Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (81) (Новели, разкази, миниатюри)

ТРОХИ ПО КЬОШЕТАТА НА ТОРБАТА

Тези, които ядат корав хляб, трябва да имат остри ножове.

Първото, което трябва да направиш, за да престанат да се бършат с теб, е да престанеш да им се подлагаш.

Баща ми, в писмо:

Е, най-сетне и ти имаш стабилно обществено положение. Имаш вече и добро име. Сега можеш да си позволяваш… само позволени неща.

Пак той:

Да можеш сам да избираш оковите си — това е свободата, сине.

Вярно, че рибата се вмирисва откъм главата. Но защо никой не казва, че тя плува с опашката си?

Един приятел, както си седим в кафенето:

Баща ми беше богат. Но той никога не каза, че е щастлив, защото до края на живота си мечтаеше да бъде художник. Аз съм художник. Но как да кажа, че съм щастлив, след като винаги съм бил беден?

Две години по-късно, както си седим в кафенето, аз:

Слушай, от онзи момент, в който човек насочва главното си внимание към печелене на пари, той започва да се нуждае от нещата, които не могат да се купят с пари.

Митака:

Най-хубавите жени обикновено са грозни.

Жена ми:

Не мислиш ли, че след като човек си изработи чувство за мярка, той би трябвало да потърси и някаква мярка за чувствата?

Пак тя:

Защо пък „дневникът“ на някого си? Не е ли поточно „вечерникът“?

И:

Откакто започнаха да ти печатат работите, съвсем престана да се обаждаш. Пиши ми колко ти плащат на страница, та да си направя сметката колко писма ще мога да ти поръчвам на месец.

Аз, до нея:

Не се занасяй. Остави ме докрай себе си да обезсмъртя и теб.

Тя:

Не ти ща безсмъртието аз. Искам си живота!

Казват, че от силния огън се топлели по-добре тези, които били по-настрана от него. Дали всички ние, които си вадим хляба все из далечните, забутани краища, не се топлим по-добре от силата на живота?

Знаех един жребец от поляните край село Сърница. Той ме смайваше със своята сила и красота. Същински змей! Не зная защо, по едно време го пуснаха на свобода сред стадо кобили.

Само за няколко месеца този змей се превърна в; една кранта.

В два случая имам желание да бягам от другите:

Единият — когато никой не иска да се среща с мен. Другият — когато всички искат да се срещат с мен.

Интелигенцията може да се сравни с един лист, на който вече нещо е написано.

Чистият бял лист, на който епохата ще сложи своите думи и знаци, е пак в пазвата на тези, които сега са дребни и безименни.

Материалът за новата планина, която се ражда в морето, винаги идва само от разрушената стара планина.

Съвременният читател е умен, зает и информиран. И най-важното: дълго лъган.

Най-големите спекулации с човечеството са свързани с най-святите за човечеството неща. Фантастични жестокости, предателства, убийства са извършвани все в името на Бога, Свободата, Вярата, Народа, Братството, Равенството.

Как да не се безпокои човек, когато премного започнат да величаят нещо?

Не мисля, че трябва да се стряскаме от една грешка в изкуството. Мисля, че е по-добре да загине един разузнавач, отколкото цял полк.

Виждал съм грандиозни глупости от злато и сребро-И прекрасни неща от най-просто дърво.

Ако вярваме в историята, една вечна мисъл остава над всичко. Мисълта, че зад нас е „славно и страшно“ минало.

Когато четем фантастика и перспективни програми, неизбежно е да установим, че пред нас е „трудното, но прекрасно“ бъдеще.

В такъв случай ние сега живеем в едно бивше бъдеще, което е трудно и прекрасно.

Но и в едно бъдещо минало, което е славно и… страшно.

Религиозните знаят, че пред бога сме равни. Войниците знаят, че пред смъртта сме равни. Една от най-хубавите истини, които засега знаем, е тази: ние и пред живота сме равни. Идваме еднакво голи, гладни и безпомощни. Растем еднакво устремени към онова примамливо неизвестно, което после ще се превърне в тъжни спомени.

