Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (98) (Новели, разкази, миниатюри)

ИЗТЪРВАНА ПРИКАЗКА

Учениците бяха препълнили голямата зала. Когато влязох, придружен от директорката и няколко учители,те станаха прави и започнаха да ръкопляскат. Кимнах и си заех мястото така, както човек го прави, след като е имал петстотин такива срещи — по училища, заводи и институти.

Забелязах, че портретът ми виси сърдито над мен. Кът с аспарагуси и разперени книги. По стените фрази из творчеството — подбрани от учителката по литература.

Представяне, изказвания, въпроси — както си е редът. Притиснат между доброто желание да помогна на трудното дело на възпитанието (така както го разбират, общо взето, учителите) и собствения си вечен, неудържим напор да кажа на младежта: „Не бойте се от нищо! Бъдете дръзки!“ — аз вече чаках срещата да завърши и да занеса вкъщи още една доза недоволство от себе си — неувяхващо и много по-дълготрайно от карамфилите.

Тогава едно момиче, хубаво като насън и засмяно от сърце, стана с вдигната ръка. Чух от устата му:

— Хайде сега да ни кажете нещо.

— Та нали досега говорих — усмихнах се и аз. — Повече от час.

— Не, не — тръсна глава момичето. — Ние ви познавахме добре и преди тази среща. Става въпрос да кажете нещо специално за нас. Тука на живо. Нали разбирате? Като лозунг. Което може да ни бъде девиз.

Не трябва кой знае каква интелигентност на човека, да знае какви трябва да бъдат лозунгите. Толкова пъти го бях правил. Ето, мои бодри мисли висяха по стените и на тази зала. Не зная защо се бавех и поемах дъх. Съновното момиче ме гледаше така, че през очите му зърнах навътре онази божествена, неописуема, неспасяема младост, която толкова исках да запазя — поне за душата си.

В чистата тишина, докато всички ме зяпаха, се чух да изричам:

— Не бойте се, лошото е напред.

Залата гръмна. Нямах време да обърна гузни очи към директорката. Топката от куртки, престилки, автографи и откъслечни коментарии ме беше погълнала.

Думата е хвърлен камък, свих рамене, когато се разделяхме после с учителите, и се прибрах — сам развълнуван като ученичка.

След една седмица директорката ми позвъни.

— Вие нямате представа какво се случи с този клас! — каза тя. — Никога не сме ги виждали с такъв дух! Сближиха се помежду си и с нас. Повишиха успеха си, чувате ли! Само вашият девиз се коментира, обхванал ги е такъв ентусиазъм, че просто исках да изразя нашата благодарност. Ще ви поканим да ни гостувате пак и само смейте да ни откажете!

Когато затворих телефона, отново усетих чиста тишина, в която си поемам дъх.

И пак бях близо до такава безразсъдна откровеност, която ражда бодър дух и нефалшив ентусиазъм. Отворих си устата даже — като риба.

Но мълчах.

Защото нямаше насреща ми усмивка и очи.