Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (112) (Новели, разкази, миниатюри)

ИЗПИТИ

От първия си изпит като студентка дъщеря му донесе тройка. Той се ухили, подаде й ръка за поздрав, а с другата я тупна отзад.

— Не знам защо стана така — каза тя, когато седнаха да обядват. — Можех да изкарам повече.

— За какво ти е повече? — сви рамене бащата. — От теб се иска да си вземаш изпитите, да си хванеш професията в ръце. Това не ти е гимназията, да гониш успех, та да кандидатствуваш.

— Ама ти… наистина ли си доволен?

— Разбира се. От теб се иска да си вземаш изпитите, казахме. Ти ги вземаш. Да завършиш се иска. Ние с майка ти… живеем някак и без висше образование, както виждаш.

Тя донесе шестица от втория изпит и още от вратата се хвърли на врата на баща си — както го правеше, когато беше петгодишна. Облак от празнично настроение се настани в къщата — вечерта я докараха и до песни.

Третият изпит взе с пет и половина — пак пишеше в книжката й „отличен“. Едно мечтано, скъпо, спортно яке, за което ставаше дума отдавна, същият ден бе на гърба й. Бащата не мислеше дали е възпитателно или не, просто поривът му бе неудържим.

И други дреболии от бита рязко се промениха — например майката престана да пищи, че влизали всички с обувките, мъкнели кал непрекъснато и тя постоянно трябвало да клечи в антрето с парцала в ръка. И закуските сутрин ги чакаха върху масата като за изложба, и други деяния и продукти — все рожби на простото, но много изобретателно добро настроение.

— Майка ми се побърка с тия шестици, усещаш ли? — довери само на бащата студентката.

Той се засмя. Каза й, че май наистина има нещо такова. Държеше се „отгоре“. Искаше да бъде голям философ. Живее се и без висше образование, разбира се. Това освобождаваше момичето до дъно — отдавна го бе забелязал. И от това нейно, собствено дъно на душата и мисълта, където се раждаше прозрението за света, поникваше спокойно личността й. Бащата знаеше отлично, по себе си, че натискът не управлява толкова добре, колкото умелото поощряване на собствените пориви към доброто. Повтаряше, че тройката е достатъчна за студенти, даже дръпваше учебниците от ръката й вечер, да се наспи хубаво. Въобще този човек се виждаше в някаква страхотно силна и красива роля.

Ролята, която се спука подобно сапунен мехур, когато момичето донесе и четвъртата пълна шестица.

Сега той я прегърна в антрето, та щеше да я смачка. Майка й се засмя невъзпитано силно, а след минута се и разплака.

Бяха обядвали двамата, той лежа на миндерчето в кухнята, докато бъде разказано всичко подробно.

— Ама ти какво? — изведнъж го зяпна дъщерята, като спря да се храни. — Абе вие сте много загубени, и двамата!

Бащата беше усетил сълзата, която преля в ъгълчето на окото му. Чувствуваше се като на много важен изпит, беше на милиметър от възможността да се овладее, но усети гласа си несигурен и си замълча.

— Честна дума, за пръв път в живота си забелязвам нещо у вас, което не съм знаела никога! — каза момичето. — Честна дума!

Бащата стана и си отиде в стаята. Без да избърше влагата по бузата си, погледна към Витоша. Отгоре тя беше с бял връх — като айсберг. Той знаеше сега, че сам не издържа изпита, на който се беше подложил — такава сладка двойка се гърчеше в него…

А милото малко момиче пък не знаеше, че е забелязало само връхчето на онова, което никога не е знаело.

И че под това връхче, в сърцата на всички родители, лежи огромната и вечна планина на надеждите.