Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (34) (Новели, разкази, миниатюри)

КЛОНЪТ

Дълбоко между отвесните брегове на непроходима урва, в глухите пазви на дива растителност, живееше един стар, огромен глиган. Гората го помнеше и той помнеше нея от дълги години. Наоколо ровеха съдбата си много други диви прасета — мъжки и женски, малки и големи, — но всички те се раждаха и умираха някак преходно, а в спомените оставаха зависими и безлични. Голяма част от малките боледуваха и рано се преселваха във вечните тихи пасбища на дедите. Женските бързо ставаха майки и болезнено скимтящият глад на рожбите им ги принуждаваше да скитат, което незабелязано, но сигурно намаляваше техния авторитет. В любовния период мъжкарите се биеха помежду си с мътни очи и тъй като победителите винаги биваха толкова наранени, колкото и победените, повечето се осакатяваха или прогонваха.

Само старият глиган не мърдаше от мястото си и не нарушаваше навиците си. В гората нямаше сила, способна да промени нещо от тях. Това щеше да направи само смъртта, но той не се страхуваше от нея, защото беше се родил да живее, а не да мисли.

Разбира се, дългите му години в гората бяха шарени от много кървави битки и тежки моменти, но той бе успявал да устои на всичко така, както устояваше на страшните бури Караташ, големият чер камък, от векове навъсил чело горе на билото, загледан оттам към живота на живите с гранитното си превъзходство.

Биваха жестоки зими, които сковаваха земята в мраз и навяваха дълбоки преспи. Прасетата трябваше да поемат някоя нощ — едно след друго в мълчалив керван — по дирите на някой храбър мъжкар. Надолу в ниското, към Каланджа и сърненските ливади, винаги биваше по-меко и по нивите можеше да се изрови някой забравен картоф.

Глиганът оставаше сам в бялото мъртвило и повеждаше сам тихата, ужасна битка с глада. Здравите му бивници едва откъртваха парчета от вледената пръст. Тежкото му тяло потъваше в снега и лавини падаха отгоре му. В тези времена без пъртина за няколко коренчета папрат трябваше да се воюва цяла дълга нощ, а понякога и денем.

Веднъж го нападна глутница вълци. Той беше чул техния вой няколко нощи по-рано — дълго се вслушва, застанал прав и неподвижен, но пак се сви в леговището си и не го напусна. Знаеше, че ще дойдат. Усети присъствието им още преди да се приближат. Нощта беше ясна, небето изглеждаше твърдо, с набити в него замръзнали звезди. Вълците направиха широк кръг около жертвата си и започнаха да го стесняват. При мисълта за едрото му тяло гладът ги влудяваше. Някои от тях изтърваваха тънко, плачещо скимтене, други глухо клопваха зъби.

През целия си живот глиганът само се беше бранил, но когато най-сетне му се мярна силуетът на вълчицата (той изглеждаше дребен и жалък), почувствува желание пръв да нападне. Така щеше да съкрати времето на бързорастящия, запънат като спусък страх.

Не я нападна.

Не искаше да изменя на себе си; знаеше, че ако веднъж се отлепи от скалата над леговището, те ще му се нахвърлят от всички страни. И вълците скоро разбраха стратегията и един по един се примъкнаха отпред, край вълчицата. Великият глад, от едната страна, и великият вик ма живота, от другата, стягаха като в менгеме замръзналата тишина на ужасната нощ и тази тишина всеки миг щеше да гръмне и да окървави дълбокия бял сняг наоколо. И ето, в гърлото на вълчицата кипна истерично прилайване, тя внезапно и отчаяно се хвърли към глигана, но падна някак вляво от него, на повече от крачка. Тялото му инстинктивно се изви нататък и в същия миг един едър и тежък вълк се стовари на врата му, от дясната страна. Глиганът още не беше разбрал измамата, когато и другите се намятаха отгоре му, като изхвърлени от пружини. Усети зъбите и ноктите им дълбоко в твърдата си кожа, ръмженето им полази в кръвта му.

