Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (127) (Новели, разкази, миниатюри)

ЗАЩИТНИКЪТ

На Анжел Вагенщайн

Човекът беше около петдесетгодишен, висок, облечен приятно старомодно. В потока от якета, джинси и маратонки той се открояваше, а и чертите на лицето му бяха от онези, които се помнят: изразяваха едновременно строгост и доброта.

Чакахме на опашка в месарницата, имах време да го наблюдавам. Беше ми по-приятно, отколкото да следя движенията на продавача. Не че ме дразни сеченето на месото; продавачът поглеждаше кой е на реда и по неписания свой списък от приятели и познати „разпределяше“ качеството на своята стока.

Той стигна върха на своето могъщество, когато тропна пакет кокали на една бабка и заради нейния деликатен протест направо я наруга. Тя все пак отказа да вземе кокалите и си излезе — след като бе чакала толкова време.

Човекът, когото наблюдавах, леко прибледня, покашля се и каза на продавача:

— Другарю, не сте прав.

— Моля?! — рече продавачът със сатъра в ръка, с вид на човек, който не е чул добре.

— Не сте прав, това ви казах. Ще давате на хората каквото те искат. Те са клиентите ви и имат това право.

Продавачът се облегна на сатъра, сви вежди и рече:

— Ти… мене на занаят ли ще ме учиш бе?

— Да — каза човекът. — Тази стока е предназначена за нас. И магазинът не е ваш собствен, а на всички ни. Вашата работа е да разпределяте стоката правилно. Справедливо, искам да кажа.

— Че ела ти да я разпределяш, като много знаеш.

— Не, моята работа е друга.

Продавачът все тъй стоеше и изглеждаше много учуден. Той обходи с поглед няколко лица отвъд тезгяха и с още по-артистична гримаса изрази учудването си.

— Човекът е прав — обади се някой, като имаше предвид защитника на клиентите.

— Разбира се, че е прав — обади се друг. — Не може на едни най-крехкото, а на други — кокалите.

Продавачът не помръдваше. Все в същата поза, с отворена уста, слушаше и гледаше. Като човек, който си прави извънредно важни изводи за досиетата на всекиго поотделно. Като най-висш военачалник, който се колебае кой точно полк да хвърли в огъня на фаталната битка.

Още няколко гласа се обадиха в защита на защитника, но те бяха насочени тихо, към най-близкия съсед или просто към самите себе си. И тогава се чу високо:

— Хайде бе, стига сте се разправяли, човекът си знае работата!

„Човекът“ сега значеше „продавачът“, А този, който каза това, погледна през тезгяха и намигна.

— Все ще се намери някой да мърмори! — рече друг и погледна накриво защитника на клиентите.

— Има едни, дето никога не можеш угоди! — почти извика трети.

Продавачът скръсти ръце на гърдите си и видът му сега беше съвършено победоносен. Той бе виждал много народ тука — отвъд тезгяха. Той познаваше добре този народ. Отлично знаеше какво ще се случи и го чакаше търпеливо.

А то наистина се случи. Клиентите се разприказваха помежду си, всеки имаше своята си идея. И всичките тези собствени идеи — взети заедно — се насочиха към защитника. Той бе ядосал човека със сатъра в ръка. Това не беше добре.

И клиентите нападнаха своя защитник.

А той ги огледа с прибледнялото си лице и после излезе от магазина.

Дума не бяхме си разменили с този човек. И много време вече мина от тази нищо и никаква случка. И все не мога да забравя лицето му. То се е забило в паметта ми тъй, като че ли го помня още от детските си години.

Например от някой учебник по история на България.