Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (99) (Новели, разкази, миниатюри)

ИСТИНАТА ЗА СРЕДНОЗРЯЛАТА ВЪЗРАСТ

Шест часът сутринта. Той е играл гимнастика. Тя става и се сблъскват в антрето. Денят започва.

— Писъкът ли те събуди?

— Не. Какъв писък?

— Нададох страхотен писък. Сънувах кошмари.

— Буден съм от пет часа, не съм чул никакъв писък.

— Такова чувство имах, че нададох страхотен писък. (Започва да пържи филийки.) Не трябва да се събираш с много хора, после лошо спиш.

— Аз ли?

Тя мълчи, обръща филийките, познава се, че мисли.

Той влиза в банята, тихичко си тананика.

Откъм тигана:

— Едвам сме я закрепили и… Откъм банята:

— Много добре сме я закрепили. Какво ни е?

— Ти не даваш да кажа нищо! Щом се обадя, и ме перваш! Също като дъщеря ти! Вие…

— Тя е и твоя.

— Моя! Не я ли виждаш, че само се хили!

— Добре, на съседката е. Трябваше един ден да ти призная.

— Защо ме нападаш? — Аз, тебе?

— Ох… Беше с бомбе.

— Кой?

— Дето го сънувах. Нахлупил бомбето и ме погледна страшно.

— Това ли беше кошмарът?

— А ти какво искаш? Да ме заколи ли? Това ли сънуваш ти — как ме колят и ме разкъсват?

— Не. Аз сънувам приятни неща. Защото си ги мисля, преди да заспя. Най-приятни неща, каквито ми хрумнат.

Звук от счупена чиния.

— Това е картината!

— Каква картина?

— Картината на нашия живот! Разтреперваш ме още със събуждането. И чиниите сами падат от ръцете ми!

— Хич да не ти пука. Да счупиш съд, е на хубаво.

— За тебе всичко е на хубаво.

— Че това лошо ли е?

Бързи решителни стъпки. Навремето напомняха стъпките на сърна в гората. Сега повече извикват чувство за нерез. Вратата на спалнята се трясва.

Той довършва бръсненето. Мие се, после отива в кухнята. Приятната домашна миризма допреди малко сега повече отива към прегоряло.

— Къде си?

Мълчание. Няма я.

Той отива и открехва леко вратата на спалнята. Оказва се, че тя е в леглото. Завила се е презглава, с лице към стената. Той мисли малко така, след това отново внимателно затваря вратата.

Тя иска да върне онзи с бомбето, та да нададе страхотния си писък. Иначе какво? Деца, дом, работа. Кола, вила, приятели, екскурзии. Все едно и също. Няма трагедии. Няма болести. Дори спорове и адвокати няма — ей тъй, за нещо.

Сиви, дълги, лишени от всякакъв драматизъм — ужасни дни!