Нас впоследствие ни разделя само начинът, по който се трудим.

Нас ужасно много ни разделят различните начини, по които свикваме да мислим, постепенно умирайки.

Приятно е да смаеш сто души интелектуалци с едно изискано и бляскаво писание за нещо си. Толкова е приятно, колкото е трудно например да примамиш стотиците хиляди неинтересуващи се от книги, заемащи местата си на стадиона двеста минути преди началото на мача, да им внушиш, че и в твоята работа също така има чудесни неща, като, да речем, вкарването на един гол, и тъй, полека-лека, да ги запознаеш с рожбите на своето безсъние, да ги направиш по-умни, по-зрящи, по-мислещи — да ги издърпаш с още една крачка от сънения, тъжен полумрак, в който те не са виновни, че са се родили, и от който сме излезли всички или се опитваме да излезем.

Моментът, в който си внушиш липса на сила, не е толкова страшен, колкото онова, което следва, ако наистина си повярваш.

Пак той:

Смисълът на живота ли? Ами че това е недоволството от самия живот.

Данчо Радичков:

Природата ли? Колкото повече я поправяме, тя толкова повече се разваля.

С кафето горе-долу се научихме — вече слагаме по-малко захар. А с думите?

Какво общо имат младите с нашето собствено остаряване?

Всъщност творчеството не е ли само едно умение да върнеш на света онова, което вземаш от него?

Добрата проза е досущ като лечението у китайците и бедуините със златните игли. Достатъчно е едно убождане.

Разбира се, трябва да се знаят три прости неща:

къде, как и колко.

Един приятел имаше хоби да затваря врати. Види някоя отворена врата, зарязва всичко и отива да я затвори. В началото се смееше на своето хоби заедно с нас. По-късно започна да изпитва истинско удоволствие. След туй взе да се сърди, че му се смеем.

Сега на всички нас, които нямаме хоби да затваряме врати, той гледа като на идиоти.

Човекът си е баш като пушката — колкото по-силно го затъпчеш, толкова по-силно гърми.

Много по-голямо майсторство се изисква да създадеш педала за газта, двигателя и комфорта на автомобила, отколкото да седнеш вътре и да натискаш педала.

Тази работа остави на читателя.

И се поклони първо на себе си, ако можеш.

За съжаление накрая май остават не амбициозните, а алчните.

Отново баща ми:

Смисълът на всичко, което си казваме сега, разбира се, е вече изказван. Навярно и това — също. И единственият смисъл да се казва нещо е надеждата, че то и след това ще трябва да се казва.

А може би печалната увереност.

Съседът ми в Нови хан:

И да се сдерат, не могат ми плати по-малко, отколко я им работим.

Намразването на собственото легло има много тясна връзка с броя на тези, които си пуснал в него.

Човек трябва да живее просто, но това става все по-сложно.

Ами ако човешката доброта се окаже просто вид страх?

Човек, който има всичко, обикновено няма себе си.

Не бой се от това, което си. Опасността е в онова, което изглеждаш.

Майка ми:

Не е работата в целта, а в мига. Ама кой да го разбере навреме.

Пак тя:

На човека, сине, нищо не можеш да му дадеш. Можеш само да му вземаш — това е цялата проклетия.

Думите означават повече това, което ни напомнят отколкото онова, което искаме от тях.

Докато се опитвах да живея от моята смелост, имах само неприятности. И то големи. Сега разчитам на вашия страх.

Мисля, че успях да бъда две неща — със сигурност: симпатичен докрай и поне толкова зъл.

Тези хора всъщност не искат да се съпротивляват. Те искат само възможните сетнешни доказателства за това.