Глутницата съвсем бързо го отлепи от скалата, вече усещаше зъби и отзад, в слабините си. Нямаше време за никаква стратегия, той бясно се завъртя и заудря около себе си, като квичеше свирепо, захапваше и смазваше в страшната си зурла всичко докопано. Чуваха се предсмъртни стонове, пращяха кости. Миришеше му силно на кръв. Цялото му тяло изгаряше от остри болки. По едно време му се стори, че скоковете на вълците стават все по-тромави и редки. Това го накара сам да гони техните пружинени силуети. Болките намаляваха силата му, но увеличаваха гнева му — въртеше се на всички страни и бивниците му пореха и късаха вълците с диво, невиждано ожесточение.

Постепенно всичко утихна. Останал в тишината на страшната нощ сам, глиганът се завлече под скалата и падна в леговището си.

Цяла седмица след това не можа да мръдне оттам. Ядеше мършата наоколо и ближеше кървавите петна по снега.

След зимите идваха пролети и лета. Старият глиган отново ставаше нежен баща (не се биеше със съперници, защото нямаше такива), отпущаше се сред големия си род и с дългата си зурла ровеше меката топла пръст из гората. Тя биваше пълна с лакомства и надежди.

Всичко вървеше много добре до онзи паметен ден, в който признатият цар на девствената околност срещна истински равен противник. Това стана на пътечката, по която той от малък си вървеше, за да стигне до едно разширение на дерето, където обичаше да се въргаля в калта. Мястото беше тясно: от едната страна — отвесна скала, от другата — стръмният бряг на дерето. Срещу глигана се бе спрял огромен чернокафяв мечок. Той не можеше да се отбие встрани и, изглежда, нямаше намерение да се връща. С още по-голяма сигурност това можеше да се очаква и от глигана.

Те дълго стояха така и се гледаха.

Мечокът беше преселник и за него постъпката нямаше да бъде от голямо значение. Но той добре познаваше силата си (още не му се беше случвало да отстъпва) и нямаше намерение да обръща гърба си. Старият глиган бе прекарал целия си живот все тук и за самочувствието му щеше да бъде истинска, непоправима катастрофа, ако решеше да се предаде. Така всеки чакаше другия. Но никой не даваше някакъв знак. Дори започнаха да се преструват, че не се и гледат — всеки се занимаваше с дребни глупости наоколо. От едната ни страна се извисяваше отвесната скала. От другата зееше урвата, страхотна и невъзможна като унижението. Отгоре ги натискаше дълбокото око на небето със своята красива, безучастна синева.

Глиганът (все пак той беше домакин) събра цялата си дива ярост и благородството му изгрухтя за последно предупреждение. Наведе зурла ниско до земята и в името на цялото си достойнство понесе гранитното си тяло напред.

Мечокът се дигна на задните си крака (огромен и страшен!), изръмжа тревожно и като подскочи нагоре, увисна на един препречен над пътечката клон.

Глиганът мина под мечока и в първия миг не знаеше как да прецени всичко това. По пътя към локвата си даде сметка, че, от една страна, за него беше победа. От друга, мечокът прояви подобаващо на силните благоразумие. Но той не бе озадачен за дълго, защото след няколко дни по същото време и на същото място те отново се срещнаха.

„Не изменяй на себе си, бъди твърд!“ — извика кръвта на глигана и той отново се затири напред, да защити гласа й.

„Уважавай достойнството на другите, бъди благоразумен“ — обади се в мечока законът на гората и той пак увисна на клона, да му направи път.

Стоплени от усещането, че не са се нападнали за нищо и че не са се разкъсали от суета, двамата продължиха пътищата си — спокойни, всеки доволен от характера си. Мечките не обичат да сменят времето и мястото на своя водопой. Още по-малко можеше да се очаква от глигана едно отказване от калната баня. Затова сцената се повтаряше и с течение на времето стана нещо като ритуал помежду им. Всеки от тях вярваше в ролята си и я играеше внимателно, с удоволствие. И така, дали с този забавен акробатичен номер или без него нещата в този чудесен девствен кът не се промениха. Вярно, пришълецът мечок явно оставаше тук и въпреки благоразумието си внасяше вечното ново на всеки пришълец. Но не пречеше. Земята побира веднъж родените. Без тях и тя би била само една студена дума в учебника по астрономия. Освен това много по-вечна от живите, за да не бъде гостоприемна. Може би до края нямаше да се случи нищо кой знае какво, ако в един хубав ден (тихо утро; гората разхълцана от далечни удари на брадва) не беше пристигнал човекът.

