Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (122) (Новели, разкази, миниатюри)

БОЖЕ, ПАЗИ БЪЛГАРИЯ

На Иван Цончев

Така се случи, че вървяхме двамата, един до друг. Не се познавахме. Но тук нямаше и нужда от официалности. Аз държа пушка и той държи пушка-Пред нас е целият кър, а вътре в нас (или може би някъде другаде?) — на всекиго слуката.

По инстинкт, подобен на животинския, безпогрешно разбирам, че е нов ловец. Дрехите му и марката на пушката му показват, че той няма обичайните, вечни, нормални проблеми с доходите. Но когато си отвори устата, диалектът му се оказа в катастрофален дисонанс със скъпата екипировка.

— Да го удара ли? — попита ме бързо, когато видяхме как една яребица бяга пред нас, по реда в лозето.

— Не — рекох. — Те сега са забранени. Той ме погледна с любопитство и вродено недоверие. Пушката му беше през рамото, по диагонал на гърба му. Сметнах, че докато я свали, яребицата ще бъде на около четиристотин метра от нас.

— Що не си е бегало? — попита ме пак.

— Кое?

Той посочи напред, към яребицата.

— Къде искаш да бяга?

— У Африка.

— О… Те са си тук. Въобще. Не са прелетни, искам да кажа.

— А зимата?

Спрях. Извадих цигари, предложих и на него. Той отказа с нервно и много началническо движение на ръката.

Чуха се изстрели, един женски фазан прелетя далеч от нас, кацна до тръните и бързо се мушна вътре. Две кучета тутакси го последваха, но не след дълго се върнаха. Тръните бяха невероятно гъсти — в тях никое куче не би могло да последва фазана.

— Тия цета са нефелни — рече този до мен. — Да ида аз, да го намера?

— Иди — рекох.

Гледах го как бърза към тръните. И си спомних за един от моите учители в лова — лека му пръст, — той носеше като висулка на ключовете си една стара, пробита монета, с образа на Мадарския конник. И имаше прочутия навик — когато слушахме приказки или просто гледахме какво става наоколо — да вади ключовете с висулката и да ми сочи надписа по ръбчето на монетата. На всичкото отгоре ме караше редовно да чета този надпис на глас.

И аз никога не отказвах на моя учител. И ясно, и чинно, и всеки път произнасях, въртейки монетата в ръка:

— Боже, пази България.