Майсторите на словото ми приличат на фокусници, които вземат шепа най-обикновени камъчета от реката на живота, раздрусват ги в шепата си и като ги изсипят на масата, пред очите на другите се появяват не камъчета, а красиви, паметни и даже логични постройки от смисъл и утеха.

Тежко на народ, когато неговите майстори са безсилни да извършат тази „магия“.

Петер Юхас:

Като вървя с жена ми по улицата, каквато е млада и хубава, имам чувството, че изневерявам с нея на всички други жени, които виждам.

В една ужасна нощ, в една колиба:

Толкова те обичам, че въобще не знам дали си хубава.

И на другия ден, по обед:

Толкова си хубава, че въобще не знам дали те обичам.

Рецепта за истинския мъж:

Срамът ти трябва да е по-силен от страха ти.

Човек мрази другите, защото мисли, че са като него.

Толкова съм уморен, че само ако го призная, и-ще падна.

Невероятно сериозно взех нещата, когато играех ролята на черна овца. Сега, когато някои ми приписват роля едва ли не на кумир, не мога да си позволя същата грешка.

Растящата нужда от декларациите на околните е правопропорционална на растящия страх от околните.

А истинската обич, която храним към другите, е просто истинското ни самоуважение.

От намерението да се самоубиеш до чувството за пълно щастие има не повече от двадесет и четири часа. Пробвайте.

Без родовата атмосфера и без фамилните амбиции едва ли някой би направил нещо обществено значимо.

Човекът много бързо се оживотнява без семейството си и без рода си.

Най-много грижи полагаме, за да останем безгрижни.

Да осмислиш можеш само безсмисленото.

Баща ми:

Човек може да си почива само когато е уморен.

Навършвам петдесет. И:

Дяволът умира в мен.

Хапе, рита.

Кой на другия е в плен? —

го питам.

Смее се:

Ще видиш.

Но когато сам от себе си

си отидеш.

Всъщност хората се делят на две групи:

Едните непрекъснато трябва да доказват. На другите непрекъснато трябва да им се доказва.

Най-голямата обществена опасност ли? Ами че привидното единодушие.

Как често човек с гримаса на погнуса бяга от онова, което после цял живот ще търси със сълзи в очите…

Грозните отношения виреят отлично в красивите къщи.

Нисшето иска да се размножава, без да отглежда.

Рибата хвърля хайвера и изчезва.

Змията заравя яйцата си и също изчезва.

Висшите животни се грижат за поколението си.

И най-отглежда Бог.

Писателят е две неща — със сигурност:

Първо, той има изключителното право да мисли на глас и да съди.

Второ, той има жестокото задължение да се държи сред околните така, че никое от възможните събития да не прекъсне и да не обезсмисли словото му.

Дъщеря ми:

Татко, забранявам ти да ми позволяваш всичко.

Пак тя:

Една компания не може да бъде мъжка, ако в нея няма поне една дама.

Колкото по-малко успееш в живота, за толкова по-малко ще те ругае жена ти.

Съвестта на една нация никога не е фикция, само че не винаги се вижда ясно в момента.

Боже, човек търси властта, за да получи свободата, и тъкмо тъй е несвободен.

Най-лесно е да се живее трудно.

Човек не може да реши задачата. Той може да бъде само добър математик.

Нетленните фигури в изкуството приживе обикновено тлеят.

Човекът се стреми да присвои света, улавяйки го в клетка или убивайки го. Той по този начин го и изучава.

Щастието не е спирка, до която можеш да стигнеш. То е начин на пътуване.

А пък животът — много едро погледнато — е може би няколко мелодии, които разтапят душата независимо от възрастта на тялото.

Добре е всъщност само това, че по-рано беше още по-зле.

Високият пост във всички случаи увеличава това, което ти си всъщност. Ако си голям — прави те още по-голям. Ако си малък — прави те още по-малък.

Всеки, който смята, че родината му не е застрашена, е застрашен от родината си.

За един живот не е достатъчно само да е удобен и приятен.

