Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (5)

Пета глава

Ново блестящо запознанство. Това, на което се надяваме най-много, обикновено се оказва пагубно за нас

Недалеч от къщата, под сянката на глог и орлови нокти, бившият стопанин бе сковал пейка. Когато времето беше хубаво и работата ни спореше, всички седяхме заедно и в тишината на вечерта се наслаждавахме на обширната панорама, която се разстилаше пред погледа ни. Понякога пиехме чай и в новите обстоятелства за нас това беше истинско пиршество; тъй като се случваше рядко, тази церемония се придружаваше от особена тържественост и оживление, които ни доставяха неизмерима радост. Докато се занимавахме с чая, двете ни момченца се редуваха да ни четат на глас и получаваха своите порции, след като ние бяхме вече привършили. Понякога за разнообразие девойките пееха, като си акомпанираха на китара, и докато траеше този концерт, двамата с жена ми се разхождахме по зеления склон, изпъстрен с див зюмбюл и метличина, прехласвахме се в разговори за децата, наслаждавахме се на лекия ветрец и ни се струваше, че той ни носи здраве и душевен покой.

Постепенно започнахме да мислим, че всяка житейска ситуация крие в себе си свои собствени и неповторими радости: сутрин се събуждахме, за да се заловим отново за работа, но вечерите бяха безгрижни и весели.

Това се случи в един празничен ден в самото начало на есента, а аз строго спазвах празниците, защото тогава можехме да си починем от всекидневния труд. Всички се бяхме събрали на любимото си място и младите музиканти започнаха обичайния си концерт. Изведнъж видяхме, че на десетина крачки от мястото, където се бяхме настанили, бързо се носи елен и по уплашеното му пръхтене разбрахме, че го преследват ловци. Не успяхме да съжалим както трябва бедното животно, когато забелязахме кучетата и ездачите в стремителен бяг на известно разстояние след него. Поисках веднага да се приберем в къщи, но дали от любопитство или от изненада, или поради някаква друга не толкова явна причина, жена ми и дъщерите ми не се помръднаха от местата си. Ловецът, който яздеше пред всички, прелетя край нас, следван със същата бързина от други четирима или петима ездачи: Накрая се появи млад мъж и по вида му разбрахме, че е от по-благороден произход от останалите. Той ни разглеждаше известно време и вместо да продължи преследването, се спря, подаде юздите на коня си в ръцете на слугата, който го съпровождаше, и се приближи с лека и високомерна походка. По всичко личеше, че не вижда никаква нужда да се представи, а сам имаше намерение да поздрави дъщерите ми, като човек, който е сигурен, че го очаква любезен прием; моите деца обаче от малки се бяха научили да пресичат всяка дързост с изражението на лицето си. Тогава той ни каза, че се нарича Торнхил и че цялото имение наоколо е негова собственост. След това дойде по-наблизо, за да поздрави нежната половина на семейството, а богатството и изящните му дрехи имаха такава сила, че не получи втори отказ. И понеже държанието му, макар и нелишено от известна самонадеяност, беше непринудено, ние скоро се почувствувахме по-свободно с него; а като забеляза музикалните инструменти до нас, младият мъж помоли да му направим чест и изпеем нещо. Никога не съм одобрявал неравностойните запознанства, ето защо намигнах на дъщерите ми да не се съгласяват; но тъй като в отговор на моя намек жена ми кимна одобрително, те весело запяха любимата песничка на Драйдън. По всичко личеше, че мистър Торнхил остана изключително доволен както от тяхното изпълнение, така и от песента, която бяха избрали, и сам взе китарата; Той свиреше доста посредствено, но въпреки това по-голямата ми дъщеря му се отплати за одобрението, което той бе изказал по повод нейното изпълнение, като прояви интерес и започна да го уверява, че изтръгва по-силни тонове дори от нейния учител. Като чу този комплимент, той се поклони, а тя му отвърна с реверанс. Той похвали вкуса и, тя започна да се възхищава от съжденията му — можеше да се помисли, че се познават от сто години, — а любящата майка, щастлива колкото тях, започна настоятелно да кани младия земевладелец да влезе в къщи и пийне чаша вино. Като че ли цялото семейство правеше всичко възможно да му угоди: момичетата се стараеха да го въвлекат в забавен разговор върху злободневни теми, а Мозес, напротив, му зададе няколко въпроса, отнасящи се до древните писатели, заради което беше възнаграден със смях; двамата малчугани също желаеха да му се понравят и буквално залепнаха за новия ни познат. Полагах напразни усилия да ги удържа да не мачкат дантелите по дрехите му с мръсните си пръстчета и да не повдигат капаците на джобовете му, за да видят какво има вътре. Когато се здрачи, той се сбогува с нас, но преди това поиска разрешение да ни посети отново и ние се съгласихме с най-голяма готовност, защото все пак живеехме в неговите владения.

Едва гостът ни беше излязъл, когато жена ми свика военен съвет, за да разисква изхода от сражението. Беше на мнение, че това е един щастлив случай — та тя бе чувала далеч по-странни неща! Надяваше се да настъпи време, когато отново ще вдигнем гордо глава, и каза, че не вижда никаква причина дъщерите ни да не се омъжат за състоятелни съпрузи, след като това се бе случило с двете госпожици Ринкълз. Тъй като последният довод беше адресиран към мен, отвърнах, че не виждам причини това да не може да се случи, както не мога да разбера защо мистър Симкинз спечели десет хиляди фунта от лотарията, а ние — не.

— Наистина, Чарлз — възкликна жена ми, — колчем настроението ни малко се подобри, веднага бързаш да ни го развалиш. Кажи, миличка Софи, какво мислиш за нашия нов познат? Нали е мил?

— Дори много, майко — отвърна дъщеря ми. — Според мен той може да разговаря на всяка тема, при това никога не се чувствува затруднен и колкото темата на разговор е по-маловажна, толкова повече неща може да каже по нея.

— Така е — възкликна Оливия, — той е добър като човек, но що се отнася до мен, не го харесвам много. Твърде е дързък и се държи доста фамилиарно с нас. И свири ужасно на китара.

Възприех изказванията на дъщерите си в обратен смисъл и разбрах, че София го презира в душата си, а Оливия тайно го обожава.

— Няма значение какво мислите за него, деца — отвърнах аз. — Трябва да ви призная, че не съм очарован от този джентълмен. Неравностойното приятелство винаги свършва с разочарование; а мисля, че колкото и да е непринуден, той нито за миг не забравя разстоянието, което ни разделя. По-добре е да дружим с хора от нашата черга. Никой мъж не е по-достоен за презрение от онзи, който се домогва до зестра, а нима девойките, омъжващи се заради голямо състояние, са по-добри? Дори новият ни познат да има честни намерения, дори тогава ние все едно бихме заслужавали такова презрение, а ако пък няма такива… Потръпвам при тази мисъл! Вярно е, че държанието на моите деца не предизвика тревога у мен, но неговата репутация ме кара да бъда нащрек.

Готвех се да продължа в този дух, но бях прекъснат от слугата на земевладелеца, който ни носеше неговите поздрави, един еленов бут и вестта, че младият му господар има намерение да обядва с нас през някой от идните дни. Този подарък дойде така навреме и толкова много свидетелствуваше в полза на новия ни познат, че щеше изцяло да заличи впечатлението от това, което можех, да кажа по-нататък. Ето защо замълчах, доволен, че им посочих опасността, като ги оставих сами да я избягнат. Добродетел, която се нуждае от постоянни пазачи, едва ли заслужава да бъде опазена.