахме разговор; той ни изпя няколко стари песни и разказа на децата историята за Бевърлъндския елен, повестта за търпеливата Грисел, приключенията на Котарана-мърморана, а накрая и за замъка на прекрасната Розамунда. Нашият петел, който кукуригаше всяка вечер в единадесет часа, възвести, че е време за сън, и тогава възникна неочакваният въпрос къде да настаним госта. Всички легла бяха заети, а бе твърде късно за близкия хан. Тогава Дик заяви, че ще отстъпи постелята си, ако брат му Мозес му разреши да прекара нощта при него.

— А пък аз — извика Бил, — ще отстъпя леглото си на мистър Бърчел, ако сестрите: ми ме приютят при себе си.

— Браво, добрите ми деца! — възкликнах аз. — Гостоприемството е пръв дълг на християнина. Горският звяр се оттегля в леговището си, птицата се сгушва в своето гнездо, а безпомощният човек намира подслон само при себеподобните си. Най-големият скитник в света е Този, който дойде да ни спаси: Той никога не е имал свой дом, като че ли по този начин е искал да изпита нашето гостоприемство.[1] Скъпа Дебора — обърнах се аз към жена си, — дай на децата по бучка захар, но нека парчето на Дик бъде по-голямо, защото той пръв предложи постелята си.

Рано на другата сутрин повиках всички да помагат при прибирането на сеното от втората коситба. Нашият гост пожела да работи заедно с нас и ние е охота се съгласихме. Работата ни спореше; вятърът духаше в удобна за нас посока; най-напред крачех аз, а останалите ме следваха в правилна редица. Въпреки това успях да забележа усърдието, с което мистър Бърчел помагаше на София да се справи със своята задача. Когато привършваше работата си, той се прехвърляше в нейния участък и двамата захващаха оживен разговор; но аз имах твърде високо мнение за нейното благоразумие, познавах добре нейната амбициозност и затова не чувствувах никакво опасение от близостта с този беден неудачник. Когато свършихме работата за деня, поканихме мистър Бърчел да пренощува пак у нас, но той отказа, тъй като беше поканен у съседа ни й дори бе купил свирка за малкото му момченце. Когато останахме сами и седнахме да вечеряме, разговорът ни се насочи към злочестия млад джентълмен.

— Бедният човек — възкликнах аз, — той може да служи като пример за това, каква беда може да донесе нехайството и разточителството на млади години. Ето на — природата го е дарила с ум, а това прави безразсъдството му още по-непростимо. Горкият нещастник! Къде ли са сега онези гуляйджии и ласкатели, които по-рано са били подчинени на волята му? Забогатели от неговото разточителство, сега посещават публичните домове. Онези, които преди са го ласкаели, сега изливат хвалебствени слова за някой сводник. Предишното им възхищение от неговото остроумие се е превърнало в сарказъм, насочен към глупостта му. Той е беден и може би, е заслужил бедността, защото не притежава нито амбицията, да възвърне състоянието си, нито умението да бъде полезен.

Вероятно подбуден от някоя скрита причина, говорех твърде остро и София меко ме укори:

— Колкото и да е грешил в миналото, татко, мисля, че не би трябвало да го съдим толкова строго при положението, в което се намира сега. Неговата бедност е достатъчно наказание за предишното му безразсъдство: та нали си ни учил да не нанасяме последния удар на човек, когото провидението и без това е наказало!

— Имаш право, Софи! — възкликна синът ми Мозес. — Дори един древен писател описва подобна жестокост в лицето на някакъв селяк, който се опитал да изкорми Марсий[2], след като кожата му била вече одрана от някой друг. При това не съм сигурен дали положението на този беден джентълмен е толкова лошо, колкото го описва баща ни. Не бива да съдим за чувствата на другите по това, как бихме се чувствували ние, ако бяхме на тяхно място. Колкото и тъмно да ни се струва жилището на къртицата, за нея то е достатъчно светло. Наистина, Софи, изглежда, че нашият познат е свикнал с положението си, а когато разговаряше с теб, струваше ми се, че виждам най-щастливия човек на света.

Тези думи бяха произнесени без всякакъв заден умисъл, но въпреки това Софи порозовя и се опита да скрие смущението си със смях, като уверяваше брат си, че не е обърнала внимание на думите на младия джентълмен; но вероятно, каза тя, на времето мистър Бърчел е бил блестящ младеж. Разгорещеността, с която се зае да се оправдава, и фактът, че се изчерви, бяха симптоми, които никак не ми допаднаха.

Тъй като на другия ден очаквахме младия земевладелец, жена ми се оттегли да приготвя пастета от еленово месо, Мозес седна с книга в ръка, а аз се заех с моите малки синчета; дъщерите ми не седяха със скръстени ръце и известно време ги наблюдавах как бъркат нещо на огъня. Отначало помислих, че помагат на майка си, но малкият Дик ми прошепна, че си приготвят тоалетна вода за лице. Отнасях се с предубеждение към всякакви мазила, понеже знаех, че вместо да подобряват цвета на кожата, те още, повече го развалят. Ето защо незабелязано приближих стола си до огнището, грабнах ръжена, като си давах вид, че искам да разпаля огъня, и изведнъж, като че ли съвсем случайно, преобърнах съда, където се топлеше сместа, а беше станало твърде късно и те не можеха да я приготвят отново.

Бележки

[1] Перифраза на евангелския текст (Матея, VIII, 20.). — Б.пр.

[2] Според гръцките митове фригийският бог на горите и изворите Марсий и богът на изкуствата Аполон се състезавали по музика. Победителят в състезанието можел да постъпи с победения както поиска. Когато победил, Аполон завързал Марсий за едно дърво и му одрал кожата. — Б.пр.