Когато ти стане хладно под душа, не намалявай студената вода, а увеличи топлата.

Истината е, че се лъжем. Ето, даже и това не е истина, защото аз пък в момента не лъжа.

Ако един поет живее до двадесет и петгодишна възраст, той трябва да е непризнат.

До тридесет и петгодишна възраст той може даже да е император.

Но ако живее след четиридесетгодишна възраст, той трябва да е само симпатичен.

Вчерашните бунтари оставиха идеите си на днешните политици, да ги превърнат в дело.

Утрешните политици ще осъществяват идеите на днешните бунтари.

В началото си мислех, че се търсят благородници с нежни души — тогава тъй стръвно се хвърлих към листа и молива.

Сега зная, че всъщност се търсели жертви.

Човек трябва да гледа със сърцето си, да мисли с очите си и да живее с ума си.

Другите обичат в мен това, което най-много ми пречи.

„Той се крие зад способностите си, другари!“

Божественото начало в човека:

Да остави повече белези в годините, отколкото те в него.

Най-жестоко се мамят тези, на които няма кой да противоречи.

Наемниците не могат да бъдат победители никога. Да вземеш възнаграждението си, не е победа.

Най-понятното на този свят: че той е непонятен.

Животът ни е едно огромно, безкрайно намерение, което се състои от дребни, досадни, временни, пречещи му намеренийца.

Хората, които пият, за да забравят нещо, са също като нещастни гладни, които се замерят с хляб.

Виновен съм, значи живея.

Има само две състояния всъщност: победа и смърт. А щастието и нещастието, падането и издигането, похвалните думи и ругатните, бедността и богатството — това са все илюзии, които се мотаят някъде помежду им.

Наистина ли е имало хора, които за една идея са жертвували себе си, след като познавам такива, които заради себе си са готови да жертвуват всички идеи?

Целият номер:

Да получиш всичко, което ти трябва, и да останеш господар на себе си.

Над номерът:

И тогава да се предадеш на някого, когото просто обичаш.

Възможното е вече направено. Аз не съм тук, за да го повтарям.

А не сме ли само жалък вариант на тези, които презираме?

Смисълът не може да се загуби, защото това, което може да се загуби, не е смисъл.

Писател е този, който обича човека повече, отколкото човекът успява да обича себе си.

Истинският писател не е прокурор, той е адвокат на народа.

А геният е обвиняем пред народа-прокурор. И жертва.

Нощ през септември, в гората:

— Ще счупя всички апарати за обич, ако има такива.

— Как?

— Ей тъй. Измервателен апарат за обич. Ако вземе да измерва колко те обичам, ще каже само едно „цък“, и вече ще е негоден.

Като млад: Проклета възраст — да зависиш от старците.

Като стар: Проклета възраст — да зависиш от хлапаците.

Не вярвам, че добър писател може да бъде човек, който не е грешен.

Светът е приказен само за пришълците. За местните той е скучен.

Всеки натиск ражда съпротива; всяка мъка — не.

Докато усвоих донякъде прекрасното изкуство да говоря, пропуснах чара на великото изкуство да мълча.

Ако в някои случаи властта чрез законност върши беззакония, то моралът във всички случаи — дори при беззаконието — е законност.

Спасението, може би едничкото:

Искай и давай без мяра. И не разделяй тези две най-големи твои сили, а ги сложи в едното блюдо на везната.

Защото в другото е седнала съдбата.

Нямаш ли приятел, пред когото да се засрамиш, защо си живял?

Историо, внимавай много с мен, аз лъжа пръв.

Не отваряй последната врата. Ще бъде ужасно да видиш, че и там няма нищо.

Имай тайни, на всяка цена. Не се преселвай изцяло в другите. Защото те лесно могат да те забравят и да си заминат нанякъде.

Какво ще остане в теб тогава?

Не съм виждал голяма риба на повърхността.

Понякога съм толкова „против“, че ме избива да се обявя „за“.

