Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (123) (Новели, разкази, миниатюри)

ПРИ КОКОШКИТЕ

Бях чувал да казват, че като навърши петдесет години, човек си прави първата голяма равносметка. И така излезе. Вече цяла година се улавям как непрекъснато, отново искам да отговоря на онези въпроси от времето на юношеското съзряване, които са толкова прости, колкото отговорите им — трудни.

Кой съм? Защо съм? Какви са другите, наоколо?

Един прекрасен ден открих съвсем случайно, че най-малко съм сигурен дали зная кой съм, когато вървя по улицата. Това зависи от дрехите, с които съм облечен. От настроението ми. Дори от тези, които ще срещна, та и от времето в момента, като метеорологична обстановка.

И в собствения си дом, на любимия си стол, не винаги мога да кажа кой съм. Понякога се виждам като една несигурна проекция на нещо, което съм искал да бъда, но с течение на времето съм позабравил, и поизменил…

Имам стопанска сграда с дворче — там гледам десетина кокошки. Когато ги храня, чистя им, разхвърлям им суха слама по пода. оправям полозите и кацалките (ах, и как се радвам на яйцата!), толкова ми е точно и добре, че вместо да си задавам въпроси, обикновено си тананикам.

Аз съм техният стопанин — това е всичко. И те отлично знаят това — тичат по мен, из краката ми, чакат от ръцете ми, подхвръкват дори.

И тук, при моите кокошки, така щастливо не се занимавам със себе си…