Той дойде с една пушка, обиколи дола и гората, стреля няколко пъти и си отиде. Една сова остана на пътеката, разперена в неудобна поза. Тя искаше да погледне върха на дървото, откъдето беше паднала и откъдето нещата в живота, й изглеждаха съвсем другояче, но до вечерта мухите изпиха очите й. След няколко дни човекът пак дойде, водеше още двама. Единият от тях беше с хубави дрехи и симпатично лице. Той приказваше най-много и все не искаше да повярва в нещо. Когато дойдоха трети път, същият носеше трион. Спусна се в дола, закрачи по пътеката и стигна до клона, дето увисваше мечокът. Качи се на дървото и заряза този клон, колкото само да се крепи. После се върна при другите и някъде се скриха.

В обичайното време на срещата пристигна първо мечокът. Той зачака. Друг път глиганът го чакаше. Тук и двамата знаеха как ще стане разминаването, а на друго място отново би възникнал неразрешимият и може би фатален спор. Не мина много и глиганът се зададе. Той съвсем не налиташе, както в началото. Мечокът сам подскочи (в движението му имаше нещо игриво) и се хвана за клона. Разбира се, зарязаният клон се счупи и тежкото тяло на благоразумното животно се стовари върху изненадания глиган.

И за двамата схватката беше неочаквана, но неизбежна и последна. Те изведнъж разбраха това. В първия миг глиганът беше съборен, но веднага скочи и с едно замахване отхвърли към скалата подлия нападател. Разярен и измамен, мечокът скочи отгоре му и го сграбчи в чудовищната си прегръдка. Глиганът напъна всичките си сили, завъртя се в лапите му и разпра корема му. С ужасно ръмжене мечокът впиваше ноктите си все по-дълбоко и късаше меса на гърба му. Оплетени на живот и смърт, вече само хъркащи и задавени в кръв, страшните противници се търкулнаха от пътечката и полетяха на топка, долу, в урвата. Оттам, сред трясъка на клони, сринат камънак, продължи да се чува предсмъртният рев на мечока и клокочещото в кръв хъркане на глигана, докато най-сетне всичко утихна. Единият явно беше победен, а навярно и победителят издъхваше край него.

Хората излязоха от скривалищата си и се затичаха към мястото. Симпатичният пак беше в неудобни, скъпи дрехи, но стигна пръв. Надвеси се над урвата и като каза нещо на другите, заслиза надолу радостно, с неочаквана за градския му вид ловкост. Само след миг се чуха отчаяните му викове. Той искаше да се върне нагоре, но под него се изтъркаляха камъни и започна да се изхлузва надолу, към дъното на урвата. Някак успя да се закрепи с нокти и отново задраска нагоре, като губеше гласа си. Добра се до пътеката и лудо хукна по нея, стиснал в ръце изкоренени треви. Още на втората крачка се спъна и падна, сега напълно ням и разтреперан.

От урвата изскочи глиганът.

Целият в кръв, обезумял и полуразкъсан, той наведе зурла и събра сетните си сили. Искаше — това той искаше с всичките си клетки и в името на целия си достоен живот — на всяка цена да достигне това странно, треперещо създание, простряно на пътеката пред него, като го достигне, само веднъж да го докопа със зурлата си. Вече политаше напред, няколко скока му трябваха, когато чу тъп гърмеж вътре в мозъка си. Нещо го парна дълбоко под плешката и в окото му влезе пръст. Все пак старият глиган се затири силно и бягаше, бягаше напред, но земята не го пускаше ни крачка. Тя го беше залепила за себе си и бързо пълнеше очите му с кървава пръст. Последното, което успя да види от този свят и което отнесе със себе си във вечните тихи пасбища на дедите си, беше лицето на хубавеца-Усмихнато като трион, то предпазливо се навеждаше над него и постепенно закриваше все по-голяма част от небето.