Подслушан диалог в една дълбока пещера:

Смъртта: хайде, зарязвай го вече живота. Животът: чакай, защо ми го вземат, което имам все пак?

Смъртта: защото ти го направи да не може да ходи, да вижда, да лети, да бяга. да плува, да си изкарва прехраната.

Животът: да, но аз ще направя нови, други като него, и по-добри, по-силни.

Смъртта: добре де, аз пък ще отворя място за тях. Разбрахме се, нали?

И една тънка нишка винаги се влачи след мен като паяжина, никога не напускам окончателно никое място, така полека-лека се оплитам и всички нишки ме теглят към всички места., с които уж съм се разделил — какъв е този пашкул, който сам си преда?

Собствената ми любима мисъл:

Всичко, всичко ме е изоставяло. Дори и отчаяние

На Ал. Райчев

Разбрах какво става с тебе, приятелю, без да ми го разказваш подробно и без да ми пишеш дълго писмо — само като потънах за малко в очите ти, когато те видях вчера, встрани от навалицата пред киното. Чак се уплаших от яснотата, с която чух звуците на душата ти. От простотата, с която видях как гледаш непознатата млада тълпа и тихия, смълчан поток на възрастните — сам ти застанал естествено по средата, смаян от красивите и страшни открития, които ти носи средната възраст.

Забелязах, че е късно да се разпъргавиш като някога и че сега по съвсем друг начин и само в краен случай би произнесъл: „Повече билети?“ Никак не те виждах да правиш познанства пред киното или пък ревностно да проектираш живота си след прожекцията — изпълнил с енергия и луди намерения таванската стаичка. А пък ти беше рано да тръгнеш без колебание към креслото, пантофите и телевизора вкъщи — да си прехвърляш миналото с носталгия, докато зяпаш враждебния и чудат свят на екранчето.

Стоиш така. Гледам те. Ни с тия, ни с ония. Не и толкова замечтан за компания от твои връстници — та нали по техните лица и думи най-ясно разбираш какво се е случило всъщност.

Накъде сега, приятелю?

Изнизва се младостта. Не можеш да я задържиш. Колкото и да е яка все още десницата. Не можеш — засега — да се опреш само на лявата си страна, това ще стане едва когато сантиментите надвият инстинкта.

Така стоиш и аз те гледам. Все едно себе си в огледалото гледам. Искам да ти прошепна на ухото:

„Не стой така! Залудо тичай — не стой. Нарами си пушката и тръгвай, пък въобще може и да не я пълниш с патрони. Въдица си купи. Един червен найлонов плик — за гъби. Иди там — по простата земя — да видиш как всичко и с всичко се повтаря всяка секунда, как всичко всеки миг е битка и радост, падане и въздигане, смърт и живот — непрекъснато. Как тъй си е било от памтивека, как тъй ще си бъде во веки…

Как всичко, всичко е разруха и само любовта създава.

Това виж. Открий го сам. Та даже Слънцето и Земята се любят — питай, която си искаш тревичка. И като го откриеш сам, със сетивата си, посвети му се и му се закълни.

Хайде, не стой така. Иди още сега — в първата кръчма дори. Напий се, ако щеш. А още по-добре е да намериш някой, пред когото да изхвърлиш всичките си думи, без да ги обличаш в черни костюми и без да ги душиш във вратовръзката — така ще проветриш душата си. Но и остани до този някой — верен и спокоен като топла скала, — докато той изхвърли всичките си думи пред теб.

Обичайте се. Търсете се и си помагайте. Не е казано, че лицата ви винаги и непременно трябва да бъдат сериозни — отразили извечната мъка в света. Бъдете весели! Стремете се да откриете ведростта на живота и дълбоко, дълбоко да вдъхнете от нея.

За да ти останат мили и красиви, и достойни светове — каквито иначе няма.

И за да има накъде в себе си да пътуваш — после, когато все пак някой ден ще трябва да си легнеш до тъгата.“